Благовестието на царството и междурелигиозният диалог


Автор: Димитър Русев*

„И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Мат. 24:14)

Процесите на глобализация, мултикултурализация и секуларизация винаги са били по един или друг начин основни фактори обуславящи икономическото, социалното и духовното развитие на човечеството. Всеки един от тези процеси може да бъде определен, като плод на предходния и семе на следващия, а преходният стадий е белязан от криза на ценностите. Белег за началото на такива трансформации е предизвикателството към настоящите морално-етични авторитети и опитът за тяхното изменение според нуждите на новата реалност. Този антагонизъм бива следван от период на разпад на авторитетите, което води до дестабилизация на моралните устои на обществото.

Целта на настоящата работа е да бъде направено от богословска перспектива обзорно изследване на тези процеси днес и тяхното евентуално развитие в рамките на обозримото бъдеще, като са визирани и две от най-съществените предизвикателства, пред които Църквата предстои да се изправи: Първо, да открие божествената визия за различните аспекти на междурелигиозния диалог в предстоящите години. И второ – да продължи да изпълнява великата заповед на Господ Иисус Христос – да проповядва Благовестието на Царството, без да го изменя, правейки го „политически коректно“. С други думи, Църквата ще трябва да се научи, как да се разпростира отвъд границите на религиозните си традиции, без да прекрачва границите на своето духовно призвание?

Възвестяването на Благовестието на царството и осъществяването на междурелигиозен диалог е било и винаги ще бъде сериознo предизвикателство, както за вярващите в Христос, така и за всички останали хора, независимо дали са атеисти или изповядващи различни религиозни убеждения. Причината е, че крайъгълният Камък, на Който християнската религия е изградена, е не просто някакъв морално-етичен кодекс или система от обредни практики. Както казва големият руски духовник и богослов о. Александър Мен: „Най-важната разлика между християнството и другите световни религии е Евангелието, Личността на Иисус Христос. “[1]

Спецификите на настоящето време оказват сериозно влияние за формирането на взаимоотношенията във всички обществени сфери, включително и в тези на религиозна основа. До скоро понятието “другата религия”, по думите на православния богослов Клара Тонева, означаваше за нас нещо далечно, отнасящо се за хора, живеещи в друга културна реалност. „Но в началото на 21 век картината е променена, защото както в буквален, така и в преносен смисъл ние сме съседи помежду си.“[2] „И ако доскоро основният въпрос на междурелигиозното общуване беше: Какво трябва да бъде отношението на християнството към изповядващите други религии, днес съвременното глобализиране на обществения и личния живот, което е характерно за почти всички държави, включително и за България, изисква преосмисляне на въпроса за служението на религиите – а именно, следва ли те да останат в традиционните рамки на тяхното духовно дело или трябва да ги престъпят?”[3]

Съвременните световни тенденции, определящи принципите на съвместното съществуване, все по-категорично налагат мнението, че за доброто общо битуване в един мултикултурен и мултирелигиозен свят, е необходимо всяка религия да извади на преден план само тези свои характеристики, които са удобни и съвместими с общия социален контекст. Така християнството е поканено за „добре дошло у дома“, стига да се впише адекватно на фона на добронамереността на образувалата се „религиозна комуна“, където всяка религия дава най-доброто според възможностите си и получава това, което съответства на нуждите й. Логично този формат е най-толерантен и либерален. Но ако за повечето религии и религиозни системи такъв модел на взаимна хармония би бил удовлетворителен, то християнската Църква попада в сериозна колизия, ако желае едновременно да изпълни своята мисия и да съхрани пълнотата на своето послание. Днешният религиозен плурализъм все по-настоятелно поставя пред християнството едно единствено неотменимо условие – да продължи да изпълнява своето духовно дело, но само като прекрачи традиционните си рамки. Тези обезпокояващи признаци са белег на необратимо променяща се действителност, в която Църквата е необходимо не просто да се впише, но и да го направи адекватно на своята природа и мисия. Трудността се поражда от двата най-съществени факта, които са „Алфа и Омега“ на вярата в Христос и които обуславят същността на Неговата Църква.

Първият е, че „безусловните претенции на християнството са съотносими не с християнската Църква, а със събитието, на което е основана. Ако Църквата не се подчинява на вестта, която провъзгласява, тя изпада в идолопоклонство спрямо самата себе си. Такова идолопоклонство е нейното постоянно изкушение тъкмо защото тя е носител на Новото Битие в историята. “[4] Вторият факт несъмнено е есхатологичното измерение на Църквата. Есхатологията, по думите на големия сръбски богослов отец проф. Радован Бигович, е: „ активно и много взискателно очакване на идването на Царството Божие, на новия свят, който очакваме. Като такава тя се влива в динамичната посветеност на настоящето, тя е потвърждение и отвореност към бъдещето на Царството, в което се намира пълнотата и идентичността на Църквата.“[5] За разликата от другите религиозни светогледи, към които можем да причислим идолизираните в наши дни културни, политически и социални формати, Църквата не би могла да осъществи своето „вливане“ в настоящето без историко-есхатологичната си перспектива, тъй като това би я десакрализирало, превръщайки я от богочовешки организъм в организация. Историческите корени и есхатонът са двата могъщи стълба, на които Църквата на Христос основава своя облик и неизменна божествена идентичност. Същевременно обаче, тези два аспекта могат неусетно да се превърнат и в нейна “ахилесова пета”, защото под въздействието на съвремието, бидейки неспособни да намерят общ език с обществото, вярващите са склонни да се фокусират или в славното минало, или в неизразимото бъдеще, без да могат пълноценно да „оплодят“ с Христовото послание настоящето и да влияят ползотворно на близкообозримото бъдеще. С други думи за Църквата е жизнено важно да бъде силна тук и сега, защото сътвореното днес ще бъде утрешната история. “…Ето сега благоприятно време, ето сега ден на спасение! “ (2 Кор. 6:2)

Особеният характер на съвременната постмодернистична култура

„В края на второто и началото на третото хилядолетие Църквата се сблъсква с напълно нов свят, а може би и с промяната на самата човешка природа, за което ни предупреждава генетиката.“[6] „През последните две десетилетия светското общуване стремително потъва в състояние на древно езичество, характерно за онази епоха, в която Христос още не се е явил в света.“[7] По мнението на все повече експерти и специалисти в различни обществени сфери: „ днес ние се сблъскваме с един свят на сложност и плурализъм, който някои хора намират ободряващ, поради неговите свободи и възможности, но други намират ужасяващ, поради липсата на сигурност и истина.“[8]

Ако се опитаме да дефинираме социалната реалност, в която се намира съвременното общество, то можем да кажем, че светът се е превърнал в „Глобално село“, в което човекът е „социално животно“. Тези две понятия дефинират кулминацията на процеси, които протичат още от ранните етапи на човешката история и които в пълнота очертават характеристиките на т.нар. „постмодерна епоха“.

От колонизация към глобализация

Още от най-дълбока древност издигането на една нация на по-високо икономическо, техническо и културно ниво винаги е било последвано от импулс за разширяване на териториите на влияние. Глобалният елемент е част от историята на всяка една империя. Показателен пример за това е Римската империя, която по време на своята кулминация през ІІ-ІІІ в. сл. Р. Хр., се разпростира на три континента. Но въпреки рационалната си държавна организация и желязната войнска дисциплина, именно глобалният фактор се превръща и в причина за разпад на империята, тъй като нейният мащаб надхвърля тогавашните възможности за централно управление. Подобна е съдбата и на много други имперски проекти, като: „Китайската империя“, империята на Александър Македонски, на Испания ХVІ-ХVІІ в., на Наполеон в началото на ХІХ в., на Великобритания през целия ХІХ в. и т.н.

Въпреки че всички имперски модели използват различни комбинации от военна сила, търговия и културно превъзходство, резултатите недвусмислено показват, че е невъзможно светът да бъде завладян от империя, поради твърде голямото културно и религиозно многообразие. Необходимо било да се открие алтернатива на империализмите, чрез която светът да бъде завладян не само географски, но и демографски.

Днес, през призмата на историята разбираме, че алтернативата на колонизацията е процесът, наречен – глобализация.

Глобалното село – свиване на пространството

Понятието „глобалност“ е използвано за първи път от Маршал Маклуън през 1962г. В книгата си „Законът на медиите“, Маклуън анализира процеса на глобализиране, който според него се осъществява посредством телеграфа, пресата, радиото, телевизията и най-вече Интернет. Тези нови технологии по-успешно от всяка имперска армия покоряват света, успявайки да го превърнат в едно голямо “световно село”. Днес информацията не само достига мигновено до всички краища на света, но също ни въвлича и в събитията, провокирайки нашето чувство за обвързаност, съпричастност и солидарност.

Ефекта от глобализацията и проблемите свързани, с нея, са обект на изследване все по-често през последното десетилетие. „Глобализацията в съвременния свят, обхващаща всички сфери на живота – от икономиката и технологиите до политиката и културата – не е качествено ново и напълно непознато явление в хилядолетния ход на световните исторически събития. Напълно непознати са обаче динамиката, дълбочината и всеобхватността, с които днес глобализационните процеси се развиват, както и терминологията, с която се обозначават.“[9] Бурното развитие на технологиите, особено на Интернет, свързаха света в паралелна реалност, наречена Световна мрежа. Това направи процеса на глобализация необратим, тъй като неусетно той проникна и в дълбочината на човешката психика, променяйки я завинаги. Глобализация се превърна в понятие, което поради „страничните си ефекти“ поражда все повече негативни отколкото позитивни асоциации. С други думи, „откакто през 80-те години се появи този термин, глобализацията винаги са я представяли като нещо съкрушително, като нова тенденция на ХХІ век, на която всички държави са принудени колкото може по-бързо да се подчинят, определяйки всяка жертва на народите като „оправдана“, „неизбежна“ и „спасителна”.“[10]

Но ако в икономически план глобализирането в някаква степен е полезно, сериозно предизвикателство се оказва т. нар. процес на мултикултурализация – принудително образувалият се субпродукт от неизбежното смесване на коренно различни по своя етос култури. Днес виждаме много примери, които показват, че ако стремежът към по-добър стандарт на живот и притежанието на материални блага води (в някаква степен) до разбирателство хората от различни етноси и религии, то принудителното смесване на понякога коренно противоположни културни стереотипи поражда сериозни конфликти.Това е особено видно, когато се сблъскат ценностните системи на различни религиозни групи, които дори в най-радикалния си формат биха направили някои културни отстъпки, но що се отнася до религиозните си убеждения, биха били готови да пожертват живота си, за да защитят своята вяра. Пример е проблемът с ислямската инвазия предимно в страните от Западна Европа. Процесът на мултикултурализация неизбежно създава климат за зараждането на цивилизационен сблъсък, чиято най-остра форма е религиозният конфликт. Тъй като културата е тясно свързана с религията, закономерно мултикултурализацията е основен източник на напрежение и  за религиозното многообразие в „глобалното село“.

В създалата се нова реалност, представителите на различните културни и  религиозни модели на мислене, все по-дълбоко осъзнават, че е необходимо да се постигне (доколкото е възможно), мирно съвместно съществуване. Пътищата са два. Единият – от позиция на силата, виждаме го изразено чрез проявите на екстремизъм и насилие от представителите на ислямския фундаментализъм; Другата перспектива е пътят на плурализма. И тъй като религията е израз на личната и съкровена идентичност на всеки човек и в това ѝ качество е най-трудно податлива на компромис, то в една такава действителност е закономерно културата да поеме ролята на основен медиатор на процесите на социално сливане и взаимно проникване.

Съвременната култура – утроба на секуларизацията

Културата е онази фундаментална част от обществения живот, където съвместно битуват най-различни идеи и виждания за човека и за съкровеното. „При постепенно отслабващото духовно влияние на християнството в модерните общества културата се оказва натоварена с почти религиозни функции. Типичният модернист в изкуството или литературата е нещо като пророк, който предава божествени послания. “[11]

В своята книга „Секуларизираната религиозност“, богословът Клара Тонева разглежда недвусмисленото доказателство, което историятa на религиите дава – че раждането на културата винаги е пряко свързано с религията, и то още от дълбока древност, когато целият живот на хората е бил с ярко изразен религиозен характер. „ Самият термин „култура” се свързва с латинското colere (засаждам, заживявам, обработвам, грижа се, почитам), субстантивирано като cultura (земеделие, грижа се за земята) и следва да се разбира човешката дейност по обработване и облагородяване на земята, респ. на естеството. Понятието „култура”, подчертава Кл. Тонева: „има смислови корени и в термина „култ” (cultus), следователно се родее с религиозната нагласа (cultura Christi – почитане, боготворене на Христос). И в своите висши стадии на развитие културата получава творчески импулси от религията, затова и с упадането й „се прекратява и самобитното движение напред по пътя на прогреса“[12]. По думите на немския богослов Паул Тилих: „Религията, схваната като пределен интерес, е субстанцията, която придава смисъл на културата, а културата е сбор от всички форми, даващи израз на основополагащия интерес на религията. Накратко казано, религията е съдържание на културата, а културата е форма на религията. “[13]

Мултикултурализацията е процес, който не би могъл да бъде осъществен в състоянието на корелация между религия и култура. За да има равнопоставеност на различните културни аспекти, единственото, което може да даде работещо решение, е културата да бъде изпразнена от религиозното си съдържание. Това е една от характеристиките на породилия се вследствие на тези промени феномен, наречен – секуларизация.

Сякаш не достатъчно забелязани от обществото остават т. нар. „странични ефекти“, които в по-голмата си част са негативни и все повече се превръщат в стереотипи, изменяйки мисленето както на отделния човек, така и колективното съзнание на цели групи от хора. Като такива могат да бъдат посочени секуларният хуманизъм, хипериндивидуализмът и постмодерният плурализъм. „Промените, които настъпват в обществото вследствие на глобализацията са предпоставка за зараждане на друг морал, който не хармонизира с християнския. Неговите представители обещават решения на много проблеми, като разколебават християните относно ефективността на християнския морал, създавайки условия за неговото дестабилизиране.[14] „Хипериндивидуализмът не търпи общността и духа на общността. Той изисква плурализъм на всички планове. Постмодерен плурализъм не е само голямото множество от хора с различен цвят, религия, език, обичаи, поведение, култура, но преди всичко променено съзнание, което без трудност приема противоположни идеи, ценности и цели. “[15]

Подмяната на духовното с душевното е неусетен, но изключително пагубен за личността на човека процес. „Секуларизацията развъплъщава Богочовека и въздига човекобога, налага двойствен живот и отхвърля въцърковяването, защото Бог се възприема само като някаква идея, някаква криворазбрана представа за общочовешката любов.“[16] В своето изследване на негативните ефекти от секуларизацията, Клара Тонева стига до заключението, че стремежът към лично щастие е естествен и разбираем, но когато той е центриран върху човешкото его, а не върху отношението ни към Бога и към ближните, то този процес се оказва илюзорен и носещ разочарование. „Ако човек не носи у себе си любовта и Божия дух, тогава всичко се насочва срещу него, дори и културата, която твори. Макар съвременната култура да изглежда светска, все пак тя е култура, която изразява нов вид религиозност – секуларизираната. “[17]

Знаменията на времената

Още в зората на християнската ера св. ап. Павел обръща сериозно внимание на тези процеси, предупреждавайки в своите послания християните, че това ще бъде една от основните заплахи за автентичността на Христовото учение: „Защото ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат.“ (2 Тим:4:3)

Изследвайки проблемите, с които Църквата се сблъсква в настоящето и естеството на нейната мисия, проф. Р. Бигович подчертава: „Църквата и православното богословие могат успешно да изпълнят мисията си, ако във всяко време изпитват знаците на времето и ги тълкуват в светлината на Евангелието, ако могат да отговорят на всяко поколение по разбираем за него начин на вечните човешки въпроси за смисъла на настоящия и бъдещия живот. Затова е важно да се познава и разбира светът, в който живеем, очакванията и стремежите му, дълбоките и бързите промени в него, които постъпателно се разпростират по целия свят.“[18]

Днес, диалогът между цивилизациите поставя много въпроси, на които спешно трябва да бъде намерен отговор. Основният въпрос обаче е въпросът за това, какви ценностни ориентири ще бъдат признати като фундаментални, а неговият отговор ще определи настоящето и бъдещето на човечеството. Погледнато от социално-икономическа перспектива на този етап, секуларизацията сякаш успява да даде едно относително приемливо решение относно тъй необходимия социален мир и междурелигиозна търпимост. Но все повече по различни поводи назрява въпросът: дали това е мир или пък затишие пред буря? От думите на Спасителя: “..защото без Мене не можете да вършите нищо“(Йн. 15:5), все по-ясно осъзнаваме, че както не може да има християнство без Христос, така не би могло да има праведност без Неговото изкупително дело и мир без Неговият мир: “Мир ви оставям; Моя мир ви давам; Аз ви давам не тъй, както светът дава.“ (Йн. 14:27)

Православната Църква е съхранила в себе си Божията мъдрост, чрез която може да разпознае и да покаже на обществото бъдещето на „безплодната смоковница“ наречена – секуларизирана религиозност. От богословска перспектива знаменията на времената сочат, че в епохата след постмодернизма, поради липсата на духовна субстанция, секуларизацията все повече ще се разкрива, като псевдорелигиозен модел и все повече ще изпада в парадокс спрямо себе си. Причината за това е, че секуларизацията в качеството ѝ на субпродукт на мултикултурализма, си поставя за цел да намери решение на проблема с мултирелигиозността, принасяйки в жертва духовността. Но това не би могло да бъде решение на този казус, а само отлагане на неговото разрешаване, което подобно на опиат облекчава болката, но не лекува болестта. Така постигнатото примирие днес, посява семената на сериозни социални сътресения за в бъдеще. Парадоксален е фактът, че истинското решение на проблема с бездуховността е освобождението от секуларизма и от неговите манталитети. В този логически ред, неизбежно би се стигнало до единствения възможен начин да се спаси духовността – секуларизацията да унищожи сама себе си. Но тъй като това не би могло да се случи, можем да заключим, че секуларизацията и породените от нея модели на мислене, не са в състояние да дадат истинско решение на проблема с мултирелигиозността в глобалното село. Този парадокс ни довежда до три много важни въпроса: Възможно ли е проблемът със западналата духовност да намери реално, работещо и гарантиращо успех решение; какво би могло да е то, и кой е способен да го предложи?

Благовестието като сила Божия

Църквата след постмодернизма ще бъде предизвикана да преоткрие себе си в своите начала и безкомпромисно да прокламира единствения Път, единствената Истина и единствения Живот – Господ Иисус Христос. На фона на безплодните модели на глобализация, мултикултуризация и секуларизация, днес повече от всякога светът се нуждае от скритата в Благовестието на Царството сила Божия, която Църквата е предопределена да изяви чрез своята мисия – евангелизацията.

И днес, с несекваща сила отекват думите, изречени от св. ап. Павел, „Не се срамувам от благовестието Христово, понеже то е сила Божия за спасение на всеки вярващ, първом на иудеин, сетне и на елин.“ (Рим. 1:16) „Приоритетна цел на всички християни в Европа, включително на православните, е нейната „нова евангелизация“. Това не означава реставрация на европейската греховност, а отваряне и свидетелство за Христос в условията на свобода и плурализъм на европейските народи.“[19] Въпреки риска да бъде обвинена отново, че предизвиква изродените хуманистични модели, които модерна Европа почита в качеството им на ценностна система, Църквата трябва да остане вярна на своята същност и мисия, като не забравя, че Благовестието на Царството е послание за свят и чист живот пред Бога и Неговите морални стандарти. „ Ролята на Църквата е преди всичко екзистенциална, а не политическа. Тя има за цел утвърждаването на един нов етос, манталитет и стил на живот, който да се разпростира върху целия обществен живот, върху държавните и обществени институции, включително и върху политическите решения. Тя трябва да открива на Европа надевропейските, надсторическите, надполитическите цели и ценности. Християните преди всичко не се борят за „демокрация“, „човешки права“ и „по-добър стандарт“, а за Царството Божие. Това е най-нужното за Европа и за света.[20]

Заключение

Ако християнската Църква желае да остане Христова, то е необходимо да осъзнае, че: „достъпните варианти на бъдещето не са просто онези, които пасивно можем да прогнозираме, а онези, които активно можем да създадем: за тях Бертран дьо Жувенал[21] създава ново име – „futuribles”. Това са варианти на бъдещето, които не просто се случват от само себе си, а които могат да се осъществят, ако междувременно възприемем правилни позиции и провеждаме мъдра политика.“[22]

История на религиите очертава християнската перспектива, изграждайки своето обективно виждане по въпроса за бъдещето на диалога между религиите по два основни начина. От една страна изследва динамично променящата се религиозна, културна и социална среда, през призмата на историческите аналози още от най-дълбока древност, и от друга – пророческите аспекти за бъдещето на този свят, изявени в Свещеното Писание и в Преданията на св. отци на Църквата. Следвайки този алгоритъм, бихме могли да придобием реална представа за посоката на духовното развитие на обществото и като се опитаме да предвидим бъдещето на междурелигиозния диалог, да открием онези

„futuribles”, чрез които Църквата ще продължи да благовестява спасителното дело на Господ Иисус Христос, бидейки „светлина на света“ и „сол на земята“.

* Димитър Русев е докторант в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“


[1] Мен, Александър. Вярвам… Беседи за Символа на вярата. Изд. „Омофор“. С., 2004, с. 50.

[2] Стаматова, Клара. Библейски основания на междурелигиозния диалог – В: Библия-култура-диалог, С. 2009, с. 209.

[3] Стаматова, Клара. Една православна позиция за отношението към нехристиянските религии – В: Религиите в Европа и Бъдещето на Православието, С., 2006, с. 57.

[4] Тилих, Паул. Религия и култура, https://harta-bg.info/statia/90 [електронен ресурс към май 2018]

[5] Бигович, Радован. Църквата в съвременния свят, Изд. „Омофор“. С. 2013, с. 224.

[6] Бигович, Рaдован. Църквата и постмодернизмът, https://www.pravoslavie.bg/глобализация/Църквата-и-

 постмодернизмът/ [електронен ресурс към май 2018].

[7] Четверикова, Олга. „Новият свят“ на извращенците като всемирна содомска антицърква, http://glasove.com/categories/na-fokus/news/noviyat-svyat-na-izvrashtencite-kato-vsemirna-sodomska- anticyrkva [електронен ресурс към май 2018].

[8] Бийти, Тина. Краят на постмодернизма, http://www.librev.com/index.php/discussion-politics-publisher/174-

2009-06-16-20-57-31 [електронен ресурс към май 2018].

[9] Стефанов, Стефан. Глобализаия от А до Я, http://www.referati.org/globalizaciq-ot-a-do-q/92250/ref/p12 [електронен ресурс към май 2018].

[10] Вергопулос, Костас. Глобализацията – големият световен хаос http://www.memoriabg.com/2016/04/14/globalizaciata-golemiat-svetoven-haos/ [електронен ресурс към май 2018].

[11] Велчев, Тодор. Постмодерната ситуация – Прозорец, 2006, №3, c. 9.

[12] Тонева, Клара. Секуларизираната религиозност. Изд.УИ „Св. Климент Охридски“ , С., 2018, с. 50.

[13] Тилих, Цит.съч., https://harta-bg.info/statia/90

[14] Николова, Ивелина. Етически аспекти на междуконфесионалният диалог. – В: Библия-Култура-Диалог, С. 2010, с. 277.

[15] Бигович,Църквата и …, с. 2.

[16] Тонева, Цит.съч., с. 49.

[17] Пак там.

[18] Бигович, Църквата в…, с. 219.

[19] Бигович, Църквата в…, с. 102.

[20] Бигович, Цит.съч., с. 102.

[21] Бертран дьо Жувенел дез Юрсен (1903-1987) е френски политически философ, политик и футуролог. Б. а.

[22] Тулмин Стивън. Космополис. Изд. „Калъс“. С., 1994, с. 12.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: