Християнството като религия на радостта и етосът на пиетизма

Автор: отец Харалампос Пападопулос

„Християнството е благовестие за света с най-красивата вест, победата на Христос над смъртта във всички нейни форми. То е религията на любовта, религията на радостта; който няма радост, не може да е християнин”[1].

Радостта не извира от някакво земно утвърждаване или наслада,  въпреки че не го отхвърля, а от онази радост, която се открива като дар на Светия Дух. То е едно духовно състояние, при което човекът може да  гледа на всичко със славословие и благодарение. Да намира смисъл дори там, където всичко изглежда без перспектива и същност. Да се надява не на безнадеждни или въображаеми неща, а положително и реалистично на Бога на изненадите, на дивното, на малкото, което става много.

Християнинът е човекът на радостта, както много сполучливо отбелязва старецът Емилиян Симонопетритски „Участта на християнина е да бъде радостен”.

Един такъв християнин, истински Божий човек, бе и астерусиянският (Астерусия – планина на о-в Крит)  старец Евмений Саридакис, засменият светец, както го наричали хората, които вкусили плодовете на неговото благодатно присъствие.

О. Евмений Саридакис е роден през 1931 г. в село Етия, околия Монофаци , ном Ираклион, Крит. Осмо дете от бедно семейство. Става монах на 17 години. Като монах минава през тежко изпитание, тъй като се разболява от проказа, а малко по-късно, вече като свещеник, има значителни психосоматични дисфункции, от които се излекува напълно по чудодеен начин.

Проказата го довежда по онова време в болницата „Лимодон” в (квартала) Света Варвара, Атина. Там, сред големи изпитания и докато бива изцелен, не иска да си тръгне и да напусне мястото. Остава. Този път обаче като прислужващ на страдащите негови братя.  И това е така, защото чувствителният му поглед не може да се отвърне от страданието на ближните му. Така взема решението да остане в болницата като ефимерий на болничния храм, посветен на светите Безсребреници (Козма и Дамян), и да прислужва на човешката болка като истински християнин. „Който търси следата на Бога в този свят, няма да я намери другаде, освен в лицата на болните, гладните, затворените, странниците. . . Който безропотно е избърсал един болен човек, е по-голям от всички титани на богословието”[2].

Любовта на о. Евмений към  страдащия и ранен човек, както и жаждата му за Бога, го превърнали в съсъд на Божията благодат.

Да, няма никакво съмнение, че о. Евмений Саридакис бе един светец, т.е. един смирен човек, изпълнен с любов  към Бога и грижа за ближния. Той обаче никога не разгласи тази святост, защото никога не я сметна за негово индивидуално постижение, а само за дар.

За съжаление, в наши дни ставаме свидетели на една „святост на образа и зрелището”, което не е нищо друго, освен блудкав, ако не и опасен религиозен маркетинг.

Реалните светци вече са „необявените”, забравени и неизвестни без почести и възхвали. Това тяхно мълчание е най-големият им принос.  Такъв бе и старецът Евмений, един незабележим и мълчалив светец, който поучаваше чрез живота си, а не изтъквайки себе си.

В болницата „Лимодон”, където се излекувал и избрал да остане в служение на неговите измъчени братя, имал щастието  да се запознае с  един велик християнин и бляскав мъченик на търпеливостта, страдащия от проказа свят монах Никифор, който произхождал от Сирикари, Ханя, и, макар сляп поради неговото заболяване, станал велик духовен отец на много християни и учител на старец Евмений. От свети Никифор той се научил на много неща, както по отношение на духовния труд, така и на Божията любов и радост.

Последните две години от живота си прекарал в болницата „Евангелизмос” като пациент. На 23.05.1999 г. предаде Богу дух и бе погребан, съгласно неговото желание, в родното си място, в Етия, Монофаци.

Това е едно много кратко и общо описание на живота на стареца Евмений Саридакис, защото целта на настоящия текст не е да посочва негови биографични данни, а да подчертае една особена дарба, с която Бог украсил стареца и която в наши дни вече е непозната, изопачена и до голяма степен „криминализирана”. Става въпрос за радостта и смеха, характерни за целия му живот и личност.

Дори и днес радостта очевидно отсъства от живота на голям процент от църковните хора. Получило се е едно катастрофално за християнския етос отъждествяване на скръбта с вътрешното трезвение. Интровертността, начумереността и унилостта се отъждествяват с духовността.

Нисък  тон, строги и бавни движения, мъгляви и унили погледи, неизразени чувства формират една подправена и определено изкривена картина за етоса и профила на вярващия християнин. Сигурно е, че такъв човек няма никакъв опит от Бога.

Но дали Църквата е място за унилост и патологична интровертност? Дали Христовите хора в крайна сметка са носители на възкресна радост, или на една мрачна, скръбна, съмнителна духовност?

Христовата Църква зове трайно своите верни членове да преживеят радостта. Една радост „която никой няма да ви отнеме”. В богослужението  постоянно се говори за това предложение на живота: „Веселете се праведници, радвайте се небеса, заиграйте планини;  Всичко днес се изпълва с радост; Радвайте се, люде, и се веселете;  приеми от нас благата вест за Христовото възкресение” и  много други, които човек може да спомене. В литургичните и църковните текстове постоянно се говори за радостта като светодуховен опит на църковната общност.

Разбирането, според което християнинът трябва да е натъжен поради греховете си, е изопачено. И това е така, защото християнинът не вярва в своите постижения, нито в своите духовни подвизи. Той не се утвърждава от едно перфекционистко производство на добри дела, а по абсолютен и неповторим начин от  Божията милост и безкрайна любов. В скръбта по Бога скърбя, но не защото не съм превъзходният човек, който вярвах. Нито защото не се справих добре. Всичко в Църквата е дар и дарование на една велика, изгаряща любов. Никой не печели нищо, всичко ни се дарява по начин, който ни превъзхожда и не ни оправдава, а ни в-мества=опрощава.

Вярващият скърби за греховете си, но с радостотворяща скръб. Не се потиска, нито се разочарова. Не трябва да забравяме, че много пъти това, на което се дивим в живота на един вярващ човек, не е нищо друго, освен ендогенна нагласа към депресия. Огромна грешка е всяка форма на скръб да се отъждествява с покаянието по Бога.

„Защото стягането, разстройването, агонията и дисфорията за греха не е скръб по Бога, а скръб по света”[3].

В Църквата плача не психологически, а онтологически. Признавам, че не съм съвършен и че съществува голяма бездна между мен и Божията любов. Скърбя, че докато бих искал, не мога да изпълня заповедите Му. Това обаче не ме разочарова. Защото никога не се очаровах от моите сили, а само от Божията милост. Не вярвам в моите добродетели, а в Неговата любов. Затова всяка форма на натиск, вини и страхове с много пъти силно изразена патология са далеч от живота в Христос.

Там, където вината и страхът изплуват като критерий за християнска аскеза, съществува егоизъм. С други думи плач за смачкания образ, отчаяние за загубата на индивидуалния мит. Нека бъдем искрени, оплакваме нашия образ, а не връзката ни с Бога. „Когато си разстроен, когато си наскърбен, когато страдаш, когато си злочест, тогава създаваш едно болно състояние в душата си и никога няма да преживееш божествения ерос. Винаги ще бъдеш едно тъжно създание. Ще живееш едно състояние завинаги  различно от състоянието на духовния човек”[4].

Не е възможно да живееш в пространството на Църквата, да желаеш срещата с Христос, и същевременно да изопачаваш себе си в едно тъжно, нервно и истерично лице, на  което всичко и всички му са виновни. Караш се, съдиш, порицаваш, и въобще смяташ, че Бог съществува само за теб.

Трябва добре да уточним, че духовният живот обновява, а не изопачава  човека. Божието присъствие в сърцето на човека поражда благост. Само злият човек не може да се зарадва. „Скръб и утеснение върху душата на всеки човек, който прави зло” (Рим. 2:9). „Радостта е духовно събитие. Предполага благостта и любовта. Злият никога не може да е радостен човек, това е наказанието му, адът му”[5].

Подвизавам се да придобия любов и радост в живота ми, плод от присъствието на Светия Дух в мен. За да се съединя с другите и Христос, а не за да се отделя и затворя в себе си. „Човекът без радост е отделéн от Христос, неговото отречение е лъжливо. Каквото и да правиш, дори и твоето покаяние и любов  не са истинни, ако не си радостен. . .”[6].

Ако постя, моля се и ходя на църква, за да утвърдя себе си, тогава егоизмът ми избуява под покривалото на религията. Сърцето на човека чрез присъствието на Бога в него се разширява, не се смалява. Вярата в Бога, както казва и Стелиос Рамфос, е „разширяването на битието”.

Ние обаче какво наблюдаваме, какво забелязваме? – че много пъти в пространството на Църквата, именно защото хората нямат за  цел връзката с Христос, а укрепването на градския мит и едно себеугодничество, закоравяват невероятно много. Стават фанатични, съдят и порицават, отхвърлят радостта и любовта в името на истината, която в никакъв случай, колкото и да го искат, няма връзка с Христос и Неговото Откровение.

Отсъствието на радостта от живота им обезсилва всяка форма на аскеза като лъжлива, лицемерна и безплодна. „Не е възможно да кажеш „Постя”, когато постенето не ти доставя радост. Не е възможно да кажеш, че аз обичам бедния и му давам това дарение,  когато, в същия момент, в който му даваш дарението, сърцето ти не усеща цялото онова веселие. Когато имаш радост, тогава всяко нещо е истинно. И следователно връзката ти с Бога и отречението ти от всичко зависи от радостта”[7].

Божиите човеци са весели. Имат чувство за хумор и благост, усмихват се и въобще до тях дишаш свободно и оптимистично.  Не се задушаваш в Трябва! и Не смей!, нито биваш изпитван и оценяван чрез правила и закони. Чувстваш уважение за това, което си, и за онова, което можеш да станеш. Въобще, не чувстваш натиск близо до Божиите хора. Техните лица са светли и радостни, факт, който явява присъствието на Светия Дух в техния живот, и позволява на тези, които ги доближават, да имат надежда, усмихвайки се. В Лавсаика се казва, че никой никога не видял лицата на светите подвижници тъжни и мрачни, а били радостни и светли. Човек можел да види лицата им радостни. И никой не би могъл  да каже, че съществува на земята толкова голяма радост. „Не би могъл да намериш нито един тъжен, нито един унил (подвижник)[8].

Един такъв човек и християнин бе преподобният старец Евмений Саридакис. Хора, които са живели близо до него, разказват характерно: „Нашият отец се смееше, смееше се много. Смееше се с нас, хората, и ни предаваше радостта си. Смееше се със светците, с Богородица, с Ангелите и ни предаваше отново радостта на светците, на  Богородица, на Ангелите. Затова, когато отивахме там, можеше да сме притеснени и изморени душевно или телесно, но си тръгвахме. . .летейки. О. Евмений се смееше много пъти и по време на службите, можеше в часа, в който четеше светото Евангелие или когато прикадяваше на Богородица на „Честнейшую” или по време на Параклисите. . . ”[9].

В този първи разказ на хората, които са живели заедно с него, виждаме о. Евмений, пълен с радост, смях и Христова светлина. Това, което си заслужава да отбележим, е, че той не узурпира тази радост за индивидуална полза, съграждайки личния си мит, а я споделя. Когато животът не се споделя, това не е живот.

Второто нещо, което заслужава да се подчертаем, е начинът, по който се свързва със света Богородица и светците, и въобще със свещеното, като трансцендентно присъствие в живота му. Прикадява, пее, служи и се смее. Толкова е радостен, че често се смее.

Тази картина на свещенослужителя в очите на моралиста и пиетиста е шокираща и несъмнено обидна за Бога и сакралността на богослужебните моменти. Но за един човек, който преживява свободата на любовта  и на Божието присъствие в сърцето си, не е. Напротив, бихме казали, че тя е пряко и просто потвърждение за преживяването на Бога.

Пиетистът не може да се свърже с Бога – освен чрез закони и правила. И ако няма закони, ще ги изнамери. Защото за него не е възможно да създаде каквато и да е форма на връзка извън закона. И това е така, защото във всичко, което прави, иска да контролира и да определя нещата. Ако не постига това, се чувства несигурен и неуверен.

Законите и правилата, като цел за завоюване, подхранват егото. Уголемяват го, след като техният „блюстител” се утвърждава чрез неговите постижения. Напротив, християнинът се оставя на връзката с Бога и единственият закон, който знае в живота си, е този на любовта; който е закон на оттеглянето, а не на контролирането.

Божият човек има невероятно сродство със светците, след като е елиминирал страха и заплахата на метафизичното. Бог се преживява като примирение и сприятеляване, като дълбока прошка, следователно приемане.

Но и религиозната традиция, в която израства о. Евмений, е проста, спонтанна, искрена и близка. Бог се преживява като празненство. А светците са приятели и спътници в живота на вярващия. В астерусиянската религиозна традиция цари непосредствеността на живота, на един богослужебен живот, и пълното отсъствие на идеи и религиозни идеологеми. Тайната тук не се анализира, а се празнува в народни богослужебния събрания и празненства. Честването на един светец не е пир с идеи, а празненство на общността и живота.

Монах Симон в своята книга „О. Евмений. Тайният светец на нашето време” дава още информация по нашата тема. „Който го доближаваше, виждаше един свещеник, един калугер, със силно изразена радост на лицето му. Тази радост много пъти се изразяваше с голям смях, който се смесваше с неговите думи или  се изливаше от краищата на затворените му уста, когато оставаше мълчалив. Разбираше, че това беше смях на един благодатен човек, на едно сърце, преливащо от истинско, божествено умиротворение и радост, която се изливаше и оросяваше, изумявайки другите”[10].

Тук се вижда това, което описахме по-горе и почти в целия текст, че Божият човек е човекът на радостта, далеч от унилостта и невротичния псевдопиетизъм.

Монах Симон продължава описанието на друго място от книгата, пренасяйки своя опит от дара на радостта и смеха, които се откривали върху лицето на стареца: „Беше очевидно, че о. Евмений се опитваше да се сдържи от смирение, да не се види тази свята особеност, но не винаги съумяваше. Когато го посещавах, приемах този дар, т.е. радостта и неговия „различен” смях, които стигаха до моето сърце. Когато бе облечен със свещеническите одежди и излизаше на Царските двери за „Мир всем” или прикадяваше иконата на Пресвета Богородица на иконостаса, лицето му, в сравнение с бляскавите му одежди, блестеше по-силно. Особено пред иконата на Света Богородица, на „Честнейшую” или по време на  Акатиста,  я поздравяваше действително облян в радост и се смееше само той, сякаш Света Богородица му беше казала една приятна вест. . . ”[11].

Старецът Евмений по природа беше засмян човек, както и други членове на неговото семейство,  а и като много хора от Астерусия. При това, нека не забравяме, че селото, от което произхожда, Етия, след специално проучване е включено сред села в Крит с най-радостни и веселящи се хора.

Този естествен дар, който Бог бе дарил на о. Евмений, нарасна и се възпълни в неговия  живот в Христос. Не е достатъчно просто да имаме един естествен дар, а да можем да го споделим и да го структурираме в по-мащабен начин на живот и общение. Да го осветим. И освещаването означава разширяване и процъфтяване на онова, което сме, в това, което по Бога можем да станем.

Тук би било полезно да кажем, че съществуват членове на Църквата, които са по-интровертни или емоционално по-сдържани от други, но това не означава, че не преживяват Божията радост. Знаем, че присъствието на Светия Дух не променя главните черти от характера на един човек. Така един вярващ може да е повече или по-малко екстровертен и изразителен и това да показва неговата психологична идентичност, но в никакъв случай неговото духовно състояние. Защото радостта, за която говорим, не е просто едно външно веселие, а нещо много по-дълбоко.

Превод: Константин Константинов. Заглавието е на Задругата. Със съкращения. Из книгата „Вината спрямо радостта“

---

[1] Σταύρος Ζουμπουλάκης, ό. π., σελ. 40.

[2] Σταύρος Ζουμπουλάκης, ό. π., σελ. 61.

[3] Αιμιλιανός Σιμωνοπετρίτης, Περι ζωής λόγος ελπίδος, σελ. 136.

[4] Αιμιλιανός Σιμωνοπετρίτης, ό. π. σελ. 108.

[5] Σ. Ζουμπουλάκης, Η αδερφή μου, σελ. 55.

[6] Αιμιλιανός Σιμωνοπετρίτης, ό. π. σελ. 135-146.

[7] Αιμιλιανός Σιμωνοπετρίτης, ό. π. σελ. 108.

[8] Παλλαδίου Ελενοπόλεως, Η πρός Λαῦσον ἱστορία, 52, PG 34, 1147C-D.

[9] Η θρησκεία της χαράς – Γελαστοί άγιοι: http://o-nekros.blogspot.com/2011/01/blog-post_09.html.

[10]Σίμων μοναχός, π. Ευμένιος – Ο κρυφός άγιος της εποχής μας, 2^η έκδ. Αθήνα 2010, σελ. 137-146.

[11] Ο. π. σελ. 137-14.