Ролята на разума за познаването на Бога чрез творението според Марк Минуций Феликс
„Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията“ (Рим. 1:20)
„Този, който не знае какво е светът, не знае къде се намира. Онзи, който не знае защо съществува светът, не знае кой е, нито защо съществува светът. Но който не знае нито едно от тези неща, не би могъл да каже защо съществува самият той“ (Марк Аврелий)[1]
Християнството разглежда природата като едно средство, чрез което може да се добие някакво, макар и ограничено познание за Бога. Той, чрез света, който е сътворил, ни дава възможност да познаем Него – Творецът на този свят. Материята не е част от Бога, не е Самият Той, а нещо, което съществува по Неговата воля и чрез което Той разкрива Своето всемогъщество и промисъл. Светът е сътворен, заради човека. „Цялата видима вселена е създадена заради човека, а човекът е създаден за единение с Бога“[2] (йер. Дамаскин Кристенсен). И вниквайки в нея със своя разум, човек може да се приближи до Бога[3]. Първоначално създадения от Бога свят е дори в още по-добро състояние от този, в който живеем сега, защото в него липсват грехът и смъртта. Смъртта, която води до развала и страдание, до, в известен смисъл, частично унищожаване на творението, възниква в резултат на престъплението на човека, на отделянето му от Бога. Но първоначалната красота на творението ще бъде възстановена при настъпването на Второто Христово пришествие, когато ще бъде унищожена завинаги смъртта (срв. 1 Кор. 15:26, Откр. 21:4).
1. Марк Минуций Феликс и неговото съчинение „Октавий“
Марк Минуций Феликс[4] принадлежи към групата на раннохристиянските автори, наречени „апологети“. Техните произведения, които наричаме „апологии“, се създават във връзка с това, че римското общество, държава и интелектуален езически елит отправят различни клевети и обвинения към християните. Тези обвинения водят до презрение към християнството, преследването му, както и поставят пречки пред разпространението на спасителното му послание. Както отбелязва изследователят Лесли Барнард, появата на християнските апологети е свидетелство, че Църквата възприема сериозно тези лъжливи обвинения. Защитниците на християнството се стремят да ги опровергаят и да покажат, че християнството не е просто един от многото култове в империята, а въплъщение на най-благородните учения на гръцката философия и представлява самата истина[5].
Марк Минуций Феликс е роден е през II в., вероятно в град Цирта (сега гр. Константин в Алжир), Северна Африка. Цирта е столица на берберската държава Нумидия, която по-късно римляните превземат[6]. На база на произведението му „Октавий“[7] по косвен път може да се приеме, че той принадлежи към добре образованите горни слоеве от населението, както и че има добри познания по риторика, философия, литературна история и религия[8]. Първоначално е езичник, но в зряла възраст се обръща към християнството. Обръщането си описва като процес на издигане отвъд разпръскващите се мъгли и бездната на тъмнината и като влизане в светлината на истинската мъдрост[9].
Единственото запазено съчинение на Марк Минуций Феликс е неговият диалог „Октавий“. Той се провежда на философска основа и в него участват самият Марк Минуций, приятелят му Октавий, както и езичникът Цецилий. Творбата е написана в памет на починалия Октавий. Той е описан като „добър приятел“, с „изключителна почтеност“, към когото Марк Минуций изпитва „силна топлина“. Двамата приятели са в „пълна хармония“, в „единна воля“, „в един ум“[10]. И когато Марк Минуций решава да стане християнин, Октавий не само, че не го изоставя като приятел, но и сам приема християнството. За загубата му Марк Минуций Феликс скърби особено дълбоко[11]. На база на вътрешни насоки в съчинението, използването на част от него в творбата „Идолите не са богове“ (от 248 г.), както и изследване на взаимовръзката на „Октавий“ с Апологията на Тертулиан, може да се направи извод, че съчинението е писано през първата половина на III в., вероятно първата третина на века[12]. Диалогът е наричан „перлата на апологетичната литература“[13]. Една от целите му е да покаже на римската интелигенция, незаинтересована от християнството, заради липсата на изящност на изказа в Свещеното Писание, че и християнството може да представи своите истини по начин, който може да се услади на образования и същевременно запознат с риториката римлянин[14].
Разглеждайки въпросът за отношението на християнския апологет към ролята на разума за придобиването на познание за Бога чрез заобикалящия ни свят, ще спрем вниманието си върху два основни пункта, свързани с неговата мисъл:
(а) Виждане за ролята на разума като познавателна функция; (б) Виждане за природата като средство за познание на величието на Създателя.
2. Виждане за ролята на разума като познавателна функция
В диалога езическият противник на християнството – Цецилий, твърди, че за него е непоносимо хора, които нямат специално образование, пари и умения, да дискутират за небесните въпроси. Това елитарно виждане стеснява кръга на тези, които могат, до шепа образовани и богати хора, и цели да изключи повечето от християните. Противно на тази теза, Минуций Феликс смята, че по природа всички хора, без разлика от възраст, пол или социално положение в обществото, са „родени със способността да разсъждават и със силата на разбирането“[15]. Всеки човек би могъл да възприеме истината за Бога и смисъла на живота. Според Минуций Феликс хората са „дарени със силата на словесността и разума, което ни прави способни да познаваме, чувстваме и подражаваме на Бога“. От което следва, че вярата в Бога, познанието за Него и желанието за уподобяване на Бога са свързани с разума. Поради този дар на разума от човека се очаква да не остава в невежество за въздействащото върху него небесно сияние[16].
По времето на написването на „Октавий“ християнството е непозволена религия. Поради тази причина християните нямат храмове. Това води до обвинения срещу тях от езичниците. Минуций отговаря, обяснявайки, че за християнството е от значение не мястото, в което се извършва богопоклонението, а съдържанието му, промяната у човека, до която то води. Според него по-добре от това да се издигат храмове на Бога, е да Му се посветим с нашите умове и да Му отдадем сърцата ни. Бог няма нужда от животински жертви, но приемливи приноси за Него са „честно сърце, чист ум и безукорна съвест“[17].
Съществува основна разлика между човека и животните. За разлика от тях, неговите стремежи не се ограничават до удовлетворяване на телесните нужди. Човекът притежава по-висши стремежи. Марк Минуций обяснява това, като казва, че за разлика от животните, които се „навеждат към земята, нямащи никаква друга цел в живота, освен да търсят храна… ние ходим с изправени глави, с поглед, насочен към небесата“[18]. Хората гледаме към небесата, за които Свещеното Писание казва, че „проповядват славата на Бога“ (Пс. 18:1).
Наличието на разум у хората е предпоставка да доловят красотата и хармоничността на природата, както и да познаят, че е сътворена от един съвършен Разум.
3. Виждане за природата като средство за познание на величието на Създателя
И все пак това, че разумът е даден в природата ни, не означава, че трябва да се ограничим до този факт; не означава, че не трябва да полагаме усилия да живеем разумно. Ако не използваме сетивата или разума си, това обезсмисля факта, че ги имаме по природа. А не го правим, ако отказваме да разглеждаме вселената като завършена творба на Божествен Интелект, а приемаме, че тя е резултат от произволно събиране на различни частици[19]. Тези разсъждения са насочени срещу вярванията на древните атомисти, но с пълно основание могат да бъдат приложени и спрямо съвременните атеисти, които отказват да признаят, че самото съществуващо, редът и разумността могат да произлизат единствено от един разумен Създател и Законотворец, разглеждайки ги вместо това като произхождащи от сляпата случайност, и при това аргументирайки позициите си със своята вяра в силата на разума. За Марк Минуций Феликс едва ли би могло да има възглед, който да е по-далече от разума. Няма нищо по-очевидно и неоспоримо от това, че съществува Божествено Същество, притежаващо трансцендентен интелект, Което поддържа цялата природа[20].
Според римския автор трябва да се вгледаме в природата и в самите себе си, за да доловим това. Гледайки небето, украсено със звезди; дърветата, които получават живот от земята; потоците, бликащи от неизчерпаемите си източници; планинските върхове, заоблените хълмове и просторните равнини; замисляйки се относно смяната на деня и нощта, осигуряващи възможност, съответно, за работа и почивка; замисляйки се за звездите и нуждата от тях за ориентиране на мореплавателите; за редовната, но и плавна смяна на четирите сезона, така че да се избегнат резки температурни амплитуди; както и замисляйки се за красотата на човешкото тяло, ние можем да осъзнаем, че всичко е сътворено, поддържано и управлявано от Бога с промисъл; че от творението струи ред, равновесие и красота. В този контекст на мисли, авторът нарича Бог „върховен Ръководител“, „върховен Майстор“ и „съвършен Разум“[21]. Самият Бог е несътворен, нямащ начало или край, за разлика от света, и преди да го има света, Той е. Бог, заради Своята творческа дейност, може да бъде наречен, „Баща на вселената“ или „Баща на всичко“. Той „чрез Словото Си заповядва, чрез Разума Си подрежда и чрез Своята сила усъвършенства всекиго и всяко нещо, което съществува“[22].
По този въпрос Марк Минуций Феликс прави една аналогия, свързана, но и надхвърляща римския оратор и философ Марк Тулий Цицерон. Ако отидем в дом, в който е прекрасно погрижено за всичко, ние бихме помислили, че той си има ръководител, отговорен за него, който далеч превъзхожда всички хубави неща, които се намират в дома. По подобен начин като погледнем на вселената и съзрем в нея ред, законност и промисъл, ние трябва да вярваме, че съществува Ръководител, Баща на вселената, Който превъзхожда по красота и най-прекрасните ѝ кътчета[23].
В контекста на езическото обвинение към християните, че не виждат Бога, на Когото се покланят (защото не правят идолски статуи), Минуций Феликс отговаря, че те вярват в Него. Но това не означава, че казаното е свидетелство, че вярата е просто една убеденост, породена от липсата на информация за предмета, защото християнският апологет добавя, че дори да не можем да видим Бога с физическите си очи, ние сме способни да Го доловим. Долавяме Го чрез вечно присъстващата Му сила, която съзираме в Неговите дела, в „гърма, в светкавицата… в ясното небе“. По същия начин ние не сме способни да видим и ветровете, но усещаме и виждаме последствията от тях – движението и разклащането на всичко около нас[24].
Но присъствието на Бога може да се види или усети не само в околния свят, но и в човека: „Той не просто е много близо до нас; Той е дълбоко в нас“[25]. Тертулиан вероятно би добавил, че това намира израз във факта, че човешката душа е „по природа християнка“[26].
Макар, че Марк Минуций Феликс е античен писател, неговото време не е много по-различно от нашето. Сред философските му опоненти има политеисти, скептици и атеисти. И неговата мисъл е актуална и днес. Тя представлява едно свидетелство, че „Просвещенското“, но и постмодерно обвинение срещу християните за несъвместимостта на вярата им с разума, е дълбоко погрешно. Марк Минуций Феликс изгражда здрава връзка между тях, посочвайки, че разумът е Божествен дар за човека, който хората трябва да развият, и който в крайна сметка ни води към Него, Който Самият е съвършен Разум. И разглеждайки творението, чрез дадената ни способност да мислим и разбираме, вслушвайки се в Божествения глас на Откровението, чувайки Неговия глас в заобикалящия ни свят, както и в собствената си душа, човекът несъмнено би могъл да пусне котва в тихия пристан на Бога.
[1] Марк Аврелий. Към себе си, II, 8. София, 2018, изд. Хеликон.
[2] Йеромонах Дамаскин (Кристенсен), Православното светоотеческо разбиране за състоянието на човека и света преди грехопадението: https://www.pravoslavie.bg
[3] Срв. Евтимий, архим. Потребност от откровение. Във: Вяра и разум. Апологетически статии. Русе, 1940, с. 20.
[4] За този християнски апологет вж.: Цоневски, Илия. Патрология. Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. София, 1986, с. 119-121; Цветкова-Глазер, Анна. Патрология. Раннохристиянски автори и произведения. София, 2015, с. 97-98; Mathiassen, Svend. Minucius Felix, Octavius. – In defence of christianity: early christian apologists (Early christianity in the context of antiquity). Frankfurt, 2014, p. 185-198.
[5] Срв. Barnard, Leslie. St. Justin Martyr. The First and Second apologies (Ancient christian writers). Mahwah, New Jersey, 1997, p. 2. За обобщение на отправяните обвинения срещу християните вж. : Цоневски, Илия. Древните християнски апологети и гръцката философия – В: ГДА 1957/1958. София, 1958, с. 194-195.
[6] Срв. Mathiassen, S. Minucius Felix, Octavius…, p. 186-187.
[7] За „Октавий“, неговия литературен и исторически контекст срв. Clarke, G. The Octavius of Marcus Minucius Felix (Ancient christian writers). New York, N.Y./Ramsey, N.J, 1974, p. 5-50. Посочките към „Октавий“ са по това издание. За съчинението на български език вж. Николов, Ивайло. Философията като апология на вярата. Марк Минуций Феликс – „Октавий“. – В: Слово и образ, т. 3. Велико Търново, 2009.
[8] Срв. Mathiassen, S. Minucius Felix, Octavius…, p. 186.
[9] Срв. Марк Минуций Феликс. Октавий, I.
[10] Предвид царящото единомислие между Марк Минуций и Октавий, първият избира да говори чрез своя приятел. Заради това единомислие не е толкова значим въпросът за това къде свършва речта на Октавий и къде започва мисълта на Марк Минуций. Защото който и от тях да изрече тези неща, те биха звучали по същия начин.
[11] Срв. Марк Минуций Феликс. Октавий, I.
[12] Срв. Clarke, G. The Octavius of Marcus Minucius Felix…, p. 8-12.
[13] Срв. Mathiassen, S. Minucius Felix, Octavius…, p. 186.
[14] Срв. Clarke, G. The Octavius of Marcus Minucius Felix…, p. 13, 16-17, 22-25.
[15] Срв. Октавий, XVI, 5.
[16] Срв. Октавий, XVII, 2.
[17] Срв. Октавий, XXXII, 1-3.
[18] Октавий, XVII, 2.
[19] Срв. Октавий, XVII, 3.
[20] Срв. Октавий, XVII, 4.
[21] Срв. Октавий, XVII, 5-11; XVIII, 1-3.
[22] Срв. Октавий, XVIII, 7.
[23] Срв. Октавий, XVIII, 4.
[24] Срв. Октавий, XXXII, 4-5.
[25] Марк Минуций Феликс. Октавий, XXXII, 7.
[26] Срв. Тертулиан. Апология, XVII, 4-6. За душата християнският апологет пише: „Искате ли да ви докажем неговото съществуване чрез творенията му – толкова многобройни и прекрасни, които ни поддържат и крепят, които ни радват и ужасяват? Искате ли да ви го докажем чрез свидетелството на самата душа?
Макар и смазана от телесния си затвор, макар и обградена от лоши съветници, макар и обезсилена от похот и страсти, макар и поробена от лъжливи богове, все пак, когато дойде отново на себе си като след опиянение, като след сън, като след някаква болест и се усети здрава, тя назовава Бога само с това име, защото то принадлежи на истинския Бог. Всеобщият възглас е: „Велик е Бог, благ е Бог“ или „Каквото Бог дал“.
Душата го признава и за съдник с думите: „Бог вижда“ или „Уповавам се на Бога“, или „Бог ще ми въздаде“. О, свидетелство на една душа – по природа християнка! Като произнася всички тези слова, тя гледа не към Капитолия, а към небето, защото знае къде е престолът на живия Бог: от него и оттам е слязла тя“.
Задругата 
Вашият коментар