Тайнството на единството – VIII част
Автор: протопрезвитер Александър Шмеман
Едва сега можем да се върнем към Изповядването на вярата, което от първия ден на Църквата е било и си остава условие за кръщелното встъпване в църковния живот, и което в сегашния чин на литургията предхожда евхаристийния канон, самото тайнство на благодарението и възношението.
„Със сърце се вярва за оправдание, а с уста се изповядва за спасение” (Рим. 10:10). Вече говорихме за решаващото в християнската вяра значение на думата, на словото. Самото християнство е преди всичко благовестие, възвестяване на Словото Божие, а затова и спасение и възраждане на думата, претворяването и́ в това, което е било създадено от Бога: не дума за реалността, а дума реалност, дума живот, думата като изявяване, дар и „голяма сила”. Затова изповядването на вярата в думи и чрез думи е така основополагащо в християнството, защото единството свише, което е самата същност на Църквата като „единство на вярата и любовта”, се осъществява, дарува и приема преди всичко чрез именуването му, като негово истинско изявяване и въплъщаване в слово. Ако целият живот на Църквата и целият живот на всеки неин член са призвани да бъдат изповедание, то началото, източникът на това изповедание винаги е думата, словото, защото в него и чрез него се опознава, именува и се изпълнява Божият дар за нас и възприемането от нас на този дар, това общение, това единство, които са същност и живот на вярата. Както евангелското слово за Христос ни явява и дарува Самия Христос, въплътеното Слово Божие, така и изповядването на вярата в слово, именуването на тази Божествена истина, към която вярата е обърната, за която е знание, същевременно е дар на Истината и причастие към нея. Затова Църквата никога не ще престане, никога не ще се умори отново и отново, и всякога като за пръв път, „с едни уста и с едно сърце” да произнася тази най-удивителна, най-неизчерпаема от всички човешки думи: „Вярвам!” И да именува, да назовава тази Божествена истина, с чието знание и светлина Църквата живее. Затова самото изповядване на вярата вече осъществява „единството на вярата”, а същевременно носи в себе си и дарява радостта на единството, – това е радостното свещенодействие на Църквата. И затова, накрая, именувайки единството свише, словото ни въвежда в тайнството на единството и започва евхаристийното възхождане към Христовата трапеза в Неговото Царство…
Но изповядването на вярата е също така и съд на Църквата, както и на всекиго от нас, членовете на Църквата, – съд над самите сабе си. – „… Защото по думите си ще бъдеш оправдан, и по думите си ще бъдеш осъден” (Мат. 12:37). В думите е мерилото и в него е изобличението на всички наши подмени и измени, в него е неподкупната проверка: къде и в какво е съкровището на нашето сърце, проверката на самата наша вяра.
Всичко в Църквата, всички нейни форми и структури, и даже богослужението и благочестието могат да се претълкуват, защото хитростта и лукавството на княза на този свят нямат граници, всичко в този свят – даже религията, даже духовността, даже видимото благолепие – всичко може да се превърне в идол и идолопоклонство. Но докато Църквата, а с нея и в нея и всеки от нас, повтаря изповядването на вярата и чрез него съди себе си; докато отново и отново Църквата просвещава чрез Истината, вратата адови няма да и́ надделеят и не ще пресекне вечно възраждащата, вечно изцеляващата сила на нейния живот, „светлееща чрез Троичното единство свещена тайна”.
Превод от руски език: Венета Дякова
Подготовка на материала: Красимира Ковалкова
Източник: протойерей Александър Шмеман – «Литургическо богословие»; «Евхаристията – тайнство на Царството» – гл. 7 «Тайнството на единството»; стр. 436-437; Изд. Фондация «Покров Богородичен»; София, 2013. Книгата можете да откриете в книжарница „Къща за птици“.
Задругата 
Вашият коментар