Ние често смятаме, че Бог ни е длъжен

papadopoulos1

Автор: архим. Павел Пападопулос

Продължение от Покаянието поражда радост в човека

Навярно знаете, че пиша текстове и в интернет. Една госпожа дойде в манастира и като ме видя, се втурна към мен. Беше дошла за параклиса на св. Лука Войно-Ясенецки. Казах си: Пресвета Богородице!

– Отче, вие ли сте отец Павел?

– Да.

– Чета ви в интернет! Наистина благодаря. . . да се молите за мене . . .

– Дойдохте за параклиса?

– Да!

– А, хубаво, и времето сега е приятно, пролет е и така доста хора ще дойдат да се поклонят.

– А, да, добре. . . – каза тя.

– Ще влизам вътре, започва Параклисът.

– Добре, отче.

Тя и друг път е идвала, общува с един монах от манастира. Вечерта отецът ми се обади и ми каза:

– Днес дойде една госпожа и те срещна?

– Да.

– Знаеш ли какво ми каза? Имала желание да се запознае с теб и ми каза: срещнах о. Павел, но да ти кажа истината, другояче го очаквах!

– Тоест какво другояче?

– „Е, разочаровах се, не ми каза нещо”- така ми каза.

– И какво искаше да й кажа?

– Знам ли и аз, това ми каза, това ти казвам.

Тя очаквала да отворя устата си и да започна да говоря За покаянието, или да изричам мъдрости, псалми. . . А аз за каквото й казах, тя милата го каза:  говори ми за времето! Че е хубаво времето и ще дойдат други хора.

Пълно разочарование. Това обаче показа как градим в нас. Тя прочела текстовете и си мисли: когато  този отец отвори уста, ще говори така и така, знам ли и аз как. Но когато й казах за времето, настъпи пълно разочарование…

Ето как градим вътре в нас образци на духовност. Светците – виждате св. Паисий – тези, които реално са го познавали,  от една страна знаят, че е свят човек, а от друга са се изненадвали. Защо? Защото в нас, църковните хора, винаги го има това: как е възможно той да е свят? Този, с  който ядяхме заедно? Дето му носих вода, дето ме черпеше с локум, дето се смяхме заедно? Как е възможно той да е свят? Мислим си, че светецът е слязъл от небето Ангел, който няма нужда да яде, не ходи никога в супермаркет, никога не пие кафе! Само гръцко, нещо традиционно, тоест това,  което имаме в ума си.

Не знам как успяхме да превърнем  светостта в морализъм и пиетизъм. Така обаче  се губи човечността на светците. И затова лесно казваме : ето, нима и ние ще станем  светци? Виждате, лесно се оправдаваме с думите, че не можем да стигнем светците. Всъщност казваме това, не защото сме смирени, а защото ни ужасява фактът, че може и ние да успеем да станем святи. Странно звучи, да, ужасява ни фактът, че и ние сме призвани да станем свети, а не просто добри хора, и можем да го постигнем. Затова лесно казваме, че светецът е онзи, който говори само чрез Давидовите псалми, който пие една чаша вода, изобщо не говори за нещо друго, който се облича по конкретен начин и т.н. Задали сме някакви специални стандарти за светците.

В Патерика се разказва следният случай: един човек отишъл в манастир, където живеели 3-4 монаси, които му казали в кой час е службата, а след това идвал ред на труда – различни послушания.

– На службата ще дойда, но не и в послушанията и труда – не мога да се занимавам с това! Ще се занимавам с Божието слово. Позволете ми да отида в стаята си и изследвам Божието слово, което е вечна храна!

– Добре, след като така искаш! – казали монасите.

Те отишли да се трудят, всеки по своето послушание, времето минавало, този човек очаквал да го извикат за трапеза, но не го викнали. Той много огладнял. Излязъл от стаята си,  срещнал един монах и му казал:

– Добре, отче, в колко часа се храните?

Монахът казал:

– Ядохме преди няколко часа.

– Добре, защо не ме извикахте?

– Казахме си, че след като не се занимаваш със земни неща, нямаш нужда от тях – от храна, ще те насити небесната храна и така те оставихме.

Монасите му дали урок с разсъдителността, която трябва да имаме. Естествено и животът ни трябва да има за цел духовните неща, но и духовните минават през земните. За да намериш Бога, си призван да намериш ближния си; за да стигнеш до небесните неща, трябва да се отнесеш правилно към земните, а не да ги принизяваш. Има разлика. Трябва  да се отнесеш правилно към земните, за да зададеш правилни приоритети.

Ако този човек от разказа имаше смирение, щеше да каже, че след като монасите правят това, и аз ще работя, ще правя каквото ми кажат. Той обаче искал – поради комплекси – понеже не бил монах, какво? да го „играе” по-горен от монасите. Сега ще ви науча как да живеете монашески! Ще се занимавате сега с ниви? Ние дойдохме тук Бога да намерим!  И след това червата му закъркорили, дошло смирението. Такива  хора за всичко ще изхленчат, за всичко ще имат нещо да кажат, ще имат забележки, но това е злочестие. Един старец казва: остави злочестния и хленчещия далеч от тебе.

Страшни думи. Не казва грешния, не казва блудника, не казва крадеца, порочния, а хленчещия и злочестния. Защото, казва, той никога няма да види напредване в живота си, нито в духовния, нито в земния, но и на теб ще навреди с това негово поведение. Защо? Защото няма покаяние, няма смирение, затова и хленчи постоянно; защото винаги смята за себе си, че е нещо специално; че другите трябва да го забележат, да му говорят, да го почетат. По един начин планира нещата, но те по друг начин идват и така се разочарова. Защо ли? Защото няма Христос.

Всички неща са свързани, едното довежда другото. Този човек какво имал за свой бог?  Своя брак, работа, следване, успехи. И сега, когато нещо кривне, той се обърква, защото  не се е научил да живее смирено. Смирението означава да смятам, че никой не ми дължи нищо – нито Бог, нито животът. И затова смиреният винаги има благодарение в себе си. Винаги благодари – и в благословението, и в изпитанието. И когато нещата му вървят добре, и когато нещата му кривнат. Виждате как св. Йоан Златоуст, когато бил Цариградски патриарх, в последния миг, когато умирал в изгнание, от злострадание, казал: слава на Бога за всичко!

Ние често смятаме, че Бог ни е длъжен!  Хората са ни длъжни, Църквата ни е длъжна. Много пъти го казваме – дори и свещеници: знаеш ли колко неща съм направил за Църквата? Сякаш ние сме дали на Църквата, а не Църквата на нас, сякаш ние правим добро на Бога с това, че се намираме в Църквата, а не ние да имаме полза от това, че сме тук и Бог ни приема и благославя.

И преди казах: нека имаме надежда в Христос и именно тази надежда да ни прави смели, а не злочестни.  Но нима това означава, че се надяваме на Христос, за да ни устрои в земния живот? Много пъти казваме: аз се надявам на Бога. Но в какво се заключава надеждата ти? В това, че се надявам в този живот всичко да ми върви добре – работа, пари, здраве, щастие в брака? Всичко това са добри и благословени неща и се молим за тях. Но да се запитаме: ако Бог не ми ги даде, тогава? Имам ли надежда в Бога за нещо друго?

Казваш, че се надяваш на Бога. Бог ти казва: добре, идвам и ти отговарям: Не, няма да ти ги дам! Тогава ще изпаднеш ли в отчаяние? Не, защото надеждата ни не би трябвало да свършва дотук – в смъртта, в този живот. Нали? Следователно това е въпросът: да,  ще се помоля за всички тези земни неща, които казахме. Но въпросът е ако не ми ги даде, ако ми каже: не!? Тогава какво? Вече не се надявам на Него?  Зарязвам Го?

Една госпожа дойде и ми каза за някои нейни проблеми.

– Отче, какво да правя, да свърши това, да свърши онова, да мирясам най-накрая!

Казах й:

– Трябва да се молиш, да имаш търпение, да водиш непорочен живот, изповед, светотайнствен живот.

След две седмици дойде отново:

– Отче, зарязвам всичко!

– Защо?

– Защо правя тези неща, но нищо не се промени!

– Тоест за две седмици, това ли беше?

Всъщност грешката е в първоначалната молба  на тази госпожа. Отче, дойдох, за да намеря мир. А не: отче, дойдох, за да намеря Христос. Има голяма разлика. Всички си патим от това. И е много трудно да се отдалечим от него. Затова много пъти гледаме духовника като някой, който ще ни подкрепи емоционално, ще ни разбере, за да се почувстваме по-добре. Може и това да стане, но не това е  работата на духовника и на Църквата въобще. Църквата какво дава? Христос, спасението, това не можем да го разберем, колкото и да го казваме сега. Ще излезем оттук и отново няма да търсим Христос, а ще искаме да се почувстваме по-добре, да почувстваме мир, да изчезне смущението ни. Св. Йоан Златоуст живеел сред смут, ереси, гонения. Това обаче не го карало да губи Христос, защото целта бил Христос, а не да живее мирно.

А-а-а, изгубих спокойствието си, оттеглям се! Някои воюват с мен?  Оттеглям се. Защо? Защото губя спокойствието си. Не, трябва да водя борба, за да видя дали в мен съществуват страстите – гняв, омраза, и да развивам добродетелите и прошката.

О. Александър Шмеман казва: идват постоянно хора да искат съвети, днес от 7.30 сутринта – изповед, дискутиране, дискутиране, дискутиране.

Видяхте, че един път каза изповед, три път дискутиране.

Четирима човека са с проблеми, без да смятам срещите, които имах по-късно. И единственото, което можах да им кажа, бе следното: никакъв съвет няма да ви давам, освен една немощна, но за мен непрестанна радост. Искате ли тази радост? Не, не я искат. Искат да дискутират проблемите, да разговарят за решения.

Реално отецът тук казва, че като духовник им дава Христос, Който е непрестанната радост, но те не искат Христос, а решение на проблемите им. Дава им се най-великото, а в неведението си те искат най-малкото и мимолетното и мислят, че така ще са щастливи. И обобщава: не, не  съществува друга по-голяма победа на дявола над света, от тази психологизирана религия.

Тоест дяволът  е изопачил духовния живот в живот, в който искаме да сме добре и представя Църквата като място, където ще се решат нашите психологически и емоционални проблеми – затова и Църквата се превръща в религия.

Религия е вземане-даване с Бога, нищо повече, докато Църквата е отношение между личности, отношение с Бога. Тя не е: ела, Боже мой, дай ми решение на проблема и си тръгни! О. Александър казва, че трябва да съществува отношение-връзка: искам Христе мой, да дойдеш в живота ми и никога да не си тръгнеш, каквото и да ми струва това! Въпросът не е да имам земно щастие, а да искам Теб, Христе, защото Ти можеш да ме спасиш, да ме възпълниш. Никой друг. Как ще се спасим? Със смирение и покаяние. Това е пътят, който сме призвани да следваме. Без смирението и покаянието няма духовен живот и естествено оставаме далеч от Божията благодат, която идва при смирените. Бог на смирени дава благодат, а на горделиви се противи. Може да вършим голяма аскеза, да водим чист живот, но ако нямаме смирение, няма да имаме благодатта и така никога няма да живеем духовния си живот в дълбочина.

 

Превод от гръцки език: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: