Изкушенията на Традицията – I част

kuraev3Автор:  проф. протодякон Андрей Кураев

Нашият живот в православното Предание не ни гарантира безгрешност. „За всички всичко е чисто“ – казва ап. Павел (Тит. 1:15). От правилността на тази формула обаче следва справедливостта и на обратното твърдение: страстите намират почва навсякъде, включително и в църковния живот.

Има ли нещо в сътворения свят, което човекът да не е превърнал в повод за изкушение? И ако има нещо сътворено, посредник в отношенията ни с Твореца, защитено ли е то при цялата си нужност и неизбежност срещу превръщането си от време на време в такова „мътно огледало“, за каквото говори ап. Павел (1 Кор. 13:12)?

Понякога в нашите възприятия Преданието от слово, обърнато към Бога, се редуцира до свидетелство за самото себе си. Понякога то става непрозрачно и през него не се виждат нито Евангелието, нито Христос, нито даже нуждаещите се от нас хора. Как ни застига тази слепота?

Първото изкушение е очевидно и познато. То стои пред вратата на Традицията и ни уговаря: „Живей по-леко, по-несериозно! Поглези се със своята вяра, но не повече“. След това идват вътрешните изкушения. Да кажем, човек е приел и вярата, и Църквата – но при това не си е дал сметка за мотивите. Много характерен пример за такъв начин на приемане на Църквата описва Юрий Самарин: „Може да се каже, че ние се отнасяме към Църквата по задължение, заради чувството си на дълг, както към стари роднини, при които се отбиваме два-три пъти в годината, или като към добри приятели, с които нямаме нищо общо, но от които в случай на нужда понякога вземаме назаем пари. Според обичайните ни представи Църквата е учреждение – божествено, но все пак учреждение. Това разбиране е погрешно поради същата причина, поради която са погрешни почти всички наши разпространени представи за обектите на вярата: без да съдържа в себе си пряко противоречие с истината, то е недостатъчно“[1].

Мнозина влизат в Традицията (или по-скоро се докосват външно до нейната външна обвивка) в търсене на национална идентичност или културно наследство. Последният израз показва добре структурата на възприемане на Църквата от „културнопоклонниците“: защото наследството е това, което остава след вече умрелия. И разговорите на „културното наследство на руското православие“ в основната си част се водят от хора, които никога не са били причастни на Живия Бог.

В традицията търсят „енергия“, здраве, гаранции, успехи. Търсят потвърждение на самите разбирания (например по книжките на Рьорихови си съставят мнение за „руската духовност“ и много се учудват, че и проявите й, и пътищата за нейното постигане кой знае защо не приличат на хималайски картинки).

И разбира се, най-разпространеното: „нашият руски обичай е такъв“. Сред днешните разговори за „отеческата вяра“, за връщане към „вярата на отците“ някак си се забравя, че в древната Църква подобен род съждения са били достатъчно двусмислени. Във всеки случай св. Григорий Богослов предлага „да се избягва служенето на родни богове“[2]. Не по-малко двусмислени са те и днес, когато същите аргументи (и с не по-малко право) предлагат и „руските езичници“. Във всеки случай апелирането към „древността“ не може да бъде самодостатъчно. Няма да е зле, ако във всеки храм днес се окачат думите на Тертулиан: „Христос нарече себе си истина, а не обичай“[3].

В противен случай цялото „второ кръщение на Русия“ ще приключи с повтарянето на гневните ангелски думи, казани от небесния вестоносец на мъченика Петър. По време на епидемията в Александрия мнозина се кръщавали не от вяра, а от страх. Тъй като някои от тях въпреки това умирали, ангелът казал на свещеника: „Докога ще изпращате тук завързани торби, но абсолютно празни, без нищо в тях?“[4].

Преп. Ефрем Сириец също предупреждава трезво: „ако само обичаят те отвежда при Лекаря, ти няма да получиш здраве“[5]. Ако неговите думи за някого не означават нищо особено, можем да припомним за аналогично признание от един друг свят: „Грехът кръжи над църквицата златоглава, но в нея не се моли“ (М. Цветаева).

В края на краищата традицията, завещана ни като „Свята Русия“, е само една и тя не се изразява в освещаване на хлябове и боядисване на яйца. Това е традиция на цялостно служене на Христа. Ако не сме чули това нейно главно внушение – предупреждението на Жан Дюшан се отнася за нас: „От редовно ходене в курника не ставаш кокошка и от посещаването на храма в неделя не ставаш християнин“[6]. Както знаем, не можеш да се „запишеш“ за християнин: такъв можеш да станеш чрез усилията на духовното раждане.

Но и хората, приели сериозно вярата, си имат своите изкушения. И ето че сред многото конкретно-исторически, временни причини трябва да насочим разговора и към вътрешното, дори извънвременното (в смисъл на възможно по всяко време, не само през „постсъветското“) изкушение на традиционализма.

Става въпрос за опасността да заседнем в дебелите пластове на православните предания и така никога да не стигнем до Евангелието, да забравим за самото Предание. В богатството на нашите предания можем да загубим от поглед Оня, към Когото те водят. За това предупреждава митр. Антоний: „Това, което ми изглеждаше още по-страшно е, че можеш да се наричаш християнин, да прекараш целия си живот, изучавайки дълбините на богословието – и никога да не срещнеш Бога. Да присъстваш на красотата на богослужението, да бъдеш член на хора или участник в службите – и никога да не достигнеш до същността на нещата… Ето аз винаги се вълнувам от богослужението през Страстната седмица. Вместо кръста, на който умира жив Човек, ние имаме прекрасно богослужение, от което можеш да изпаднеш в умиление, но което стои между грубата, страшна трагедия и нас… В някакъв смисъл красотата, дълбочината на нашето богослужение трябва да се разкрият, то трябва да се разкъса, за да може всеки вярващ да стигне до страшната и велика тайна на това, което става“[7].

У. Джеймс, описвайки многообразието на религиозния опит, разказва историята на едно обръщане: „Аз осъзнах, че натрупвайки пред Бога своите благочестиви подвизи, пости и молитви, нито веднъж през цялото това време не съм помислил искрено за Бога“[8].

Подобно е свидетелството и на католика Екзюпери: „Ние изградихме храма, а после той беше даден на църковните служители и на бабичките, които дават под наем столове. Храмът беше построен, за да се дават в него столове под наем“[9].

А православният свещеник казва: „Толкова е лесно срещу гърчещата се и крещяща от болка човешка душа, жива и подвижна, да издигнем стената на закона, камъка на обряда, висотата на отвлечената истина и да се отдалечим, без дори да погледнем как душата се блъска в студените, твърди камъни. Обрядът и законът са по-удобни от човека, те са безстрастни и безжизнени. Тогава няма нужда да съжаляваш човека, който си тръгва от църквата, няма защо да се чувстваш отговорен за това, тогава можеш да вярваш в Бога и искрено да се смяташ за християнин, без да изпълняваш учението на Господа. И ние се преклонихме пред обряда и закона; около тях се движат нашата мисъл, нашата борба. Чувствителни сме към обидите, които им нанасят, но за обидите, нанасяни на човека, сме слепи и глухи“ (свещ. С. Щукин)[10].

Същността на църковния живот е проста: Самият Бог идва и дарява Себе Си. Традицията помага да се чуе почукването на вратата и да се приготви „вечерята“. Но едно от най-болезнените и разпространени изкривявания на Традицията е в грижите за приготвяне на вечерята, да бъде забравен Оня, Който трябва да дойде. Да се забрави, че Той иска да се срещне с човека и неговото сърце, което се стреми свободно към истината, а не с фарисея, който се гордее, че е изпълнен някакъв ритуал.

Много е лесно да се забрави, че обрядът води човека към Бога, а не към своето изпълнение, и че той води именно човека. Дали само по силата на Божия закон за рядкостта на таланта, но сред нашите свещеници съвсем не е лесно да се срещнат искрени и възпламеняващи проповеди или дори просто съчувстващ и разбиращ пастир. Или пък нашето мълчание, толкова гръмогласно и скандално днес, когато Русия чака пастирски думи, а чува само призивите на сектантите, е следствие от някакви непреодолени наши собствени изкушения, от някакви особености на църковния живот? Струва ми се, че не бива да търсим причината само в „политическия“ или „културния“ климат. Тук си дават среща съдбоносни исторически обстоятелства – вътрешни и неотстраними изкушения на традицията.

По време на служба всяка ектения завършва с прошение: „Весь живот наш Христу Богу предадим“. Когато току-що бях влязъл в Църквата, това църковнославянско прошение си преведох така: „Господи, помогни ми да вляза в семинарията!“ Но ето човек прекрачва прага на семинарията. Ето че назад остават и посвещаването, и монашеското пострижение. И тази основна молитва става все по-неразбираема за ума: какво още искаш от мене, Господи? Аз и така Ти посветих целия си живот, станах църковнослужител, работя само за Твоята Църква! Какво още мога да направя за Теб?

Онези благочестиви дела, които са помагали на душата да расте във времето на мирския й живот, са вече недостатъчни. Студентът, който спазва поста в студентския стол, всеки път прави избор и упражнява своята воля. За семинариста, който яде постния си обед в столовата на Семинарията, постът почти губи духовното си значение, превръщайки се само в полезна подкрепа на организма. Молитвата и Литургията стават части от обикновения и задължителен дневен режим. Евангелието от книга за живота се превръща в учебник и източник на цитати*… Общо казано, именно външното благополучие на духовния живот може незабелязано да доведе до вътрешен провал.

А толкова лесно монахът, който живее безбрачен, може да каже: след като не живея според природата, аз говоря и мисля вече според благодатта. Доколкото такива хора живеят извън своето време, те се изкушават да мислят, че по силата на това живеят вече във Вечността.

А изкушението от собственото ти духовно здраве (или поне от неговата видима страна)? Много ярък пример за изкушението от собственото архиерейство е известният разговор на митр. Филарет и д-р Гааз. На заседание на управата на затвора митр. Филарет прекъснал Гааз, който настоявал за смекчаване на затворническия режим: „Вие, Фьодор Петрович, винаги говорите за невинно осъдените: такива няма – те са осъдени, следователно са виновни“. Гааз скочил: „Владико, вие забравяте Христос!“ И Филарет – публично! – се поправил: „Не, не аз забравих за Христос, а Христос в тази минута забрави за мен“[11]. Московският светител е бил наистина духовен човек. Затова и успял да отговори толкова бързо и точно**. За да се избегнат подобни „духовни приключения“, преп. Серафим Саровски съветва: „за запазване на духовния мир трябва по-често да влизаме в себе си и да си задаваме въпроса: къде съм аз?“[12].

Не случайно сред монасите почти няма деца на духовници. За последните Църквата Литургията са нещо обикновено, радикализмът на Евангелието е притъпен. И в житията на светците рядко се среща основател на нов манастир, израснал в свещеническо семейство. Преп. Серафим произлиза от семейство на търговци, преп. Сергий – на боляри, сред оптинските старци могат да се срещнат бивши офицери… Ако обърнем внимание на тези „детайли“, ще забележим, че най-често монашеският аскетизъм в историята на Църквата се е обновявал от деца на миряни, а не на свещеници***.

Има една тъжна шега: „Най-трудното нещо на света е да обърнеш към православието православния поп“. Привеждам това зрънце от църковния фолклор не с цел да се посмеем. И служителите на Църквата, особено нейните водачи, си имат своя професионален риск. Този риск в някои случаи прилича на риска на … болшевишкия морал. Това не е оценъчно сравнение, просто някои структури на съзнанието тук наистина си приличат. Болшевизмът беше обречен на терор. Най-низкото в неговата практика беше следствие от най-възвишеното в неговата проповед. Прекалено голяма била поставената цел – щастие за цялото човечество през всички бъдещи векове. Тази цел е абсолютна в съзнанието на нейния служител. Но абсолютът затова е абсолют, защото не е съотносим с нищо. В сиянието на абсолюта се разтварят всички „частности“ на „големия път“. Всички средства са прекалено малки за толкова голяма цел – и затова нито едно от тях не може да бъде еднозначно лошо. Император Николай II си зададе въпроса: струва ли си заради съхранението на своята власт или на властта на династията да се пролива кръвта на стотици хора? А за Ленин беше дори смешно да размишлява над такива проблеми: в сравнение с безмерното щастие на милионите, прескочили „от царството на необходимостта в царството на свободата“, какво означава животът на няколко хиляди, счупили главите си през този световноисторически скок? „Нашата цел оправдава нашите средства“.

Нещо подобно изкушава и църковнослужителя: благото на Църквата е абсолют и заради него навярно може… Може да се премълчи, да се подкрепи, може да се подпише, може да се потвърди, може да се осъди… В християнството има противовес на тези изкушения – Евангелието, молитвата към Разпнатия за нас, традицията на ежедневното усилие за покаяние. Но всичко това така лесно се забравя в суетата на спешните, но още по-спешните и на вече съвсем неотложните дела. Василий Розанов, юродивият на руската философия, се пита: „По какъв начин християнството, толкова благопжелателно към човека, стига до инквизицията?“ Нали при това никъде не откриваме преобръщане от „да“ в „не“, прелом на убежденията, във вярата, в идеалите! Исторически недостоверно е да се каже, че след 1000 години „галене по главите“ са „започнали да изпращат на кладата“. Нищо подобно! Никакво преобръщане, реформация, буря: тих полъх. Полъхва, полъхва, гали косите, сладко, приятно, отново полъхва, горчиво, отново сладко, още по-сладко, полъхва, полъхва, раздава се нечий стон, но всичко утихва, полъхва, полъхва, изпадаха гвоздейчета, изпаднаха иглички, някого са уболи, смъртно, полъхва, полъхва, добре ли е, зле ли е, всичко се обърква, всичко вече е неясно, полъхва, полъхва. Инквизицията е влязла в Църквата … Никой не я е забелязал! Когато онези 5-6 кардинала, които постановили „да се изгори“ и наистина „изгорили“ някого – то наистина ли на никого не минало през ум да попита, „дали те не изпаднаха в ерес“, дали ние да не се разграничим от тях?“[13].

Розанов е казал истината. А дали с нас не се е случило или дали няма да се случи нещо още по-лошо? Инквизицията изгаряла еретиците, отстоявайки правата вяра. У нас, в Русия от ХХ век е имало църковни йерарси, одобряващи огньовете, на които изгаряли защитниците на православието („това не е заради вярата, а по политически причини, за неподчинение на властите“).

(Следва)

 

Превод: Ина Мерджанова

Източник: Андрей Кураев, „Традиция, догмат, обряд“, изд. „Лик“, С., 1996 г.


 

[1] Самарин, Ю. Предисловие к богословским работам Хомькова, В: Хомяков, А. Сочинения…, стр. 17

[2] Св. Григорий Богослов, Творения. Т. 1. Стр. 177

[3] Цит. по: Ратцингер, Й. Введение в християнстве, Брюселл, 1988, стр. 97.

[4] Йоанн Мосх. Духовний луг. Сергиев Посад, 1915, стр. 246.

[5] Цит. по: Фудель, с. У стен Церкви, стр. 266

[6] Дюшен, Ж. В: Логос. № 9-10. 1979, стр. 23

[7] Антоний, митрополит Сурожский. О встрече. СПб., 1944, стр. 76

[8] Джеймс, В. Многообразие религиозного опыта, СПб., 1922, стр. 202.

[9] Екзюпери, А. Военные записи. М., 1986, стр. 75.

[10] Щукин, Сергий, свящ. Современные думы. – В: Вестник РСХД. № 22, стр. 207. Възможно ли е тези мисли на отец Сергий да са изказани под влияние на думите на известния наш църковен историк В. Болотов: „Гърците умеели да защитават догматическите идеи, които не умират и могат да се съхраняват в глъбината на съзнанието цели десетилетия, докато възтържествуват, но на тях не им достигала издържливост в борбата за хората, които умират, и за правата, които излизат от употреба в резултат на нарастването на факти с противоположен характер“ – В. Болотов, Лекции по истории древней Церкви, СПб., 1913, Т.3, стр. 235.

* „Не е необходимо при четене на Евангелието да си поставяме някакви особени, макар и не лоши цели, например, да отбелязваме важни места за някое съчинение, да го превръщаме в матерал за уроци и лекции и пр. Едва започнах да се занимавам с това приложно дело (да подбирам цитати за Царството Божие) и евангелската светлина угасна. Аз се опитах отново и отново да преследвам двете цели на другия ден, на третия. Уви! Напразно. Евангелието беше мъртво… Наложи се да се откажа от втората задача и, молейки Бога за прошка, се смирих и започнах да го чета както по-рано, „за спасение на душата“… И мъртвецът оживя“. (Митр. Вениамин Федченков, Овере, неверии и сомнении. СПб., 1992, стр. 64-65).

[11] Розанов, В. Религия и культура. Т. 1, М., 1990, стр. 225-226.

** В неговите думи нямало кощунство. „Господи Боже! Спомни си за мен“ – вика библейският Самсон в последната схватка, събаряйки дома върху филистимците (Съд. 16:28).

[12] Житие старца Серафима…, стр. 295.

*** Главният поток на новото аскетическо учение, „апостолско“ или „евангелско“, идвал не от недрата на йерархическата църква, а от външния свят. Клирът бил прекалено свързан с традиционните форми на живот, с обикновените устави. Той бил склонена да разбира и тълкува „прекалено символически“ самото подражание на Христос и на апостолите. Обикновените миряни пристъпвали към проблема, поставен пред тях от самата Църква в борбата за обновление, по-простичко и непосредствено. Те се стремели към точно до наивност изпълнение на думите на Христос“ – Л. Карсавин, Аскетизъм и йерархия. – В: Минувшее, Исторический алмнанах. XI. М. СПб., 1992, стр. 229.

[13] Розанов, В. Религия и культура. Т.1. М., 1990, стр. 276.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: