Кръвта на мъчениците – семе за разпространение на християнството
Въпросът за преследването на християнството е основна тема в съчинението „Апология на християнството“– най-известното произведение на древния християнски апологет Тертулиан. Творбата е отправена до римските държавници и се отнася до гоненията на християните. Християните са осъждани само по частни доноси, без да се извършва специално разследване и без да им се предостави възможност да се защитят чрез адвокати и по този начин да покажат своята невинност. Те са преследвани заради своята вяра. Римските държавници изпитват омраза към християнството, без да го познават. Затова Тертулиан се стреми да ги запознае със същността на християнството и по този начин да покаже несъстоятелността на отправените към него обвинения.
При все, че християните към края на II в. едва ли са били повече от 1% от населението на Римската империя, те са били повсеместно разпространени в нея. Същите са правели впечатление не толкова с броя си, колкото с отказа от участие в култа към императора, с бестрашието си пред смъртта и нравствения си живот. В Апологията се посочени страховете на управниците, че християните са разпространени из цялата империя, че последователи на учението на Иисус Христос са хора на всяка възраст, пол и социален статус (Апология на християнството, I, 7. глава). Християнството съществува от съвсем скоро, а вече е изпълнило всяко място в Империята: „вече изпълнихме света и всичко ваше – градове, острови, крепости, муниципии, площади, лагери, триби, декурии, дорви дворецът, сенатът и форумът” (Апол. XXXVII, 4).
Преследването на християните е повсеместно и ежечасно. Тертулиан пише: „Ежедневно ни устройват засади, ежедневно ни предават, залавят ни дори на собствените ни срещи и сбирания“ (Апол. VII, 4). Наказанията, които си прилагани срещу тях включват: разпъване на кръстове и стълбове, разкъсване на тялото им с железни уреди, обезглавяване, хвърляне на зверовете, изгаряне на клади, принудителен труд в мините и заточаване на острови (срв. Апол. XII, 3-5, XLIX, 3).
Гоненията срещу тях могат да се разделят на два типа: организирани или спонтанни, като организираните от своя страна на организирани от централната власт или от местни държавни лица. Организираните от централната власт имат повсеместен характер, но те започват едва по времето на Деций (249-251), тоест около 50 г. след написването на Апологията. Тертулиан свидетелства и за двата типа гонения. Често се е случвало дори когато християните не са преследвани от властта, това да става от враждебна тълпа, която се е нахвърляла върху тях с камъни и факли и дори е осквернявала гробовете на починалите. За сметка на това последователите на Христос се молят за враговете си и ги обичат, съответно не желаят да отвръщат със същото, независимо, че са достатъчно на брой, за да го направят (срв. Апол. XXXVII).
Християните с радост приемат да бъдат осъдени, заради вярата си в Иисус Христос, Когото възприемат не за обикновен човек, а за Бог (срв. Апол. XXI, 3, V, 2). И все пак Иисус, бидейки Бог, приема и човешка природа, въплъщавайки се чрез утробата на девица (срв. Апол. XXI, 14). За разлика от езичниците, които отдават божествена почит на различни предмети, християните обожават не самия кръст, а разпънатия на него Бог (срв. Апол. XVI).
Последователите на Иисус са в, но не от този свят. Според Тертулиан те не странят от живота като индийските брахмани, а живеят заедно с всички останали хора и на битово ниво не се различават от тях. Всяко нещо възприемат като дар от Бога, на Когото дължат благодарност, гледайки да не го употребяват по погрешен начин. Те, същевременно, не се плашат от нищо в света и искат да го напуснат „колкото се може по-скоро“ (Апол. XLI, 5). Предпочитат да бъдат осъдени от властите, отколкото да се отрекат от Бога (Апол. XLIX, 5-6). В духа на християнското учение, според което е забранено да се отнема живот, Тертулиан посочва, че християните са по-склонни да бъдат убити, отколкото да убият и те на драго сърце се оставят да бъдат посичани (срв. Апол. XXXVII, 5.). Тъй като всички извършени грехове на мъчениците преди тяхната смърт се опрощават, те са благодарни на мъчителите си: „Всички грехове се опрощават на мъчениците. Ето защо сме благодарни на вашите присъди. Ето в какво се изразява противоречието между Божиите и човешките дела – вие ни осъждате, а Бог ни освобождава.“ (Апол. L, 16).
Учениците на Иисус Христос, вдъхновени от Неговата проповед преди Възнесението Му да разнасят благата вест по света, „поради увереността си в истината те с радост накрая засяха християнската кръв в Рим по време на свирепите гонения на Нерон“ (Апол. XXI.25). Тази мъченическа смърт обаче, на тях и на другите мъченици, води до неефективен за римляните резултат, защото християнството не само че не изчезва от лицето на земята, но спечелва сърцата на нови последователи, впечатлени от чистия живот на християните, непоколебимата им вяра и жертвоготовност. По този начин смъртта на мъчениците се превръща в свидетелство за Иисус Христос, в проповед за проблясващия живот на Божието царство, чиито вестители се явяват мъчениците. Те изпълняват в пълнота мисията, която св. ап Павел определя като такава за всички християни: „И тъй, ние изпълняваме службата посланици вместо Христа, като че ли Сам Бог увещава чрез нас. Молим ви от име Христово: примирете се с Бога!“ (2 Кор. 5:20). И съвсем естествено в резултат на тяхната дейност се ражда изобилен плод: пролятата им кръв става семе за разпространението на християнството, т.е. средство за приобщаване на повече хора към Иисус Христос. Или с думите на Тертулиан: „Която и да било ваша жестокост, дори най-изтънчената, не постига нищо: тя по-скоро привлича към нашето учение Колкото ни избивате, повече ставаме: семе е християнската кръв“ (Апол. L. 13)
Мъчениците, както и всички християни, очакват Второто идване на Иисус Христос, наричано и пришествие. След него ще има всеобщ Съд и човек ще бъде съден според делата си. След Второто пришествие ще има и всеобщо възкресение на мъртвите. Въпреки, че след смъртта тялото се е разложило, както човекът преди да получи живот от Твореца не го е имало, така и тялото му след като е загинало може да бъде извикано отново към живот от Бога; както веднъж, при рождението си, човек е бил създаден, така и след смъртта си той ще бъде възсъздаден отново (срв. Апол. XLVIII). Всичко в света принадлежи на Бога, дори нищото. Тертулиан пита риторично: „Ти, човече… нима си мислиш, че умираш завинаги? Където и да е пръснато тялото ти, ще възкръснеш. Каквато и материя да те унищожи, да те погуби, да те погълне, да те превърне в нищо, ще те върне обратно. Самото нищо принадлежи на Този, Комуто принадлежи всичко“ (Апол. XLVIII, 9).
Автор: Атанас Ваташки
Виж също така:
Задругата 
Вашият коментар