Въпросът за Украинската автокефалия и прекалената му идеологизация

Хронология на по-важните събития от последно време, свързани с автокефалията

03 септември. Украинският президент Петро Порошенко обяви, че Константинополската патриаршия е готова да предостави автокефалия на Украинската православна църква.

08 септември: Цариградската патриаршия назначи двама своя екзарси в Украйна, които да подготвят пътя към Украинската автокефалия.

14 септември: РПЦ (Руската православна църква) спря да поменава по време на богослужение Константинополския патриарх Вартоломей.

11 октомври: Константинополската патриаршия възстановява каноничността на предстоятелите на УПЦ-КП (Украинска православна църква – Киевска патриаршия) и УАПЦ (Украинска автокефална православна църква) – Филарет и Макарий, след като преговорите им с РПЦ не са били успешни и те са се обърнали към Константинопол. Друго важно решение, което е взето на същата дата, е отменяне на Константинополския документ от 1686 г., който дава временни права на Московския патриарх да ръкополага митрополита на Киев[1]. С това решение се подчертава, че РПЦ вече няма никакви права над Украинската църква.

15 октомври: РПЦ прекъсна евхаристийното общение с Цариградската патриаршия. След този момент свещенослужителите на първата нямат право да съслужват с представители на втората, а руските православни християни не могат да се причастяват в храмовете на Цариградската.

10 ноември: Едно от условията за издаване на Томоса е главите на двете разколнически групи – Макарий и Филарет, да не се кандидатират за патриарх на автокефалната Църква. Това желание на Фенер може да се свърже с нежеланието решението ѝ да носи клеймото на разкола, както и утвърждаване на авторитета на предстоящата да се създаде нова Поместна църква. В свое писмо до Вартоломей двамата предстоятели се съгласиха да не го правят, но Филарет с известни условия – като да бъде признат за „почетен патриах“ и да бъде председател на новосъзданения Свети синод (знаем, че патриарха по функция е председател на Синода)[2]. Това обаче са сериозни условия, които ще поставят под въпрос ролята на новия патриарх/архиепископ на УПЦ и Константинопол едва ли обаче ще допусне да му се поставят условия, още повече, че държи всички козове в настоящата ситуация.

Прекалената идеологизация на въпроса

В очертаващия се сериозен конфликт в Църквата относно бъдещата автокефална УПЦ се чуха твърде много споменавания за политика, интереси, история, права, юрисдикции, разколи, влияние, Русия, Украйна, Кирил, Вартоломей, но твърде малко за хора, християнство, вяра, спасение. Именно последната категория понятия е редно да преобладава, защото колкото и сериозно въпросът да е свързан с политиката, той е преди всичко църковен. Но не църковен в смисъл засягащ една група от „висши йерарси“, част от някакви си там Синоди, а в смисъл на отнясящ се до всички хора, събрани в Бога. Това е именно Църквата.

В друга статия вече подчертах необходимостта църковната страна на нещата по възможност да се отделя от политико-идеологическата. Това няма да е лесно. Приемането на християнството в историята се е превърнало от чисто личен акт на отношение към Бога, също така и в политически избор на определен владетел, държава, народ. Такова измерение е придобила и църковната автокефалия – нека да си спомним за Екзархията. Освен чисто църковната страна на нещата – борба за български епископи, богослужение на български, собствена църква, съществува и политико-националистическата, изразяваща се в желание за самобособяване на българския етнос, което първо започва на религиозно ниво, а впоследствие трябва да премине на политическо. Православната църква за съжаление векове наред е била под опеката на държавната власт, развила е някаква зависимост от нея и затова в съвременността на православните ни е трудно да избягаме от темата за политиката.

Украйна е само едно продължение на тази тенденция. Да, идеята за автокефална УПЦ се подкрепя от сегашната власт в Украйна. Но освен това е вярно, че РПЦ също се подкрепя и е в тесни връзки с Руската държава, която пък е против автокефалията на УПЦ. Така че въпросът има политически измерения и от двете страни. Ако РПЦ не се беше обвързала толкова тясно с държавата, а беше църква за украинците, колкото и за руснаците, може би нямаше да се стигне дотук.

Нека всеки, който оттук нататък разсъждава по въпроса, независимо от мнението, което поддържа, да има пред очите си Писанието и казаното в него, което се отнася за вярващите в Господ, и да съобразява вижданията си с неговите слова:

„И не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват в Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Йоан 17:20-21) ; „А множеството повярвали имаха едно сърце и една душа“ (Деян. 4:32); „Не ставайте съблазън ни за иудеи, ни за елини, нито за църквата Божия“ (1 Кор. 10:32); „Христос обикна църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или порок, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна“ (Еф. 5:25-27); „… Божия дом … е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:16).

Исторически контекст

Тук трябва да тръгнем от създаването на Киевска Русия през IX в. Държавата е основана от русите, които са германско племе от Скандинавия, заемащо висшите постове в държавата, макар че мнозинството от населението са славяни, които са по-скоро лингвистична, отколкото етническа група. Русите обаче дават името си на държавата и на нейния народ, който ще се формира (както това правят малобройните франки на Франция, а не многобройните гали). Държавата заема главно териториите на днешна Украйна, Беларус и Русия. Има спорове дали Киевска Рус е „руска“ или „украинска“ държава – аз по-скоро бих казал, че и двете гледни точки са твърде политически украсени и екплоатирани. През този ранен етап от световната история, вкл. и тази на Киевска „Рус“, хората се идентифицират преди всичко с религията или владетеля си, не с етноса/племето. Населението на тази страна са просто жители на Киевска Рус, а когато, много по-късно, вече се оформя национално самосъзнание, русите ще се разделят на подгрупи като руснаци, украинци, белоруси и т.н. Те ще обитават различни държави като Киевска Рус, Московското княжество, Новгородска република и др. Разделението се появява поради различна историческа съдба: земите на днешна Украйна, за разлика от тези на дн. Русия, между XIV-XVII в. са под Полско-Литовско владичество. Това оказва влияние и върху езика, който се отдалечава от руския. За да устоят на Полско-Литовската държава се поставят под покровителството на Русия и стават част от нея. Като независима държава Украйна се появява през 1917 г., възползвайки се от хаоса след Октомврийския преврат в Русия и след като е част от СССР за почти век, през 1991 г. е отново независима. Изводът от всичко това е, че украинците са едновременно твърде сродни на руснаците и различни от тях, и макар че това няма определящо отношение към въпроса за автокефалията на първите, все пак трябва да се вземе под внимание.

Политически контекст

Украйна след независимостта си от СССР политически е разделена на про-руски юг и изток, както и на прозападен запад. Съответно тези географски райони гласуват за партии, които подкрепят проруска или прозападна ориентация. Те като бройка са разделени почти по равно и това създава проблем с невъзможност от ясна външно-политическа ориентация. Между 2005-2010 г. на власт са прозападният президент Виктор Юшченко и премиер Юлия Тимошенко, а между 2010-2014 г. – про-руският президент Виктор Янукович и премиер Микола Азаров. Последните се опитват първоначално да водят балансирана политика, едновременно запазвайки курса към ЕС и същевременно поддържайки тесни отношения с Русия. През 2013 г. на Украйна е предложено дългоочаквано предложение за асоцииране с ЕС, което е първи етап от процесът на интеграция. Президентът Янукович първоначално обявява че ще го подпише, но впоследствие отказва. Това предизвиква масови протести в началото на 2014 г. в цяла Украйна, които са съпровождани от сблъсъци със силите на реда. Последните отговарят с прекомерна сила, убивайки или ранявайки над 1000 души. По същото време Украйна сключва сделка с Русия за мултимилиарден заем, както и договорка за намаляване на цената на руския природен газ. Това още повече нажевава обстановката. Протестиращи превземат правителствени сгради в цялата страна, а парламентът сваля президента Виктор Янукович, който пък бяга в Русия. Целият процес се нарича „Оранжевата революция“ и е считан за революция в Украйна или за преврат в Русия. През същата година Русия, вероятно за да спре ориентацията на Украйна към Запада, провежда интервенция в Крим и го присъединява към себе си. Малко след това Русия подклажда сепаратистки настроения в Източна Укрйна, по-конкретно в пограничните районите на Донецк и Луганск, които в крайна сметка се отцепват от Украйна и между нея и тях започва война. Войските на Донецк и Луганск са подпомагани материално, морално и дори и с войници от Русия. Всичко това довежда до удар по престижа на Русия в Украйна. Според изследване от 2009 г. 96% от украинците имат добро или много добро отношение към руснаците[3]. В противовес на това, през 2015 г. положително отношение към нея имат едва 21%[4]. Това без съмнение оказва и влияние върху църковните нагласи. Украинската църква е автономна църква в рамките на Руската патриаршия, а последната е в много тесни връзки с руското правителство. Това е фактор, който кара мнозина украинци да се отнасят враждебно и към самата РПЦ и съответно към автономната УПЦ-МП. По данни от проучване от 2017 г. 44% от отговорилите декларират принадлежност към УПЦ – КП, а едва 18% към УПЦ–МП[5]. А тенденцията, с течение на времето, е за нарастване на подкрепата за УПЦ – КП, за сметка на тази за УПЦ – МП. Желанието на украинците за църковна самостоятелност датира още от началото на 20 в. с основаването на Украинската автокефална православна църква (УАПЦ), но е смазано от болшевиките. Съгласен съм с митрополит Николай Месогийски, че автокефалията не е толкова важен фактор за духовния живот – една Църква може да е жива и дейна без да е автокефална. Но това е известно изместване на проблема: Украйна, при съвременните събития в нея, би могла да бъде подчинена на всеки друг, но не и на Московската патриаршия.

Срещу автокефалията на УПЦ се изтъкват като аргумент два политически аргумента. Първият е, че желанието за независима УПЦ е дошло от политическата власт в Украйна и съответно е нелигитимно. Митр. Николай Месогейски пише: „Тези, които искат автокефалия, кои са? Нима е възможно един светски президент със съмнителна духовна нагласа и един досега отхвърлян като схизматик, самообявил се „патриарх“, с проблематично еклисиологично съзнание, да бъдат подходящите лица, които да изразят нуждата в Светия Дух, волята на Бога и въздишката на Църквата в Украйна?”[6]. Но както казахме по-рано, това желание произхожда още веднага след революцията през 1917 г. А и политическата власт се явява изразител не на своето, а на народното желание. Освен това не е прецедент да има инициатива за автокефалия, тръгваща от светската власт – нека да дадем пример тук с Еладската архиепископия, именно от която е част митр. Николай и която е създадена по инициатива на светската власт – като говорим за политика, нека да не го правим избирателно! И последно, светската власт се е намесвала доста пъти по решителен начин в църковната история, без това непременно винаги да се е считало за нещо лошо – нека да напомним, че всеки един от седемте вселенски събора са свикани от светската власт, а същата, съвсем против каноните, редовно е сваляла и поставяла византийски патриарси.

Вторият политически аргумент, който срещнах е, че искането за автокефалия е нещо като американски заговор-удар срещу православието или Русия[7]. При все, че студената война между двете свръхсили и в момента е факт, подобна теория е част от идеята за световната конспирация, която макар и имаща някои точни попадения, съдържа също така и много фантазия. И все пак ако американска подкрепа за автокефалията би поставила последната под въпрос, то тогава и очевидното руско противопоставяне на автокефалията би дамгосало противоположната позиция също като политическа, още повече, че връзките между руската държава и Църква са силни.

Църковно-каноничен контекст

В православието не съществува всебщо признат ред за даване на автокефалия от една Поместна църква на друга такава. Затова и има различни разбирания. Константинополската патриаршия претендира, че само тя има право да дава автокефалия, докато Руската църква – че това право има всяка една Поместна църква[8]. Ако погледнем на нещата в исторически план, ще видим, че автокефалия се е давала и от Константинополската (на Българската патриаршия, на Еладската архиепископия), и от Руската патриаршия (на Чешко-словашката църква и Американска православна църква). И в случаите, когато те са действали едностранно, без да търсят съгласието на останалите Църкви, тези автокефалии не са били признавани от всички Поместни църкви. След като всеобщо-признато православно становище липсва, въпросът подлежи на всякакви интерпретации. Все пак съществува неофициална договорка между поместните Църкви (сключена на Междуправославната подготвителна комисия (МПК) за Всеправославен събор), че автокефалия се дава по инициатива на Майката-Църква и при информиране на останалите Църкви, а Томосът се издава от Цариградския патриарх[9].

В този контекст трябва да се запитаме: коя е Църквата майка на Украинската?. На пръв поглед това е РПЦ, защото УПЦ-МП – единствената всепризната канонична структура в Украйна до този момент, е част от нея. Това е обаче само на пръв поглед, защото Киевската църква от 1686 г. напред не е подчинена на Московския патриарх, а на последния е дадено само правото да ръкополага Киевския епископ, при това само за временен, неопределен период от време. Като условието е било Киевският митрополит да поменава на първо място Константинополския патриарх, което изискване Фенер наскоро подчерта, че не е спазено и отмени това временното предаване на РПЦ[10].

Разбира се може да се повдигне въпросът доколко Константинопол има право на такова решение, което е взето преди повече от 300 г. В такъв случай привържениците на РПЦ се позовават на 133 правило на Картагенския събор, която определя такава давност от 3 години[11]. Но през 1686 г. Киевската митрополия не е предадена в диоцеза на Московската, за да се счита нейният диоцез като „непотърсен“ в рамките на 3 години. Също така това правило би било приложимо ако документът от 1686 г. не определяше срока на това предаване като „временен”. Същевременно всеки един канон (и споменатият конкретно) представлява някаква формулировка на истината, която е съобразена с определен исторически момент и обстоятелства и не може да се поставя над самата истина. Канонът е направен за човека, а не човека за канона, направен е за неговото спасение и е немислимо и абсурдно канонът да стане средство за духовно погубване на хората.

В защита на руската позиция по въпроса се и използва 35 Апостолско правило, което забранява на епископ да ръкополага духовници в чужда канонична територия. Само че Вартоломей не прави нови ръкоположения, а възстановява в каноничен статут тези, които са се обърнали към него след апелация (която според него има право да извършва), възстановявайки ги в статута, който са имали преди да бъдат обявени за разколници, непридавайки им нищо ново.

Цитира се също така 5 правило на Първи вселенски събор, според което миряни или духовници, които са отлъчени от едни епископи „да се не приемат от други“. Това изглежда валиден аргумент, но отново само, ако пренебрегнем факта, че Московският патриарх получава права над Киевската митрополия временно. Затова и Константинополският счита, че има право да се намеси.

Реакцията на другите Православни църкви

Румънската църква призовава Константинопол и Москва заедно да решат проблема за Украйна[12]. На същата позиция са предстоятелите на Антиохийската и Полската църкви[13].

От Грузинската църва заявиха: „Смятаме, че на този етап трябва да се въздържаме от предварителни оценки, докато всяка от страните не формулира своята официална и окончателна позиция въз основа на канонични аргументи. Този въпрос е много деликатен и той трябва най-вече да се обсъжда и решава между тези две патриаршии.“[14].

Йерусалимската църква, която е смятана за традиционно близка с Константинополската няма официална позиция, но около седмица след като РПЦ прекъсна евхаристийното общение с Константинопол, Йерусалим поиска св. миро от него. Това е символична традиция, която засвидетелства единство между две Църкви и може да се тълкува като подкрепа за Фенер[15].

Антиохийската църква подкрепи искането на патриарх Кирил да се свика събор на предстоятелите на Поместните църкви, който да обсъди и реши ситуацията в Украйна, но не зае конкретна страна[16].

Архиерейският събор на СПЦ от 12.11. 2018 г. взе решение да се обяви против решението на патриарх Вартоломей да предостави автокефалия на УПЦ. Това е единствената категорична позиция от Поместна православна църква до този момент. Тя не е изненада, доколкото Сръбската църква е традиционно смятана за много близка до Руската. От друга страна смятам, че това решение трябва да бъде поставено в контекст, а именно: както РПЦ има проблем в Украйна, така и СПЦ има много сходен проблем в Македония. В последната официалната, поне формално канонична структура, е тази на архиеп. Йован Вранишовски, която е автономна към СПЦ. Същевременно, зад нея стои изключително малобройно паство, докато мнозинството македонци са част от непризнатата за автокефална МПЦ. Същата през тази година се обърна с призив за признаване на нейната автокефалия, първо към БПЦ, а след това и към Константинополската патриаршия. Това обаче не би било в интерес на СПЦ, която желае да запази църковното си влияние в Македония, за което без съмнение ще разчита на главния си съюзник – РПЦ. Затова и е напълно възможно между двете Църкви да съществува договорка да се подкрепят взаимно за УПЦ и МПЦ.

Колкото до позицията на Българската православна църква, тя определи комисия, която, запознавайки се с документите по въпроса, да вземе решение. Това беше предложение на митрополит Николай. Съществуваше алтернативно предложение на митрополит Гавриил за свикване на Всеправославен събор, което не беше прието. Това предложение беше в резултат на писмо, отправено от патриарх Кирил до нашия Свети синод, от 3.10. 2018 г., а самото решение на Синода е от другия ден, за което ни съобщава и Патриаршеския сайт[17]. От една страна буди очудване толкова бързата реакция на митрополитите ни на руското писмо – особено на фона на тяхното нищо-неправене или мотаене по църковно-обществено значими въпроси. Тази реакция я отдавам на влиянието на митр. Гавриил, който заема открито страната на УПЦ-МП. В интервю за руската информационна агенция Тасс Гавриил заяви, че решението на Фенер не отговаря на църковния канон, а агенцията определи неговата позиция като позиция на БПЦ[18]. Същият, който преди две години беше най-яростния противник на участието ни на Всеправославния събор на о. Крит, сега настоява именно за такъв събор. Явно е, че единственото, което е принципно различно оттогава е, че сега Руската църква настоява за такъв събор, докато през 2016 г. беше против, а Гавриил се е поставил в нейна угода. Все пак неговото предложение беше отхвърлено, което може да се тълкува като отхвърляне на руската позиция за украинския въпрос – по подобен начин бе изтълкувано от някои медии[19]. Освен това по този начин мнозинството в Синода показа, че на украинския казус, независимо от бъдещето решение на споменатата комисия, не трябва да му се отдава толкова голямо значение (достойно за Всеправославен събор), защото бе сведен до предмет на обсъждане от някаква си комисия.

Същевременно митрополит Киприян Старозагорски  на 11 ноември съслужи с Киевския митрополит Онуфрий в Киево-Печорската лавра, което действие в този момент може да се тълкува като подкрепа за УПЦ-МП[20]. Още по-голямо значение на това действие може да придаде информацията (ако е вярна – официални данни за състава на комисията липсват), че митрополит Киприян е председател на споменатата по-горе комисия[21], следователно то може да е предвестник за посоката на бъдещето решение, което ще бъде взето през месец декември.

Видно е от посочените позиции, че, доколкото ги има, те са дипломатични, пожелателни, някои от тях – нищо-неказващи. Те избягват да заемат конкретна страна в спора – на Москва или Константинопол. Изключение е единствено СПЦ, но както показахме, нейният по-категоричен подход може да бъде обяснен. Поместните църкви избягват да взимат категорично и недвусмислено становище по този въпрос, вероятно поради нежелание да влошат отношенията си с който и да е от тези църковни центъра, които, както ги описа някой, са съответно най-големият и най-престижният.

Трябва ли да се създаде автокефална УПЦ?

Някои нарекоха действията на Константинопол до този момент схизма. Но „схизмата” е факт още от началото на миналия век, откогато произхождат опитите за търсене на решение за украинска автокефална църква, а резултатът е три църковни структури на една канонична територия. Действията на Фенер в случая се опитват да решат този проблем, който за РПЦ явно не е значим. Също така тази формулировка (схизма) може би се използва да прикрие истинската схизма: решението на Руската православна църква да прекъсне евхаристийното общение с Константинополската. РПЦ очевидно си играе с единството на православието, водена от своите интереси, които се разминават с Евангелието – каквото впрочем прави това и Константинопол.

Чуха се също така мнения, че обявяването за канонични на предстоятелите на двете разколнически групи в Украйна и създаването на автокефална УПЦ от тези групи, би компрометирало последната. Но нещата се развиват в друга посока: към учредителен събор, на който членове на тези две църковни структури (а не самите структури) ще се влеят, заедно с епископи, духовници и миряни от УПЦ-МП, в тази нова Поместна украинска църква. Разбира се ще има и такива украинци – духовници или миряни, които ще останат с РПЦ, но според мен тенденцията ще е към постепенен спад на техния брой, до превръщането на УПЦ – Московска патриаршия, в обслужваща духовните нужди на ок. 15%-то руско малцинство в Украйна, нещо като подворие към Московската патриаршия.

Всяка независима православна държава има право да претендира и за независима Църква . А Украйна е не просто самостоятелна държава, но такава с 45 милиона население, около две трети от които православни – изключваме големия брой на невярващите, каквито има доста в традиционно „православните“ страни. А в Украйна има два сериозни проблема: първо, че обвързването на РПЦ с Руската държава създава пречка пред възприемането на Евангелието от украинския народ, който е враждебен към нея. И вторият голям проблем е тежката рана на разкола, който разделя тези 30 милиона в три различни църковни структури.

Основна грижа на Църквата по презумпция е грижата за спасението на човека, макар че това не винаги е видимо от практиката. Църковната действителност е твърде много обременена с политико-идеологическия елемент, който понякога създава гъста мъгла пред Евангелието на Христос. Нека да цитираме отново митр. Николай Месогейски: „В настоящия етап третирането на проблема с автокефалията на Украйна става въз основа на правата на тези, които я предоставят, т.е. на Фенер и на Москва, въз основата на историческата или политико-икономическа сила, а не въз основа на евангелското слово или дори на фактическа църковна нужда в Украйна. Освен това, на хоризонта се забелязват очертанията на мощни политически целесоъобразности, инструкции и натиск. И от светото Евангелие е останала само . . . корицата”[22]. Православието има немалко проблеми, които не се решават. Отделните Църкви са твърде разделени помежду си, за да постигнат съгласие по тях, което за съжаление поставя под въпрос единството на православието. Ние православните не можем да направим Всеправославен събор вече повече от хилядолетие, което повдига въпросът доколко може да се оправим в един свят, който е доминиран не от теокрацията, а от политическия плурализъм. Украинският проблем е само един от нашите проблеми. От една страна, очевидно е, че РПЦ е загрижена повече за своето влияние в Украйна и нехае за духовните нужди на украинския народ. От друга, очевиден е и тоталитарният подход на т. нар. „Вселенски патриарх“, свидетестващ повече за желание за налагане на неговата воля, власт и решения над другите Църкви, отколкото за пастирска грижа за стадото и желание за утвърждаване на Евангелието. В този смисъл призивът на Месогейския митрополит Николай да се върнем към Евангелието, оставяйки настрана политиката, е особено значим и е необходимо да бъде приложен.

Автор: Атанас Ваташки

---

[1] Срв. Какво реши Вселенска патриаршия за Украйна: https://dveri.bg/uwruw

[2] Срв. „Вести“ (Украйна): Филарет и Макарий се отказаха от ръководството на новата църква в Украйна: http://focus-news.net/news/2018/11/10/2588764/vesti-ukrayna-filaret-i-makariy-se-otkazaha-ot-rakovodstvoto-na-novata-tsarkva-v-ukrayna.html

[3] Cf. Poll: Russians like Ukrainians half as much as the other way round: https://www.kyivpost.com/article/content/ukraine-politics/poll-russians-like-ukrainians-half-as-much-as-the-52077.html

[4] Cf. 3. Ukrainian Public Opinion: Dissatisfied with Current Conditions, Looking for an End to the Crisis: http://www.pewglobal.org/2015/06/10/3-ukrainian-public-opinion-dissatisfied-with-current-conditions-looking-for-an-end-to-the-crisis/

[5] Cf. https://web.archive.org/web/20170822212837/http:/www.iri.org/sites/default/files/2017-8-22_ukraine_poll_presentation.pdf

[6] Разделени самоуправленци или обединени братя: https://www.pravoslavie.bg

[7] По същество това се намеква в статията на Велислава Дърева: Войната срещу православието. Епизод: Украйна. Цел: Русия: https://slivensega.wordpress.com/2018/10/24/

[8] Вж. Иван Йовчев. Дискусиите за провъзгласяване на автокефалия в Православието през 20 и 21 в.: https://dveri.bg/ua94p . По думите на патриарх Вартоломей: „Вселенската патриаршия е отговорна за създаването на църковен и каноничен ред, доколкото има изключителна канонична привилегия за изпълнение на тава  висше и изключително задължение… Ако Вселенската патриаршия някога изостави тази си отговорност и си отиде от междуправославната  сцена, то поместните църкви ще бъдат като„ овце без пастир“: https://taniailieva06.blogspot.com/2018/09/blog-post_0.html?spref=fb

[9] Срв. Дискусиите за провъзгласяване…

[10] Срв. Какво реши Вселенска патриаршия за Украйна: https://dveri.bg/uwruw

[11] За неуместността при цитирането на този канон, вж. Калин Янакиев. Заключително за конфликта на Моска с Константинопол: http://kultura.bg/web/

[12] Срв. Румънският Св. Синод призова Московска патриаршия и Вселенска патриаршия да се разберат за Украйна: https://dveri.bg/uuxxc

[13] Срв. Александрийският патриарх и Полският архиепископ с общо възвание по украинския въпрос: https://dveri.bg/u9yq4

[14] Въпросът за Украйна е деликатен: https://dveri.bg/uw69q ; срв. Грузинската църква: Не участваме в разговори за Украйна: https://dveri.bg/uw8py .

[15] Срв. Йерусалимската патриаршия поиска св. Миро от Вселенската патриаршия: https://dveri.bg/uukcx

[16] Срв. Антиохийската патриаршия подкрепи Москва в спора за Украйна: https://dveri.bg/uwddc

[17] Срв. Решение на Св. Синод от заседанието му на 04.10.2018 г.: http://www.bg-patriarshia.bg/news.php?id=273448

[18] Срв. В Болгарской церкви назвали решение Константинополя не соответствующим канонам православия: https://tass.ru/obschestvo/5668992

[19] Срв. Св. Синод отхвърли искането на московската патриаршия за свикване на вселенски събор за украинския проблем: https://www.dnevnik.bg/bulgaria/2018/10/05/3322774_sv_sinod_othvurli_iskaneto_na_moskovskata_patriarshiia/ ; Синодът застана срещу руския патриарх за украинската църква: http://www.transmedia.bg/2018/10/05/

[20] Срв. Старозагорският митр. Киприян съслужи с Киевския митрополит Онуфрий: https://dveri.bg/uu4yk

[21] Срв. Старозагорският митрополит: Светият Синод ще заседава в началото на декември: https://www.24chasa.bg/novini/article/7139986

[22] Разделени самоуправленци или обединени братя…