Изкушенията на Традицията – III част

Автор: проф. протодякон Андрей Кураев

Към втора част

Православната етика забранява отъждествяването на човека с неговия грях и грешка. Ако някой ваш познат вижда във всички околни само грехове и свежда разговорите до обсъждане на техните грешки – не е трудно да се досетите, че той самият има проблеми с духовното си здраве. А как да наречем човека, който е прочел всички книги (богословски и философски), за да търси в тях „ерес“ (истинска или само мнима), а не за да събира от тях частици мъдрост?

В сравнение с размаха на дейността на протестантите резултатите от дейността на православните младежки движения е просто незабележима. Само т. Нар. „Църква на Христос“ (която е само една от десетките секти) събира повече младежи на своите неделни сбирки, отколкото Православното младежко движение на своите годишни конгреси. Не е трудно да се убедим, че в провинциалните градове на Русия присъстващите на неделната служба в православния храм не са повече от присъстващите на събранията на сектите. А и в самата Москва през пролетта на 1994 г. броят на енориите само на корейската мисия (обединяваща презвитериани и баптисти) достигна 150 – тоест приблизително колкото броят на енориите на Руската православна църква. А нали освен това има и американски мисии, има и руски протестанти, има – освен баптистите – десетки енории на адвентисти, петдесетници, харизматици, йеховисти…

В това протестантство, което сега завладява Русия, отсъстват онази дълбочина и дори дързостта и свободата на мисълта, свойствени за православните мислители от първото хилядолетие и от нашия век. Били Греъм не е Августин, нита Флоровски. В стадионните изпълнения няма нищо от високата красота и благодатността на литургията. В листовките с призиви към незабавно „покаяние“ няма нищо от онова разбиране за безпределността на човешката душа, което православието откри на преп. Макарий и на Достоевски. Но още по-жалко е, че нашата неспособност да свидетелстваме за същността на православието отблъсква младежта към света на „бапсомола“.

Да оставим сега настрани политическите, финансовите и пр. причини за успеха на протестантските мисии в Русия1.

Няма да се впускаме да обсъждаме въпроса, доколко са нравствено почтени действията на американските мисионери за доунищожаването на православието в Русия (за тях нямат значение дори изводите на Световния съвет на църквите: Лозанската декларация още през юли 1974 г. подчерта, че понякога е полезно обявяването на мораториум върху дейността на чуждестранните мисионери: „В страна, в която вече е било проповядвано Евангелието, понякога може да се наложи съкращаването на броя на чуждестранните мисионери и намаляването на финансовата им подкрепа, за да се облекчи разрастването на поместната църква“)2. Но ето, че след като по най-подробен и документиран начин бъдат изучени механизмите на сектантската експанзия в Русия, трябва все някога да си зададем въпроса: „А къде бяхме ние? Защо нашето слово не достигаше до човешките сърца?“

Колкото и да са „зловредни“ разрушителите на православието, те не са нещо повече от микроби. Болестта се проявява само тогава, когато самият организъм е слаб. Всеки от нас носи в себе си едва ли не всички болестотворни микроби, но за да се прояви дадена болест в конкретния организъм, трябва той да е отслабнал. И ако толкова успешно действат сектите в Русия – значи ние сме болни и слаби, не можем да бъдем самите себе си, а се превръщаме в колония от микроби.

Като християни (като християни, а не като руснаци) ние сме наистина „Новият Израил“. Обаче – „като се наричаш гъба, влизай в кошницата“. Ние носим не само библейските благословии, но и библейските проклятия. Ние сме склонни да мислим, че наследяваме само благите обети. А бичуването – не е ли по съвестта ни?

Толкова е лесно доброто и злото да се разделят пространствено. За такива опити да прехвърли тежестта на покаянието само върху плещите на „друговерците“ Стария Израил бил сурово наказван. Слава Богу, светите отци не са чели днешната православна публицистика, която вежда в своите автори „деца божии“, а в иудеите – „синове на дявола“. Затова и преп. Макари Египетски отправя строгите думи на Христос: „Ваш баща е дяволът“ (Иоан. 8:44) не към иудеите, а към целия грешен Адамов род“ (Беседа. 5:3).

Затова и преп. Максим казва за евангелското изобличаване на фарисеите и книжниците: „Ти нас си имал предвид, Господи…Това което е казал нашият Господ, укорявайки фарисеите, аз прилагам към нас, днешните лицемери. Не натрупваме ли и ние бреме тежко и трудно за носене и не го ли прехвърляме върху плещите на хората, а самите ние и с пръст не искаме да го докоснем? Не извършваме ли всичките си дела, за да се покажем пред хората? Не обичаме ли да сядаме на най-видното място на трапезите и сборищата, и не превръщаме ли в смъртни врагове онези, които не така усърдно ни оказват подобна чест? Не сме ли взели ключа на познанието и не заключваме ли с него Царството Небесно пред хората, вместо и самите ние да влезем, и на тях да позволим да влязат? Не обхождаме ли море и суша, за да обърнем поне един, и когато това стане, го правим син на хиената, два пъти по-лош от нас? Не сме ли ние слепи вождове, които оплюват комара, а поглъщат камилата? Не измиваме ли отвън чашата и чинията, а отвътре ги оставяме пълни с разхищение, алчност и невъздържание? Не издигаме ли надгробни паметници и не украсяваме ли ковчезите с мощите на апостолите, уподобявайки се в същото време на техните убийци?“3. Така и станал Максим – Изповедника с изтръгнат език…

Според азбуката на православната духовност не може да се влезе в Царството Христово без съразпятие с Христос, без страдания, без кръст. Ние празнуваме паметта на много светци, просияли (това е много важна дума, а не шаблон, да просияеш, значи да преодолееш преграда, да си пробиеш път) през „благополучните“ векове на християнството. Ако е съществувал техният подвиг, значи е имало и страдания, в които те са усъвършенствали своите души. Но кой им поднасял чашата на страданията? Да, най-тежката и трудна борба се води със самия себе си и със своите страсти. Да, всяко гонение се подема от духовете на злобата. Но нали действа чрез хората! Кои? И въпреки че не са малко преследваните от еретическите власти (през онези не толкова редки периоди, поне за историята на Византия, когато императорската власт се  отклонявала от православието), най-често страстите и духовете възбуждали гонения срещу светците чрез техните братя, единоверци, често – и сподвижници. „И макар че скърбите са тежки, никъде няма мъченичество, защото нашите притеснители носят едно и също име с нас“ (св. Василий Велики)4.  Преп. Сергий Радонежки няколко пъти бил принуден да се усамотява в своята обител от братята…

И макар че не малък сонмът от мъченици, убити „от еретиците“ и „от безбожниците“, много са и светците, пострадали от нас самите, от православните…

На семинаристките лекции за историята на Църквата се говори като за история на светците. В паметта на слушателите на уводните историко-църковни курсове остават само имената на светци и еретици. Те запомнят митр. Филип и патр. Гермоген, преп. Сергий и мъченика митр. Арсений (Мациевич). Но не запомнят, че и Филип, и Гермоген, и Арсений са осъдени на събори от останалите епископи-събратя…

Именно благодушието на преподавателите по църковна история поражда у техните възпитаници апокалиптичен страх, който сковава техните чувства и мисли, когато не вгледат в реалния църковен живот. По-рано – монахът е преподобен, епископът – светец, а сега – „светостта оскъдня“. И тук вече не е възможно да не станеш разколник („в знак на протест“) и така ти се иска мълнията на Апокалипсиса да помете и двусмислеността, и безкрайната виновност на историческото битие.

Затова има смисъл да припомним за плача, който преминава през цялата литература на отците и не може да намери място на страниците на учебниците по църковна история. Има смисъл да се напомни, че в историята на Църквата не е имало век, който да е смятал сам себе си за „златен“. И така:

II век

„На вас говоря сега, които началствате в Църквата в председателствате: не наподобявайте злодеите. Злодеите поне носят своята отрова в съдини, а вие държите своята отрова в сърцата си“ (Ерм)5.

„На вас беше дадена цялата слава и се изпълни написаното: „угои се, надебеля и затлъстя; и остави Бога, който го създаде“ (Втор. 32:15). А оттук – ревност и завист, вражда и раздор, гонение и възмущение, война и плен. Затова са се отдалечили истината и мирът, защото всички изоставиха страха Божий, затъпяха във вярата Му, не изпълняват заповеди Му и не воядт живот, достоен за Христос“ (св. Климент Римски)6.

III век

„В свещениците не се забелязва искрено благочестие, в служителите – чиста вяра, в делата – милосърдие, в нравите – благонамереност“ (св. Киприан Картагенски)7.

„Ако Иисус е имал основания да оплаква Йерусалим, още повече са основанията Му да оплаква Църквата, която е издигната, за да бъде молитвен дом, но срамната алчност, помрачаваща с ненавист ума на някои (за нещастие, толкова много!) я превърна в „гнездо на разбойници“. Затова Иисус би могъл, имайки предвид грешниците, пребиваващи в издигнатото отнето живо светилище, да повтори думите на псалмопевеца: „каква полза от кръвта ми, кога сляза в гроба“ (Псал. 29:10). Той броди в търсене на остатъците от реколтата, но намира само няколко смачкани гроздове и жалки плодове. Нито един добър плод, а и лошите не са много. Кой от нас би могъл да му предложи гроздовете на добродетелта? Кой би могъл да донесе плодове от Божията благодат? (Ориген)8.

IV век

„А Църквата е почти в такова положение, в каквото е и моето тяло: не се вижда никаква добра надежда; нещата непрекъснато клонят към по-лошо“ (св. Василий Велики)9.

„Питаш как вървят делата ни? Много зле. Църквите са без пастири; доброто загива, злото процъфтява; трябва да се плува нощем, а никъде не светят пътеводни звезди. Христос спи“ (св. Григорий Богослов)10.

„Християните преследват принадлежащите на Христа повече от враговете и душманите“ (св. Йоан Златоуст)11.

„Епископите, с които съм в общение, дали поради леност, дали поради подозрителност или от неискреност към мен, не искат да съдействат. Не ми помагат за нищо от най-важното“ (св. Василий Велики)12.

„Много ми е мъчно, че отеческите правила вече не действат и цялата строгост е прогонена от Църквата“ (св. Василий Велики)13.

„Любовта охладня, учението на отците се разпилява, чести са крушенията във вярата, мълчат устата на благочестивите“ (св. Василий Велики)14.

И този „златен век на патристиката“ е приличал на нашия дори по това, че слушатели на Йоан Златоуст и Григорий Богослов са били така познатите ни „бабички“. „Ние сме галилейци, презрени хора, ученици на рибари, които се съвещаваме и пеем псалми заедно със стариците“ (св. Григорий Богослов)15.

V век

„Попитали стареца: как така някои се трудят в градовете, а не получават благодат като древните? Старецът казал: тогава е имало любов и всеки е теглел ближния си нагоре, а сега, когато изстина любовта, всеки тегли ближния си надолу и затова не получаваме благодат (Древен патерик)16.

VI век

Север Антиохийски свидетелства за благочестието на своето време: „Има дни, на чиито служби би трябвало да присъстват всички, но на които, да си кажем право, не виждаме нито един вярващ. Само ние си присъстваме на богослужението и трябва едновременно и да произнасяме молитви, и да им отговаряме“17.

Една неделя авва Орент влязъл в Синайската църква с обърната наопаки дреха. „Старче, защо ни срамиш пред чуждите хора?“. „Вие извратихте Синай и никой нищо не ви казва, а мен укорявате, че съм си облякъл наопаки дрехата. Идете и оправете онова, което сте извратили и аз ще поправя това, което съм извратил“18.

„Нашите отци до смъртта са съблюдавали въздържание и бедност, а ние само пълним коремите и кесиите си“ (авва Атанасий)19.

VII век

„Погледнете, светът е пълен със свещеници, но рядко ще срещнеш работник на Божията нива, защото ние искаме да се кичим с епископския сан, но без да изпълняваме задълженията, свързани с него. В живота на епископите има, любими братя, голямо зло, което ме съкрушава. За да не помисли някой, че аз искам да обидя някого, ще изоблича първо самия себе си: въпреки своята воля, аз се поддавам на законите на варварската епоха. Това зло се изразява в това, че ние сме се отдали на делата на този век и нашите действия не съответстват на достойнството на сана ни. Ние изоставяме делото на проповедта. Ако сме призвани за епископи, това е вероятно за наказание, защото ние носим само името на епископа, но не и достойнствата. Тези, които са ни поверени, оставят Бога, а ние мълчим; те загиват в злини, а ние не им протягаме ръка, за да ги изтеглим. Заети с мирски дела, ние сме безразлични към съдбата на душите“ (св. Григорий Двоеслов, папа Римски)20.

VIII век

„Много се е развратил днешният век и целият е пълен с гордост и лицемерие. Може би се трудим, както и нашите отци, но не се сдобиваме с техните дарования – защото не в делата, а в простотата и смирението явява себе си Бог“ (преп. Йоан Лествичник)21.

X век

„Но какво да кажем на онези, които обичат да бъдат важни лица и искат да бъдат избрани за йереи, архиереи и игумени, като виждаме, че те не знаят нищо от необходимите и Божествени предмети… О, наша нечувствителност и презрение към Бога и всичко Божествено! Защото нито с чувство разбираме това, което се говори, нито разбираме това, което християнството е, и не познаваме добре тайнствата на християните, а поучаваме другите. Отказвайки се от Неговото зрение, ние явно показваме, че не сме нито родени, нито създадени в светлината, която идва свише, но още сме неродени младенци, или по-точно казано – недоносчета, а се домогваме до свещени места, възхождаме на Апостолските престоли. И което е най-лошо, най-често купуваме свещенството с пари и, без да сме били никога овце, искаме да пасем царското стадо, и то само за да пълним корема си по подобие на зверовете“ (преп. Симеон Нови Богослов)22.

През XIII век парижкият епископ Гийом д`Оверн е оскотяването в Църквата е така нараснало, че всеки, който го види, изпада във вцепенение и ужас. „Това вече не е невеста, а чудовище, ужасяващо безобразно и свирепо“23.

В края на XVII век гръцкият проповедник Илия Минятий обглежда своето паство и си спомня за Диоген, който в ясен слънчев ден с фенер в ръка търсел човека на площада. „Тежко ми е да правя сравнение, но трябва да се каже истината. Във време, когато православието сияе като слънцето на обед, аз запалвам светилника на евангелската проповед, отивам в църквата и търся християнин. Искам да намеря поне един в многолюдния християнски град, но напразно. Християнин търся, християнин! Бродя от място на място, за да го намеря. Търся го на площадите, между управниците, но откривам само суетно самомнение. Няма християнин! Търся го по пазарите сред търговците, но откривам само ненаситна алчност. Няма християнин! Търся го по улиците сред младежта и откривам крайна поквара. Няма християнин! Излизам отвъд градските стени и го търся сред селяните, но там откривам цялата лъжовност на света. Няма християнин… Аз искам да вляза в дворците на управниците и силните хора, за да видя, дали там има християнин, но не се осмелявам, страхувам се… Всички клирици и миряни, князе и бедняци, мъже, жени и деца, младежи и старци са се отклонили от вярата, водят безсмислен живот, няма никой, който да живее според вярата. Християни, които гледате това без сълзи! Ако не искате да плачете от съкрушение, плачете от срам!“24.

През XVIII век църковният живот в Новгород е описан така: „От презвитерската небрежност вече много от нашия руски народ се отклони в гибелни ереси. Във Велики Новгород до днешната 1723 г. църквите бяха толкова празни, че в неделен ден и двама-трима истински енориаши не можеха да се видят. А сега, слава Богу, след архиерейския указ малко по малко започват да ходят в светата църква. Преди имаше по двама-трима в църква, а сега и по двадесет-тридесет се събират в неделните дни, а на големите празници идват и повече, но от страх, а не от истинско обръщане“25.

През ХIХ век св. Игнатий Брянчанинов описва картината на духовната разруха така: „Оскъдността на духовни познания, която видях във вашата обител, ме порази. Но в кой ли манастир не ме е поразявала тя? Светските хора, които се подхранват духовно в Сергиевата Пустиня, имат несравнимо повече и по-определени знания, отколкото тези жители на манастирите. Живеем в трудно време. „Намаляха преподобните на земята.“ Настана глад за Божиите слова! Ключовете на познанието са у книжниците и фарисеите. Сами не влизат и на другите пречат да влязат. Християнството и монашеството едва дишат. Благочестието се поддържа някак си, най-вече лицемерно, а хората са се отвърнали от силата му. Трябва да плачем и да мълчим“26.

Няколко десетилетия по-късно бъдещият митр. Евлогий (Георгиевски), който след провинциалната семинария се оказва в Московската академия в Сергиевата Лавра, забелязвайки, че някои студенти и преподаватели всеки ден преди започване на занятията се молят пред светите мощи, е поразен от толкова необичайно проявление на вяра27. (А след катастрофите на ХХ век, напротив, за всички днешни семинаристи сутрешното посещение при Преподобния е вътрешна, недисциплинирана потребност). През оня ХIХ век, който сега ни изглежда толкова църковно-благополучен, Е. Голубински, професор от Московската духовна академия, смята за първа необходимост „да се накарат в училищата и семинариите да учат, и то да учат добре, и да се изкорени от семинариите пиянството на професорите и учениците“28. Но – „тъжно е, че пиянството не само не намалява, а още нараства; преди четиридесет години като деца ние растяхме на село пред пословичното пиянство на духовенството от цялата околност, но в крайна сметка не бяхме чували някой да е умрял от пиянство, а сега знаем поне по няколко случая, когато наши приятели и съученици са отишли на оня свят със сигурност от пиене“29.

През ХХ век, в навечерието на печалните събития от нашия век, последният протопрезвитер на руската царска армия също не вижда в светли цветове картината на църковния живот: „Трудно е да си представим някаква друга служба на земята, която да е толкова извратена и изопачена, както архиерейското служене у нас. Достатъчно е само да хвърлим бегъл поглед върху пътя към архиерейството, за да разберем, че врагът на човешкия род доста се е потрудил, за да изврати и така да обезвреди най-високото служение в Църквата Божия“30.

И вече във времето на гонения срещу Църквата се оказва, че в нея изповедниците и диамантите на вярата съвсем не са толкова много. Днешният митрополит на Санкт Петербург Йоан си спомня как под натиска на властите архиереите по време на хрушчовското гонение издавали – от свое име! – чудовищни разпоредби да не се допускат деца в храмовете. „Да, скръбни дни преживява бедната Руска църква. Самите епископи разрушават нейните основи, измъчват я и всячески издевателстват над нея. Ето ги епископите от последните дни, за които се молел преподобният Серафим Саровски и получил отговор да не се моли за тях, тъй като Господ няма да ги помилва! И за какво наистина да ги помилва? Те трябва да бъдат наказани. Колко си дълготърпелив, Господи, към нас, грешните! Спаси, Създателю, Твоята Църква, изнемогваща от безумието на водачите“31.

Църквата винаги усещала своята недостойност и я оплаквала! Но само затова тя е успяла да съхрани своя дух. Именно плачът на нейните светци за своите грехове и за църковните пороци е бил най-добрият признак за все още неунищожено духовно здрави. „Тези мисли32 не ме оставят нито денем, нито нощем, изсушават мозъка ми, изтощават тялото, лишават ме от бодрост, не ми позволяват да вървя с високо вдигната глава. Това смирява моето сърце, завързва езика ми и ме кара да мисля не за началството, не за оправяне на другите, а за това, как от себе си да изстържа ръждата на пороците“ (св. Григорий Богослов)33.

Непознаването на реалната църковна история води до неспособност да се живее в днешния ден, без да се бяга в утопичните построения за далечното и идеализираното минало.

Ние говорихме за метафизичността на Традицията. Нейната „двойност“, двумирност не може да не бъде болезнена. Ако християнството е метафизично, двумирно – то не може да не бъде разрив. А разривът е болезнен. Ако не усещаме тази болка, значи не сме се докоснали до Другия свят… Християнството е сол върху раните, и преди всичко върху нашите рани, а не върху раните на езичниците и иудеите. Ако ние не изпитваме болка от самите себе си – не от света, а от несигурното си собствено битие, не от конкретна грешка, а от самото устройство на нашия живот, – то ние сме извън Традицията. С Христос на душата не й е леко, но без Него и още по-зле…

Там, където тази покайна болка изчезва, се раждат и конфесионалният триумфализъм, и обредната гордост, и псевдоаскетическата мизантропия… Аскетиката впрочем говори, че изкушенията възникват не от неподобаващото ни отношение към предмета на изкушение. Не светът е лош, а нашата заплененост от него, не плътта е лоша, а ние я използваме за лоши цели. Така и тук: плътта на Традицията не е лоша, но може да бъде зле използвана. Пътят на „пречистването и обновяването“ на Църквата преминава не през развъплъщаването на „историческото християнство“, а през разясняването на собствено църковната, традиционна йерархия на ценностите. Съботата може и да не се отменя. Достатъчно е само да се напомни в какви отношения се намира тя с човека.

 

Превод: Ина Мерджанова, редактор: доц. д-р Мариян Стоядинов

Източник: Андрей Кураев, „Традиция, догмат, обряд“, изд. „Лик“, С., 1996 г.

 

---

Бележки на автора:

1 Наблюдавайки многообразието на мисионерските практики на всевъзможните секти, аз се опитвах да намеря различни обяснения за техния успех. В края на краищата, мислех си, ако те имат някаква обща методика на живата проповед, защо да не я изучим и да я използваме за православното свидетелство. Но там е работата, че не съществува никаква обща методика за различните по вероучение, но еднакви по способността си да постигат бързо върха на популярността секти. Проповедите на протестантите са по-скоро динамични и зрелищни. Напротив, събранията на парабудистката секта Аум Сенрике са меланхолични и скучни. В „Богородичния център“ четиричасовите проповеди на „пророк Йоан“ са изградени в разрез с основния закон на омилетиката („проповедта се възприема, ако продължава не повече от 25 минути“), а Марина Цвигун от „Бялото братство“ никой никога не е виждал да проповядва. При цялото различие на методиките ефектът е еднакъв: хората подчиняват себе си и своя разум на проповедниците. Аз не мога да обясня този резултат нито психологически, нито социологически. Само един отговор ми изглежда подходящ – богословският. Проповедта на сектите има такъв успех, защото Лукавият не им пречи. А православният проповедник почти никога не беседва с човека на четири очи. Зад гърба на слушателя стои „духът на съмнението“, който влага в ума му най-невероятните, глупави и взаимно противоречиви аргументи – само да не допусне неговото съгласие с православното слово. Случва се един и същ човек за два часа полемика с православието да е готов да застане и на страната на старообрядците, и на страната на католиците, да отдаде предпочитание и на будизма, и на протестантизма. Той е готов да се отъждестви с всяка религиозна или антирелигиозна мирогледна система – само и само да се защити от гласа на съвестта и Евангелието. Масовият успех на сектантите означава, че те не срещат тази бариера. Значи на някого тяхната дейност е изгодна. Сектите са различни. Врагът на Църквата е един.

2 Вж. La mission et Evdngelisation. Affirmdtion oecumenique. Geneve. 1982, par. 38

3 Преп. Максим Изповедник. Творения. Кн. I, М., 1993, стр. 89

4 Св. Василий Велики. Письма, стр. 319

5 Ермь. Пастирь. – В: Ранние отцы церкви. Брюссель. 1988, стр. 179

6 Св. Климент Римский. Первое посание Коринфянам. – В: Ранние отцы Церкви, стр. 44.

7 Цит. по: Мейендорф Иоанн, прот. Введение в святоотеческое богословие. Нью-Йорк, 1985, стр. 67.

8 Цит. по: Клеман, О. Истоки. Богословие отцов Древней Церкви. Тексты и комментарии. М., 1994, стр. 124.

9 Св. Василий Великий. Письма, стр. 77.

10 Св.  Григорий Богослов. Творения. Ч. 6. М., 1848, стр. 177.

11 Св. Иоанн Златоуст. Шесть слов о священстве, стр. 51.

12 Св. Василий Велики. Письма, стр. 282.

13 Пак там, стр. 135.

14 Пак там, стр. 319.

15 Св. Григорий Богослов. Творения. Т. 1, стр. 135.

16 Древний патерик. М., 1899, стр. 324.

17 Цит. по: Любак, Л. де. Католичество. Милан, 1992, стр. 306.

18 Иоанн Мосх. Духовний луг. Сергиев Посад, 1915, стр. 151.

19 Пак там, стр. 157.

20 Св. Григорий Двоеслов, папа Римский. Слово к епископам и к народу, сказанное в день св. апостола Петра и Павла. – В: Вестник, РСХД. Май-июнь. 1952, стр. 3-4.

21 Преп. Иоанн Лествичник. Лествица. Сергиев Посад, 1908, стр. 198.

22 Преп. Симеон Новый Богослов. Слово 9. – В: Санкт-Петербургские епархиальные ведомости. 1991. Вып. 6, стр. 15.

23 Рацингер, Й. Введение в христианство. Брюссель. 1988, стр. 272.

24 Проповеди Святителя Илии Миняния Кефалонитского. Троице-Сергиева Лавра, 1902, стр. 115-117.

25 Посошков, И. Книга о скудости и богатстве. М., 1937, стр. 106.

26 Игнатий (Брянчанинов), епископ. Письма к разным лицам. Вып. 1, Сергиев Посад. 1913, стр. 151.

27 Евлогий (Георгиевский), митроп. Путь моей жизни. Париж. 1947, стр. 37.

28 Голубинский, Е. Ореформе в быте Русской Церкви. М., 1913, стр. 94.

29 Пак там, стр. 21

30 Шавельский Георгий, протопресвитер. Воспоменания последнего протопресвитера руской армии и флота. Нью-Йорк, 1954, стр. 313.

31 Иоанн (Симчев), игумен. Воспоминания. – В: Санкт-Петербургские епархиальные ведомости. Вып. 11. Ч. 2, стр. 83.

32 Става въпрос за вече изложените мисли за пропастта между живота на християните и нашата вяра. В това Слово св. Богослов казва: „Някои пороци с времето ту се усилваха, ту изчезваха; но нищо никога, и сега, и преди, не е пребивавало в такова количество, в каквото днес са у християните тези срамни дела и грехове“ – Св. Григорий Богослов, Творения. Т. I, стр. 26

33 Св. Григорий Богослов. Творения. Т. 1, стр. 50.