Болката не пита колко искаш да те заболи

16708536_10211794918409173_6981783478063871202_n

Разговор с о. Харалампос Пападопулос, който участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“, където се канят за дискусия известни проповедници. Въпросите задава о. Спиридон Цимурис

О. Спиридон: Ще разгледаме една тема, който засяга всички нас: „Je men fous” (изразът означава „Не ми пука”  и се използва в гръцкия език). Наистина е много интересно да видим какво (положително) може да излезе от това различно отношение и какво ни  кара да се чувстваме безразлични към всичко като хора, лишени от любов, които  нищо не обичаме.

О. Харалампос: Мисля, че това е една тема, която има изключително много проекции не само в живота на хората, но и в обществото. Това е отношение към живота, което има много тълкувания, защото човек може да се отегчава  или да е безразличен към всичко по много и различни причини –  психологични, социални, екзистенциални и духовни. Сега чрез диалога имаме възможност да да видим защо съвременният човек, и то човекът, който за нас е член на Църквата, много пъти чувства безразличие  към себе си, към своето спасение, към своя брат, ближен, към обществото, към държавата, към страната, безразличен  към самото си съществуване, към това, което наричаме спасение, смисъл на живот, към ближния. Колко хубаво казва Достоевски, че може да обикнеш целия свят, и да не може да обикнеш ближния си.  Там се затрудняваш повече – с този, с който си всеки ден, да го обикнеш, докато обичаш целия свят. Това е  едно общо безразличие, което много пъти скриваме и зад понятието за Бога – да спася себе си, моето азче, аз да се спася,  да спечеля моя рай, да съм добре с Бога, а другите да „мрат”. Моята религия, моето уреждане, моето спасение, само моето аз.

– Ако искате да разгледаме безразличието към Бога накрая, защото е нещо, което имам чувството, че занимава всички хора, които търсят Бога в живота си, намират Го или чувстват,  че Го намират, и изолирани живеят една странна духовност от гуруистичен тип, една сигурност в моя красив и сигурен живот. Не знам дали е такъв православният опит, имам чувството, че е различен. Но нека започнем от безразличието към моето аз.

Мисля, че безразличието към моето аз започва от една много лоша връзка с моето аз. Безразличен съм към себе си, защото имам много лоша връзка  със себе си и това е така, защото не мога да съзра моето аз. Повечето от нас имаме много лоша картина и представа за това кои сме. Дори смятаме, че имаме едно изключително отвратително аз и това не е толкова в съзнателната част, а в подсъзнанието. Затова психолозите казват, че трябва да обикнеш и да приемеш себе си, чуваме го и в Църквата, но това не е лесно, а изключително трудно. Звучи лесно и някой казва: е, хубаво, трябва да приема себе си. Звучи лесно, но не е толкова лесно, защото, за да приемеш себе си, трябва първо да разбереш  кое е твоето аз и повечето хора не познават себе си. Толкова много са маските, толкова много са противоречията в нас – сутрин сме едни, на обед други, вечер трети, толкова много са маските, които носим всеки ден, че не знаем кои сме. И така много пъти безразличието се превръща в отбрана. Ще видим много хора, които казват: знаеш ли, не съм решил всички въпроси, но и не ме интересува! Не ми пука!  Зарязах всичко, дотегна ми да изследвам себе си, да търся себе си! Навярно някой би казал, че това е добро, че човек спира да  прави анализи, да се тревожи, да търси, да се пита и да „предъвква” едно и също, но не е така, защото това е  безразличие към събитие с екзистенциален и онтологичен характер. Ти си призван да разпознаеш твоята идентичност. Затова мисля, че безразличието към аз-а започва от една много лоша страна на нашето аз, което изобщо не познаваме.

– Някой би могъл да каже: искам да  намеря едно прибежище, едно пространство, в което се чувствам сигурен, безразличен съм към всички други велики неща, които стават до мен, чувствам се сигурен в него и ми е безразлично какво става около и вътре в  мен. Консумирам, радвам се, че консумирам, консумирам неща, връзки – толкова, оставам в това удовлетворение. Това ме кара да кажа: „Не ми пука! Всичко съм зачеркнал!”. И тук бихме могли да видим  удовлетворението  като изкушение или като благословение.

За да отговорим на  призив на  Бога за среща с Него,  започваме от себепознанието, братопознанието и тогава стигаме до  богопознанието. Призивът идва по два начина. При първия Бог ни зове към среща с Него чрез благословенията, харизмите и даровете, които ни дава – но те не са нещо самопонятно, защото не съществува нищо самопонятно в този живот. Всичко е дар, самото ни съществуване е дар, оттук всичко останало е дар на Божието присъствие. Но тъй като ние се обръщаме нарцистично към себе си и смятаме, че ние сме изворът на всички неща и на целия свят, започваме да забравяме, че от Друг сме приели тези дарове, смятаме ги за самопонятни, за наши плодове и постижения и така отново не стигаме до Бога, нито до себе си и се затваряме в нашите  харизми, успехи, възможности. Човекът се самозатваря. Тоест самозатварям се в един нарцисизъм, че  съм някой, нещо, но това не ми помага да вляза в себе си. И тогава какво става? Тогава Бог допуска в живота ни да дойдат изкушения. Това е вторият начин, по който Бог зове човека към себепознание и същевременно към богопознание, допуска изкушенията в живота ни, защото болката ще те принуди, най-малкото ще ти даде възможности. Защото болката не помага на всички, в живота не съществува нищо еднозначно или едноизмерно, защото тогава би трябвало да престане да съществува свободата на човека, която е основна черта на Божиите дарове. Затова  Бог  допуска изкушението. Но това не означава, че изкушението непременно ще те направи свят, защото изпитанието и болката може да направи някого още по-жесток, по-затворен, по-труден и по-голям непукист в лошия смисъл на думата.

Така Бог (чрез болката) най-малкото ти дава възможност да слезеш по-дълбоко в себе си;  болката това прави. Болката не пита колко искаш да те заболи?  Тя  не пита, а идва, изпитанието идва, първо, второ,  понякога едно след друго и започва да прониква в теб. Това е една първа възможност, която ти се дава да видиш кой си, какъв си. Едно от първите и  основни неща, които прави болката, е да ти покаже, че си тварен, ограничен, човек. Тоест разрушава всемогъществото на твоето его или твоето фантазия, че само ти съществуваш и никой друг! и че можеш да изобличаваш всички и всичко.

– Така болката става изненада в живота,  пречупва хода на всекидневието и явява нещо друго, което може или да те освободи, или да те пороби.

– Вижте, колкото и тежко да изглежда това, което ще кажа, ако реално търсим себе си и Бога,  ще дойде ден, когато гледайки назад живота ни,  ще кажем благодаря на болката. Болката, колкото и да звучи ужасно, е най-добрият ни приятел. Знам, че не звучи хубаво, и някой казва ама какво говори тоя тук? И аз самият, който го казвам, не ми харесва, но зная, че е истина. Болката е най-добрият приятел на човека. Стига обаче да има правилен прочит, правилно тълкувание и правилно отношение. Първият капан е самото ни аз. Тоест първото лъжеусещане идва от самите нас- за да намериш себе си, първият капан е самото ти аз. Какво искам да кажа с това?- че за да можем да намериш наистина кой си, трябва да умъртвиш твоя образ (имидж), лъжеусещания,  предразсъдъци, стереотипи.  Трудно нещо, т.е. ще почувстваш, че нямаш опора,  нямаш на кого да се облегнеш, ще стигнеш до  пълното оголване, и това става само в гранични състояния на битието. Не става по друг начин. За да отидеш в Рая, трябва много пъти да минеш през ада.

– Трябва да минеш през кръста – и този кръстен път навярно е пътят. Чрез Кръста дойде радост за целия свят. И това недоброволно разпване или доброволно разпване е пътят на откровението.

– То е откровение, защото ти се  откриват много неща и възможности, които си имал  в себе си,  харизми, които не си знаел, че имаш, издръжливост, която не си знаел, че имаш, но охолството, консуматорството и евдемонията не те оставят да ги разбереш. В същото време ти се откриват аспекти на твоето аз, които не са толкова ласкателни, а сенчести, отблъскващи и ужасяващи, но и те са твои, и звярът, който криеш в себе си, е твой. Той се нуждае разбиране, укротяване, галене. Да му говориш, да влезеш в диалог и с тъмната част от твоето аз. Това да го отхвърляш нищо не означава. Трябва да разбереш, че едновременно си и това, и то е твое. Оттук  трябва да видиш това.  Страстите са сурогати на някой голям смисъл, който ти липсва, реално на Бога, на същинския Смисъл на битието. Оттук и те са твои. И за да настоява толкова страстта, означава, че има нещо да ти каже. Както казва един писател:  Всяко едно Чао! пази за теб  един подарък. Всяко усилие за промяна, всяко откъсване и затваряне на една врата от миналото, отдалечавайки се  от една страст, ти пази  един дар, който ще ти даде. Карл Юнг го казва, че  всяка сянка е дар – идва да ти даден нещо, което не знаеш. И трябва да седнеш да видиш това нещо.

– Преди години, в един свой текст о. Георги Капсанис, бивш игумен (вече покойник) на манастира Григориу, беше написал, обръщайки се към монасите:  не търсете антихриста в погрешни пътища, в нашата епоха антихристът е комфортът,  тоест затварянето, обожествяването на моя комфорт, на моето охолство, на моето животче. И в крайна сметка тези думи са много показателни. Обобщавайки всичко това, което казахте: безразличният е откровено егоистичен човек и  като автентичен егоист стига до това да мрази себе си.

Да, мисля, че безразличният  реално живее в ада, безразличието е ад. В притчата за богаташа и бедния Лазар виждаме, че не богатството  само по себе си,  а безразличие на богаташа  към бедния Лазар го осъжда. Сякаш Лазар изобщо не съществуваза него  и това го праща в ада. Всекидневно преживяваме това. Тоест и ние самите може да го правим. Жената казва: отче, мъжът ми вкъщи – или жена ми- се държи с мене така сякаш не съществувам! или децата да казват това за родителите, бидейки напълно забравени от тях. Растат сякаш не съществуват за нас. Те растат и след това се питаме какво стана и обикновено го разбираме много по-късно, след години. Безразличието е именно това нещо. То е ад, защото не ти позволява да познаеш  твоето аз, другия, не общуваш с него, не комуникираш с него, не вкусваш харизмите, които другият има, не си причастен на неговите харизми, не приемаш нищо от него, нито му даваш, не съществува това нещо, което Бог иска. Липсва това разнообразие на харизмите, тази радост на живота, от споделянето, – и ти се затваряш нарцистично в себе си. Човекът, който се затваря нарцистично в себе си, умира духовно, душевно и накрая телесно.

– Притчата, която споменахте, започва с думите „Някой си човек беше богат– някой богат човек, без име, и Лазар, бедният Лазар, т.е. с име. В крайна сметка при Второто Христово Пришествието този, който има име, е свободният, този, който не е обвързан от нищо, а богатият, обвързаният за богатството, за име има богатството, за свое съществуване има богатството. Той е богат, няма име.

Ама няма име, защото в действителност няма лице, отдавна се   отдал на богатството, на успеха, на славата, на празнославието, той самият реално не съществува,  т.е.  съществува само чрез страстите си. Това лице, което има, ако има, е проекция на страстите му, той самият вече не съществува. Съществува и друг богат човек  –  законникът, който отива и казва на Христос- какво да сторя, за да имам живот вечен? И кога се натъжава? Когато му казва: продай имота си и дай на бедните. защо? Защото се е отъждествил със страстта си, не може да съществува без страстта. Мнозина  имаме това, затова и не се отдалечаваме от страстите, защото не сме се научили да живеем без тях. Страстта се е превърнала в наше лице,  идентичност, маска. Тоест казваме на другите:  свали маската, която носиш, спри да бъдеш лицемер, да играеш роля, открий се, стани себе си, свали маската! Но помисляли ли сме, че ако свали маската, отдолу няма нищо?

– Богаташът се научил  да живее така, отъждествил се  напълно със страстите си. Той и страстите му са едно. В Евангелието той няма име, защото вече не съществува. Лазар може да е беден, кучетата да му ближат раните,  но в своята сиромашия  и немощ той е себе си. Той не „вложил” в нещо друго, а е себе си, присъства, макар и в сиромашкия  си живот.

– Както става и в семейството – този баща, който открива, че децата му са израснали без реално да ги познае, за тях той е анонимен баща, някой, който, поставяйки в  центъра своята професия, власт, цял куп неща, или съответно майката – обожествявайки детето си, губи личността на детето си, служи на образа на детето и така се създава едно странно безразличие. Това е една истина  и затова децата много пъти не признават родителите си, казват го и на нас и думите им са характерни – не те признавам като баща– ужасно, жестоко,  – къде беше,  не те познавам! Това показва, че не е имало лице, лична среща, лична връзка, когато другият е имал нужда от това. Имало е едно безразличие, но  не че родителят е взел решение: аз ще стана безразличен за децата ми! Това  не  винаги е съзнателно, а живееш в  страсти и заблуди, където  родителите смятат, че правят всичко за децата, но всъщност нищо не правят. И накрая казват: цял живот за тебе работих – но това нищо не говори на детето. Няма какво да му каже. Кой ти каза да го правиш? – му казва детето. Исках ли го? Или: две къщи ти построих! Твой проблем!- му казва. Нима аз го исках? Аз тебе исках! От теб имах нужда. Ама за теб го направих. . .

– Да минем към втория момент- безразличието за другия, но преди това кратък коментар върху  думите на Христос да възлюбиш другия като себе си.

– Мисля, че това е велико и според психологията би могло да бъде дефиниция за емпатията(съчувствието). В степента, в която обикнах себе си, мога да обикна другия и разбирам какво означава да си човек, какво означава да падаш, да изпитваш болка, да имаш вътрешна борба, да се страхуваш, да тъжиш, да изпитваш човешки чувства, болезнени, гранични състояния. Кога обаче го разбираш? Когато си истинен със своето аз, тогава можеш да разбереш и другия. Помня един старец на Света Гора, който всеки път, когато му казвах за моите мъки и проблеми, казваше Не прéчи. Благият Бог го допуска, за да можеш да съчувстваш на хората. Нужно е това. Тоест да позная себе си, да знам  какво означава да се боя, да се разболявам, да губя душата си, да живея в един свят и да се чувствам сам сред мнозината, какво означава да не мога да комуникирам, да се боя да съм себе си, да се боя от отхвърлянето и от толкова много неща. Тези неща, за да можеш да ги разбереш като нужди и неща, които другият търси  пред теб, ти самият трябва да си разбрал себе си, в противен случай няма да ги разпознаеш в другия. Не можеш да четеш книгата на другия, когато не си прочел една страница от твоята историята твоята душа. Не можеш да разбереш какво чувства другият човек. Затова и К. Юнг  настоява: добър терапевт е изстрадалият терапевт, раненият терапевт. Ние бихме казали: добър духовник е смачканият,  окаляният, този, който е паднал, изпитал болка, който има страсти, но се е   покаял. Покаянието не е някакъв ангелизъм, не е морализъм.

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: