Автокефалия заради единството

tim8944-1Автор: митрополит Александър Драбинко (Переяслав-Хмелницки и Вишневски)

В последно време към нас се обръщат много клирици и миряни на Украинската православна църква с молба да изясним нашето виждане за случващите се днес процеси в църковния живот на страната. В настоящата статия ще се опитаме максимално подробно да изложим нашето виждаме за проблема в съвременното Украинско православие, а също така да покажем и пътя, който според нашето мнение, може би ще доведе до консолидация на основата на пълна каноническа независимост (автокефалия).

Църковната криза в Украйна е резултат от печалното църковно разделение, следствие на нарушения (може да се каже – разрушения) от католично, универсалистко измерение на църковния живот, проникнало в нейната секуларна етнофилетистка идеология. Започвайки от 20-те години на миналия век, институтът на автокефалията се е разглеждал като борба за църковна независимост в Украйна и като способ за културно и църковно отделяне (separacio) от Москва. Същото това съдържание се влага и в църковното понятие „автокефалия“ от дейците на украинското автокефално движение на Всеукраинския православен църковен събор през 1918 г., а също и на последвалите църковни събрания, оказали съществено влияние върху формирането на идеологията на украинската автокефалия: Първият Всеукраински събор на УАПЦ, състоял се на 14-30 октомври през 1921 година, а също така и на Първия поместен събор на УАПЦ на 5-6 юни 1990 година (на която е провъзгласена и „Украинската патриаршия“).

От друга страна, днес се наблюдава явно омаловажаване на католичното църковно съзнание в лагера на противниците на автокефалията. Още митрополит Антоний (Храповицки) подвигна абсолютно митологически контрааргументи против  каноническата самостоятелност на древната Киевска църква с примера, че автокефалията, се явява „път към унията“. Или, че украинският език, като „вулгарен език“, не е способен за вмести в себе си истините на християнското богословие. Но основният контрааргумент, който касае пълната самостоятелност на Украинската църква, и в миналите векове, а и днес остава вкоренен в руското съзнание с митологичния стереотип, според който украинският народ се явява „суб-етнос“ на руския народ, а следователно, няма право на отделна държава, култура и Поместна църква.

Наследеното от предишни епохи съвременно руско съзнание, уви, има и други дефекти – представата за това, че след падането на Константинопол през 1453 година, истинският център е свободен от външни влияния върху Православето и се твърди, че веднъж завинаги той се е преместил в Москва. Неоснователните обвинения по адрес на първенстващата по чест в православния свят Вселенска патриаршия и Константинополска църква в цялост, идеологията на „руския свят“, която днес официално се поддържа и пропагандира от най-високо място от йерарсите на Руската църква, отказът от участие във Веправославния събор в Крит през 2016 година – всичко това, за съжаление, е белег за нова криза в еклезиологичното съзнание на Руската църква. Обезценява се католичното измерение на църковния живот и се свива православния кръгозор, когато по думите на авторитетния богослов, възниква съблазънта за „затваряне в случайните предели на своята поместна национална памет“ (прот. Г. Флоровски).

Подобни тенденции винаги са довеждали до конфликтни ситуации между Русия и нейните съседи. Не направи изключение и Украйна, кояго винаги (по силата на географските и културни фактори) е била в по-голяма степен открита за Вселенското православие, отколкото Московията. Но сега, в условията на отприщилата се против нашата страна хибридна война, когато тази етнофилетстка по своята същност идеология води към задълбочаване на кризата в нашата страна, това пределно усложнява мисията на Православната църква в обществото и дори направо отблъсква от Църквата милиони хора.

Дали ни харесва това или не, но Руската църква се асоциира в съзнанието на нашите съотечественици с несправедливата хищническа война, която води днес руската държава. Да се преодолее такъв стереотип на възприемане, е възможно, но можеше да има публично осъждане на тази хищническа война от патриарха на цяла Русия и/или свещеноначалието на Украинската православна църква. За съжаление, това не беше направено. Както не беше направено и друго – отново такова публично осъждане от свещеноначалието на Украинската православна църква на пропагандираната в Русия и Украйна националистическа и шовинистическа по своята същност идеология на „руския свят“. Не на нас, хората, живеещи в друга страна и други исторически обстоятелства, е дадено да съдим за това, защо патриарх Кирил не зае позиции, аналогични на позициите на Светейшия сръбски патрарх Павле (1990–2009), който в своето време категорично отхвърли насилието като метод за построяването на Велика Сърбия, казвайки: „Обвиняват мен и Сръбската църква, че ние призоваваме към война за велика Сърбия. А аз казвам – ако велика Сърбия трябва и може да живее само чрез злодейство, няма да дам своето съгласие!“ Въздържаме се и да осъдим нашите събратя-архиереи, които по силата на своя мироглед или на свойственото им разбиране за принципа на монашеското послушание, не поискаха публично да осъдят агресивните и явно престъпни действия на Русия.

Ние сме дълбоко уверени, че в създалата се сложна ситуация може да има оздравяване на църковния живот само при отказ от етноцентричния мироглед, възвръщане към истинско (католично) съзнание, а също и към трезво разбиране на института на автокефалията, за който е писал в своето Духовно завещание покойният предстоятел на Украинската православна църква, блаж. Митрополит Киевски и на цяла Украйна Владимир (1992–2014). Епископатът на Украинската православна църква може да съдейства или да противодейства на процесите по установяването в нашата страна на законно, признато в пълнота вселенско православие, автокефалия. Но е абсолютно ясно, че по силата на посочените по-горе причини, тази автокефалия се явява днес пастирски оправдана и исторически неизбежна.

През  1921 и 1990 година украинското църковно съзнание е стояло пред дилема: да приеме ли самопровъзгласилата се автокефалия (а следователно, да се окаже вън от общение с вселенското православие) или да остане в състава на Руската православна църква (и чрез нея да пребивава в общение с другите поместни православни църкви).

Но днес инициираната от църковната йерархия и украинската държава автокефалия има съвършено друг формат. Не бива да изключваме факта, че у някои представители на Киевската патриаршия и Украинската автокефална православна Църква (УАПЦ) може да възникне съблазън да се отнасяме към Томоса на Вселенския патриарх като към факт на признание на фактически съществуващата самопровъзгласена автокефалия и на тази идеология, на която тя се опираше през 20-те години на миналия век. Но нито еклезеологичната позиция, нито каноничните действия на Вселенската патриаршия дават днес поводи, за да се тълкува по подобен начин бъдещият Томос. Става дума не за фактическо признание на самопровъзгласена автокефалия, а за даване на законна, канонична автокефалия, при това за първи път в историята на Украйна!

Не е етнофилетистка по своето съдържание и формата, защото такава автокефалия се явява инструмент за единство, а не за разделение. Тя не задълбочава разкола, както считат някои, а напротив – ръководи към църковно единство милиони православни християни в нашата страна. Не легализира идеологията на „автокефализма“ (която нееднократно е критикувал Светейшият патриарх Вартоломей), а обратното, става най-важния каноничен механизъм за възстановяването на католичното съзнание и пълнотата на единството с Вселенското православие.

5b9b7e4272b78

Съборът в Крит през 2016 г.

Начинът за установяване на автокефалия и мотивите за нейното провъзгласяване  

От гледна точка на интересите на Украинското православие, оптималният способ за даването на пълна канонична независимост на Православната църква в Украйна би било провъзгласяването на автокефалията на основата на всеправославния консенсус. Изразяването на такова съгласие можеше да стане на Всеправославния събор или на Синаксиса на главите на Поместните православни църкви. Но както е известно, в хода на подготовката на Светия и Велик събор на Православната църква (2016), представителите на поместните православни църкви не можаха да достигнат консенсус относно каноническия механизъм за предоставяне на автокефалия.

Необходимостта от предварително съгласие на Поместните православни църкви действително се е обсъждала на много предсъборни срещи (включително и на Синаксиса на предстоятелите на Поместните православни църкви, намиращи се в Православния център на Вселенската патриаршия в Шамбези (Женева) от 21-28 януари 2016 г.), но не е достигнат коненсус, а проектът за съответстващ документ така и не бил окончателно утвърден (а следователно, не е получил законна сила и не е бил внесен на Всеправославния събор). След което Вселенската патриаршия го отстрани от програмата на деня и „се върна към установения по-рано от светата традиция“, както заяви неотдавна един от водещите йерарси на тази поместна църква митрополит Елпидофор (Ламбрианиадис). Или с други думи, върнал се е към своята предишна каноническа позиция и практика, съгласно която автокефалия се предоставя на молеща се Църква (ако към това съществуват необходимите еклисиологични предпоставки) от Вселенския патриарх с издаване на съответен Партиаршески и Синодален Томос.

Както е известно, съгласуването с каноническите процедури може да се разтяга с десетилетия или дори със столетия. В това време в нашата страна има абсолютно ненормална от канонична гледна точка ситуация, когато заради отсъствието на законна автокефалия Църквата се измъчва от разделение, а в изолация от Вселенското православие се намират повече от шест хиляди православни общини и милиони православни християни.

Първата православна енория на територията на Украйна излезе извън юрисдикцията на Московската патриаршия още през август 1989 година, а няколко месеца по-късно, през октомври същата година – в новообразуваната Украинска Автокефална Православна Църква (УАПЦ) се присъединява първият архиерей на Руската църква, бившият Житомирски епископ Йоан Боднарчук (1929-1994). Вече след една година неголемият състав на УАПЦ наброява повече от 940 общини, т.е. приблизително всяка пета православна община в Украйна.

Оттогава изминаха 29 години, но свещеноначалието на Руската църква и днес не е готово да се примири с идеите за църковна независимост на древната Киевска митрополия. В такава ситуация, вземайки под внимание крайната необходимост от изцеряване на раните от разкола, а също и факта, че ръководството на РПЦ не е свободно от политическата власт на Русия и не може самостоятелно за вземе решение по украинския въпрос, единственият начин остава незабавното даряване на автокефалия на Православната църква в Украйна чрез издаване на съответен Патриаршески и Синодален Томос от Вселенската Константинополска патриаршия, в юрисдикцията на която в продължение на седем века се е намирала Киевската митрополия.

Борбата за украинска автокефалия продължава вече много десетилетия, но никога този въпрос не е бил толкова актуален, колкото е днес. По данните на авторитетния Украински център за икономически и политически изследвания „А. Разумков“, през последните 8 години в нашата страна расте броят на хората, които се идентифицират с УПЦ – Киевска патриаршия. Така, по данните за март 2018 година, с УПЦ-КП се идентифицират 43% от православните вярващи в нашата страна (или 29 % от нейните жители), а с Украинската православна църква се идентифицират два пъти по-малко от анкетираните: 19 % от православните християни (или 13 % от жителите на Украйна! ). И както някога във Византия, когато през IV век богословските спорове са се провеждали по пазарите и в градската баня, в съвременна Украйна каноничните проблеми се обсъждат буквално от всички и навсякъде.

Свещениците и миряните очакват от нас, архиереите, отговорни решения за бъдещето на Православната църква в Украйна. Те вярват, че съществува алтернатива на маргинализацията на православието в нашата страна и по-голямата част от тях мислят, че тази алтернатива се заключава в каноничната законна автокефалия, върху основата на която разколът може да бъде преодолян. Какво можем да отговорим ние, архиереите на Украинската православна църква на очакванията на нашето паство и духовенство? Удовлетворява ли ги нашето заявление за това, че въпросът за автокефалията уж още не е „узрял“? Ще ги удовлетворим ли, ако още веднъж повторим това заявление, което звуча неведнъж и което нямаше необходимото въздействие, а за това, че милиони привърженици на Киевската патриаршия трябва първо да „принесат пълно и окончателно покаяние“, а след това да се върнат в състава на Московската патриаршия?

Църквата е съборна по своята природа, от което следва, че всички важни решения в нея трябва да се приемат на основата на съборно обсъждане. И въпросът за автокефалията на Украинската православна църква до този момент не е бил внимателно и задълбочено разглеждан на Събора на епископите на Украинската православна църква. И защото ако такъв Събор беше свикан, а обсъждането на него на проблемите на църковното разделение беше преминало в конструктивен дух, не е изключено епископатът на Украинската православна църква да може, както и през 2008 година, да изиграе важна роля в укрепването на междуправославното единство. А именно: съборно да се обърне към Светейшия Московски патриарх Кирил да не противодейства, а напротив, да съдейства на Украинската православна църква за постигането на законна канонична автокефалия, засвидетелствана със съответен Томос. Съборът с такъв дневен ред и такъв концептуален подход за решаването на църковните проблеми би се оказал безусловно исторически. Но такъв Събор уви, не е свикван и дори не се предвижда в най-близко бъдеще, което поставя нас, архиереите на Украинската православна църква, в затруднено нравствено положение. От една страна, ние искрено се стремим да съхраним единството на Украинската православна църква, желаейки именно на нейната основа в бъдеще да съградим единната Поместна църква на Украйна. От друга страна, ние сме длъжни адекватно да реагираме на справедливите стремежи на нашето паство и предизвикателствата на времето и нямаме моралното право за заемаме пасивна, изчаквателна позиция.

5b9b7ee6d7106

„Украинската Православна Църква… не се е обръщала към Патриарх Вартоломей с молба за предоставяне на автокефалия на Православната Църква в Украйна и не е упълномощавала за тази цел нито Президента,нито депутатите от Върховния Съвет на Украйна“ – се казва в официалното комюнике (съобщение) на Украинската Православна Църква (21.04.2018). Тези думи отразяват сегашната позиция на свещеноначалието на Украинската Православна Църква. Проблемът, обаче е, че при новите исторически обстоятелства мнението на Предстоятеля, та дори и на Свещения Синод по въпроса за автокефалията не е задължително да съвпада с позицията на мнозинството клирици, а най-вече миряни на Украинската Православна Църква.

Като косвено доказателство за това може да послужи фактическия провал на кампанията по събиране на подписи против каноничната автокефалия. С благословението на църковното ръководство същата вече няколко месеца се провежда в епархиите на Украинската Православна Църква. Обаче не е тайна,че в много от епархиите наместниците и духовенството просто се отказали да събират подписи под протестното писмо към Вселенския патриарх. Показателни са и резултатите от този своеобразен „референдум за автокефалията“ в Киевска епархия, където са успели да съберат едва около 20 хиляди подписи (да припомним,че по данни на църковната статистика, в края на 2017 година в състава на Киевска епархия са пребивавали 396 енории, 777 клирици и повече от 1000 монаси, докато в самия град Киев, по данни на държавната статистика на 1 март 2017 година,официално са живели 2,928 милиона човека).

При така създалата се ситуация аз, както и някои други архиереи на Украинската Православна Църква взех нелеко, но напълно осъзнато от нас решение – по мярката на своите сили да съдействам за преодоляване на църковното разделение на базата на законна, засвидетелствана със съответстващ Томос автокефалия.

Вземайки такова безспорно трудно решение, ние се ръководехме от следните съображения:

Първо, в страната ни действително са се формирали всички необходими екклесиологични и пастирски предпоставки за пълна канонична независимост (автокефалия), действаща в пределите на Православната Църква.

Второ, решението за целесъобразността на автокефалното битие на Православната Църква в Украйна вече е било съборно засвидетелствано в „Определението на Събора на УПЦ по въпроса за пълната самостоятелност на Украинската Православна Църква от 1-3 ноември 1991 година“ и решенията на Архиерейския Събор на УПЦ в гр. Харков (27 май 1992г.). Тези, а така също и много други съборни заявления и обръщения на Украинската Православна Църква, където в позитивен смисъл се говори за бъдещата автокефалия, никой и никога официално не е отменял, поради което и ние, архиереите на Украинската православна църква, имаме право и дори сме длъжни да се опрем върху тях при своята дейност. Още повече, както свидетелстват тези документи, стремежът към автокефалия не е прищявка на отделни епископи на нашата Църква, а съборно утвърден в началото на 90-те години на миналия век общоцърковен курс, отказът от който, уви, не само направи невъзможно преодоляването на разкола, но доведе до все по-задълбочаващото се падение на авторитета в украинското общество на онази част от Православната църква,която се намира в каноническо единство с Московския и на цяла Русия Патриарх.

Трето, в условията на хибридна война с Русия, каноничната автокефалия се явява единствен и безалтернативен начин за излекуване раната на разкола и достигане до единство с Вселенското Православие (и помежду ни) на милиони православни християни в Украйна.

Четвърто, такава автокефалия не може днес да бъде предоставена с едностранно рещение на Руската Православна Църква – както по силата на спецификата на съвременните църковно-държавни отношения в Русия, така и заради създалата се практика в най-новата историческа епоха (през последните 168 години Константинопол е провъзгласил автокефалния статут на седем поместни църкви, които сега са признати от цялата пълнота на Православната Църква, докато предоставената преди 48 години от Свещения Синод на РПЦ автокефалия на Православната Църква в Америка се признава само от една част на православния свят).

Накрая – пето, този аргумент за нас също е от съществено значение, както и обръщението към Вселенския Патриарх от страна на църковните йерарси и държавната власт в Украйна, което последва едва след като претърпя крах опита за започване на пълноценен диалог между Киевската Патриаршия и Руската Православна Църква. Въпреки примирителното обръщение към Московския и на цяла Русия Патриарх на главата на Киевската Патриаршия (16.11.2017), последният Архиерейски Събор на РПЦ (29.11-2.12.2017),уви, не сметна за възможно да направи реална крачка насреща: “да вменим като да не са били всички решения, в това число относно наказания и отлъчвания“, препятстващи възстановяването на единството. Може по различен начин да се оценява предишната църковна дейност на днешния глава на Киевската Патриаршия, но неоспоримо е и това,че няма грях,който да възпрепятства Божието милосърдие.

Когато става дума за единството на Църквата и възстановяването на общението с Вселенското Православие за милиони наши братя и сестри, трябва да отстъпим от буквата на закона и да дадем възможност за действие на Божието милосърдие. С други думи – да приложим най-широка иконом`ия и да „вменим като да не са били“ наказанията, наложени в миналото срещу църковните деятели, участвали в украинското автокефално движение. Има предостатъчно примери за проява на подобен род иконом`ии в историята на Вселенската Църква.

Главният мотив,който ни подбуди да поддържаме идеята за автокефалия на Православната Църква в Украйна, е пастирският мотив. Никой от нас не желае да наруши църковния мир или да влезе в историята като“църковен революционер“, както някога написа за себе си един от главните идеолози на неканончната автокефалия от миналия век Василий Липковски (1864-1937). Но сме съгласни с позицията на онези канонични украински архиереи, които още през септември 1922 година, т.е. една година след провъзгласяването на автокефалията за самочинна, са стигнали до извода, че възстановяването на църковния мир и единство ще се постигне само и единствено чрез законна и канонична автокефалия. Говорим за решенията на „Киевското съвещание“ -съвещание на епископите, духовенството и миряните от православните епархии на Украйна, протекло в Киев през 2-4 септември 1922 година под председателството на Патриаршеския Екзарх митрополит Михаил (Ермаков) и довело до извода за целесъобразността на автокефалното битие на Украинската Православна Църква.

Дългогодишното противопоставяне между каноничната Украинска Православна Църква и Киевскиата Патриаршия доведе дотам, че започнахме да се отнасяме към събратята си по вяра като към „езичници и митари“. Но в рамките на този мироглед и такова отношение към ближния разколът остава непреодолим. Можем да отхвърляме волунтаристките и нецърковни методи, посредством които са се борили за автокефалия привържениците й, започвайки от 1918 година, но не можем да отхвърляме живите хора, при това наши ближни – тези, с които живеем в едно време, в една страна, а понякога сме и членове на едно семейство.

„Автокефалията е неприемлива“ – така мислят една част от нашите събратя – архиереи. „Не сега“ – твърдят други. Но ние сме длъжни да си зададем въпроса:как би постъпил при тази ситуация Самият Христос? Би ли се отстранил от съвременния „разколник“, както събратята Му по плът са подминали „неканоничния“самарянин? Дали Христос би подминал такъв човек, подобно на левита? Би ли изисквал публично покаяние от изгубената овца, за да я върне в стадото Си? Господ е умрял заради грешниците и пребиваващите в най-страшния разкол – откъсналите се в битието си от Бога. И ако искаме да сме съпричастни в благодатта Му, трябва да сме причастни към образа на Неговото съществуване. С други думи, да се научим да прощаваме и обичаме, при това без каквито и да било предварителни изисквания или условия.

Автокефалията в действителност няма да бъде панацея. Тя може да изправи пред нови предизвикателства украинското църковно съзнание, но в създалата се вече историческа ситуация, когато в изолация от Вселенското Православие се намират милиони наши съотечественици, просто нямаме друг избор. „Молил бих се самият аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сродници по плът“ (Рим.9:3). Малцина от съвременниците ни са способни на такъв подвиг на самоотречение, но ще можем да преодолеем разкола и с нещо несъизмеримо по-малко: да се откажем от принципа на корпоративно – канонически егоизъм и да се съгласим с открилата се възможност за автокефалия на Украинската Църква. По-точно да се съгласим с факта, че редом с юрисдикцията на Руската Православна Църква в Украйна,  може да възникне нова – автокефална.

5b97c41e7178a

Възможност за минимизация на конфликта с Руската Православна Църква

Даваме си сметка, че провъзгласената от Константинопол автокефалия, сигурно няма веднага да бъде приета от целия православен свят. Но имайки предвид историческите прецеденти виждаме, че подобни конфликтни ситуации рано или късно се преодоляват от църковното съзнание. Като пример можем да вземем провъзгласяването на каноничната независимост на Еладската Църква от Константинополската Патриаршия. Възникването на тази Поместна църква в много отношения прилича на сегашните църковни събития в Украйна. Автокефалията на Еладската Църква:

1. Съвпада с преориентацията на Гърция от Евразия към Европа

2. Провъзгласена е след победата на национално-освободителната революция от 1821 година в условията на „хибридна“ война с Турция (на чиято територия се намира Вселенският Патриарх)

3. Била е политически мотивирана от новообразуваната гръцка държава, инициирана от гръцкото национално събрание (парламент) и провъзгласена на 23 юли 1833 година чрез специална декларация на „Краля на гърците“ Отон Схизмата между Атина и Константинопол продължава 17 години, но през 1850 година Свещеният Синод на Вселенската Патриаршия издава Томос, с който (при определени канонически условия) предоставя законна автокефалия на Православната Църква в гръцката държава, след което отношенията между двете църкви се нормализират, дори повече – стават партньорски (братски, бел. ред.).

Този пример показва, че сегашното драматично противопоставяне между автокефалното движение в Украйна и Руската Православна Църква е ситуативно. Още повече,ч е съществува каноничен модел, според който конфликтът може да се сведе до минимум при тази липса на единодушие в мненията на епископата и духовниците на Украинската Православната Църква. Но и при тези противоречия на противници и привърженици на автокефалията в Украинската Православна Църква може да се постигне компромисно решение. Онези, които смятат, че църковният живот трябва да се устройва на базата на новия каноничен статут (автокефалията), биха могли да влязат в състава на Поместната Украинска Православна Църква. Докато архиереите, духовенството и вярващите от Украинската Православна Църква, желаещи да пребъдват в канонично единство с Московския и на цяла Русия Патриарх, да запазят сегашния си каноничен статут или да учредят в Украйна Екзархия на Руската Православна Църква.

Разбира се,такъв модел не ще предполага административно единство на тези две църковни структури. Но пък те не биха били и „паралелни“, защото при условието на запазване на молитвено и евхаристийно единство бихме не само запазили, но дори и умножили главното – единството си в Христа, в тайнствата. Както показва опитът от каноничните мерки на Московската Патриаршия в Америка (1970) след получаването на пълна канонична свобода от кириаршеския център на енориите, пребивавали преди това в състава на една църковна структура, сe появява възможност за свободно юрисдикционно самоопределение.Така ще могат да влязат в състава на новообразуваната автокефална Църква или пък да запазят връзката си с бившия църковен център (което и направили 44 енории на Северно-Американската митрополия, които не пожелали да бъдат включени в състава на получилата независимост от Москва Православна Църква в Америка и запазили каноничната си връзка с Московския Патриарх).

Въпреки че мултиюрисдикционният модел е характерен най-вече за православната диаспора, отколкото за традиционните православни страни, така сме затруднени да изпълним един древен каноничен принцип: „един град – един епископ – една църква“. От друга страна, трябва да имаме предвид, че каноническата ситуация в Украйна много отдавна е ненормална:в изолация от Вселенското Православие в нашата страна са около една трета част от всички православни енории. А този мултиюрисдикционен модел, основан на принципа на иконом`ията, първо – ще помогне да се излекува дълбоката рана на разкола и второ – няма да ограничава свободата на вярвящите (в това число и християнската свобода на тия, които искрено държат на запазване единството си с Руската Православна Църква).

Важна роля при реализирането на този модел за преодоляване на конфликта може да изиграе украинската държава. Както заяви Петро Порошенко, бъдещата единна Поместна Църква „по никакъв начин няма да бъде държавна църква“, а украинската държава няма постави под съмнение правата на своите граждани и в частност, правото им самостоятелно, по съвест и усмотрение да си изберат църковна юрисдикция (вж.заявление на Президента на Украйна от 24.04.2018). Така следвайки този принцип и пресичайки всякакви опити за дискриминация от страна на радикални националистически организации на църковните общини, които не желаят да излязат от състава на Московската Патриаршия, украинската държава не само ще потвърди, че следва европейския път на развитие,но ще помогне Църквата да приключи с конфликта на юрисдикциите си.

Реалистично е преодоляването и на другия конфликт между руското и украинското църковно съзнание, касаещ историческия спор за Киевското наследство. Украйна и Москва си оспорват правото да се наричат наследници на древната киевска култура и църковна традиция. Свой дял в драматизма на този конфликт привнесе и състоялото се в условията на канонична изолация през 1990г. самопровъзгласяване на Киевската Патриаршия… Но всякаква борба за каквото и да е наследство няма пред себе си перспектива. Жизнено важно е не да изглеждаш, а да бъдеш, не да провъзгласяваш, а да въплъщаваш определено нещо в своя живот. Ще се съгласим, че на съвременните и Русия, и Украйна им е приятно да осъзнават себе си като наследници на древната Киевска Рус. Но да споменем главното наше наследство – Новия Завет. То принадлежи на всички и никому отделно. Свещеното Писание – в пълния си или непълен състав, днес съществува на 3363 езика, но на практика Евангелието принадлежи не на този народ, на чийто език е написано или преведено, още повече, не и на човека, собственик на съответното издание. Новият Завет принадлежи само на сърцето, което може да го побере в себе си…

По подобен начин стоят нещата относно друго, по-скромно наследство – Киевското. Древният Киев не принадлежи на този, в чиято държавна или църковна юрисдикция пребивава. Киевското наследие принадлежи на любещия – този,който го обича и полага старания за актуализирането му в своя живот.

По този повод Блаженейшия Митрополит Киевски и на цяла Украйна пише: „Обединяват не идеите, а животът, към който те ни приобщават“.

 

Превод: прот. Павел Максимов, Ренета Трифонова

Източник: lb.ua

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: