За почитането на светците

Автор: прот. Георги Флоровски

Христос победи света. Нататък тази победа се разкрива и изпълнява във факта, че Той изгради Своята Църква. В Христос и чрез Христос за първи път е постигнато истинско единство на човечеството, защото онези, които вярват в Неговото име стават Тяло Христово. И чрез съединението с Христос те също така се свързват един с друг в най-съкровеното съгласие на любовта. В това славно единство се премахват всички емпирични различия и бариери: разликите на плътското раждане се заличават в единството на духовното раждане. Църквата е нов народ, изпълнен с благодат, който не съвпада с каквито и да било физически граници или древен народ – нито с гърци, нито с юдеи. Тя е и борба за вяра – чрез „Тайнството на водата“, чрез единението с Христос в „светотайнствения купел“, чрез „благодатта да станем синове“, т.е. „чеда на Бога“, заради Когото „е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята“. В св. Кръщение този, който се просвещава, напуска „този свят“ и изоставя неговата суета, сякаш освобождавайки се и излизайки от естествения ред на нещата – от порядъка на „плътта и кръвта“ той влиза в порядъка на благодатта. Всички наследствени и кръвни връзки се разлъчват. Но човек не е оставен отделен или сам. Защото, според израза на апостола, „чрез един Дух всички сме кръстени“ (1 Кор. 12:13) – било то скити или варвари – и този народ не се ражда чрез кръвни връзки, а благодарение на свободата в едното Тяло. Целият смисъл на св. Кръщение се заключава във факта, че то е светотайнствено приемане в Църквата, в Божия град, в Царството на благодатта. Чрез Кръщението вярващият става член на Църквата, влиза в „едната Църква на ангели и хора“, става „съгражданин на светците и винаги с Бога“, според тайнствените и тържествени думи на св. апостол Павел – човек пристъпва „към планина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим, и към десетки хиляди Ангели, към тържествения събор и църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство“ (Евр. 12:22-23). И в това велико множество той се съединява с Христос. Защото unus Christianus – nullus Christianus.

Същността на Църквата се заключава в нейното единство, защото Църквата е жилище на Единия Дух. Това не е външно и емпирично единство или съборност (католичност). Вселенският характер на Църквата не е нещо външно, количествено, пространствено, нито дори някакво географско качество, и изобщо не зависи от всеобщото разсеяние на вярващите. Видимото единство на Църквата е просто резултат, а не основание за съборността на Църквата. Географската „универсалност“ е производна, а не същностна необходимост. Съборността на Църквата не отслабва през първите времена християнството, когато общностите от вярващи са разпръснати като малки острови, почти изгубени в огромния свят на неверие и противопоставяне. По същия начин тя не отслабва и сега, когато голяма част от човечеството не е с Христос. „Макар и град или дори епархия да отпаднат от Вселенската Църква“, казва митрополит Филарет „Вселенската църква винаги ще бъде абсолютно и нетленно Тяло“. По същия начин Църквата ще бъде вселенска в „последните времена“, когато тя ще се свие в „малко стадо“, когато тайната на „отстъплението“ ще се открие и когато едва ли ще се намери вяра на земята. Защото Църквата е съборна по своята природа.

Ако човек търси външни определения, в такъв случай може би вселенската природа на Църквата най-добре се изразява чрез признака на нейната „все-временност“ (на нейното преминаване през всички времена). Защото вярващите от всички време и всички поколения, които са живи сега, които са живели и които ще се родят, принадлежат към нея еднакво. Всички те образуват едно Тяло, и чрез една и съща молитва са свързани в едно пред единия престол на Господа на славата. Опитът на това единство през всички времена е открит и запечатан в целия цикъл на църковното богослужение. В Църквата времето е тайнствено преодоляно. Изливането на благодатта като че ли спира времето, спира течението на минутите и годишните времена. В единството с Христос чрез благодатта, в дара на общение с Единия Дух, хората от различни епохи и поколения стават наши живи съвременници. Христос царува еднакво в Църквата – сред покойниците и сред живите, защото Бог не е Бог на мъртвите, а на живите.

Църквата е Царство не от този свят, а вечно Царство, защото има вечен Цар – Христос. Църквата е сякаш светотайнствен образ на вечността и предвкусване на всеобщото Възкресение. Защото за Своите служители и братя Христос, главата на Тялото, е „животът и възкресението“. Мярата на ражданията все още не е изпълнена и потокът на време все още тече. Църквата е все още в нейното историческо странстване, но дори и сега времето нито власт, нито сила в нея. Сякаш апокалиптичният момент се предвкусва – когато не ще има повече време и цялото време ще спре. Земната смърт, разлъчването на душата от тялото, не прекъсва връзката между онези, които имат вяра, не разтрогв и не разделя съ-участницте в Христос, не изключва починалите от границите и състава на Църквата. В молитвата за починалите и в службата на опелото ние умоляваме Христос „нашия безсмъртен Цар и Бог“ да изпрати душите на починалите „в място свето за обитаване“, „в място праведно“, „в недрата на Авраам“, където всички праведници си почиват. И с особена изразителност в тези прощални молитви ние си спомняме и призоваваме праведното войнство, Божията Майка, небесните сили, светите мъченици и всички светци като наши небесни съграждани в Църквата. В службата на опелото с голяма подчертаност се разкрива всевременното и съборно (католично) съзнание на Църквата. Вярващите, които достигат до истинско единение със Самия Христос в тяхната борба и в спасителните „тайни“ не могат да се отделят от Него дори в смъртта. „Блажени са тези, които умират в  Господа – техните души ще пребивават с блажените“. И молитвите за починалите са свидетелство и мерило за съборното съзнание на Църквата.

С благоговение Църквата бди за всяко благодатно знамение, което свидетелства и потвърждава земната борба на починалите. Чрез духовния си поглед Църквата разпознава и приема както живия праведник, така и починалия, и разбирането на Църквата се запечатва чрез свидетелството на свещенството в Църквата. В това разпознаване и приемане на нейните братя и членове, които са „постигнали съвършенство“ се заключава светотайнствената същност на това, което християнският Запад нарича „канонизация на светците“ и която се разбира от християнския Изток като тяхна прослава, величие и блаженство. И преди всичко това е Божия прослава – „Чуден е Господ в Своите светци“. Св. Йоан Дамаскин пише:

„Божиите светци царуват и надделяват над своите страсти, и съхраняват невредимо подобието с образа Божи, според който са сътворени; те, по своята свободна воля, ще се съединят с Бога и ще Го приемат в обиталището на сърцата си и след като Го приемат в общение, чрез благодатта ще станат по природа подобни на Него“.

В тях Бог си почива – те стават „съкровища и чисти обиталища Божии“. В това тайнството се довежда до завършен. Защото, както кават древните Отци – Синът Божи е станал човек, за да могат човеците да бъдат обожени, така че синовете човешки да станат синове Божии. И в праведника, който постига любовта, тази мяра на възрастване и „уподобяване“ на Христос се изпълнява. Св. Йоан Дамаскин продължава:

„Светците още през техния земен живот се изпълват със Светия Дух и когато умрат, благодатта на Светия Дух все още се намира в техните души и тела в гробовете, и в техните образи, и в техните свети икони – не поради естеството им, а вследствие на благодатта и нейната енергия… светците са живи и с дръзновение стоят пред Господа; те не са мъртви… смъртта на светците повече прилича на заспиване, отколкото на смърт, защото те „пребивават в Божиите ръце“, т.е. в живот и светлина.. и подобно на Този, Който, макар да е Самият Живот и извор на живота, е бил причислен към мъртвите, ние не смятаме повече за мъртви онези, които умират с надежда във възкресението и с вяра в Него.“

И Светият Дух учи всеки вярващ да призовава прославените светци не само за помощ и ходатайство, а и защото това обръщане към тях чрез общение в молитвата разширява съзнанието за съборното единство на Църквата. В молитвата към светците се проявява нашата мяра на християнска любов, изразява се живото чувство на съгласие и сила на църковното единство; и обратно – съмнението и неспособността да почувстваме застъпничеството на благодатта и посредничеството на светците от наше име пред Бога свидетелства не само за отслабване на любовта, но и за намаляване на пълнотата на вярата във вселенското значение и сила на Въплъщението и Възкресението.

Едно от най-съкровените очаквания на Православна църква е съзерцанието на „Покрова на Божията Майка“, на Нейното постоянно пребиваване в молитва за света, обкръжена от всички светци, пред Божия престол. „Днес Девицата пребивава в Църквата и с множеството светци невидимо молителства пред Бога за всички нас; ангели и първосвещеници се покланят; апостоли и пророци се прегръщат – именно за нас Божията Майка се моли на вечния Бог!“ – така Църквата възпоменава видението, което някога вижда св. Андрей Юродиви. И това, което тогава видимо се открива, сега присъства и ще пребивава през всички векове. „Съзерцанието на Покрова“ на Божията Майка е видение на небесната Църква, видение на несъкрушимото и вечносъществуващо единство на небесната и земната Църква. И това е също така предусещане, че всяко съществуване отвъд гроба на праведниците и светците е една неуморна молитва, неспирно застъпничество и съзерцание. Защото любовта е „свръзка на съвършенството“.

Блаженството на праведника е пребиваване в любов. Великият светец на Изтока Исаак Сириец с несравнима сърцатост свидетелства за всеобхватната сила, която увенчава борбата на християнина. Според неговите думи тази борба за Бога добива пълнота и завършеност и постига своята цел в чистота, а чистотата е „сърце, което е милостиво към всяко сътворено същество“. И какво е това милостиво сърце? – пита светецът, и отговаря:

„Това е сърце, горещо за цялото творение – за хората, птиците, зверовете, демоните и всички твари. И от спомена за тях и съзерцанието им очите на такъв човек ронят сълзи: поради голямата и силна милост, която притежава неговото сърце и нейната чудна неизменност, той е завладян от нежно състрадание и не може да понася, чува или вижда някакво зло или дори някаква малка болка, която творенията понасят. И затова той се моли непрестанно със сълзи за безсловесните животни и за враговете на Истината и за онези, които го нараняват, така че те да бъдат запазени и пощадени; от тази голяма милост, която постоянно извира от неговото сърце, сътворено по Божие подобие, той се моли също така за всички влечуги.“

И ако дори на земята молитвата на светците е толкова пламенна, тя гори с още по-горещ пламък „там“ в „прегръдката на Отца“ в недрата на Божията любов, близо до Бога, името на Когото е Любов, грижата на Когото за света е Любов. И в Тържеството на Църквата молитвите за цялата съборна (католична) Църква не престават. Както казва св. Киприан, молитвата на християнина е за целия свят; всеки се моли не само за себе си, а за всички хора, защото всички образуват едно цяло, и така ние не се молим с особена индивидуална молитва, а с една обща за всички, с една обща душа. Целият подвиг на молитвата трябва да се определя от вселенското съзнание и от единодушна любов, която включва също така онези, чиито имена са известни само на Бога. Не е характерно за християнина да се чувства сам и отделен от всички, защото той се спасява само в единственото на Църквата. И връх на всяка молитва е тази гореща любов, която извира от молитвата на Моисей: „Прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал“ (Изх. 32:31). Центърът на богослужението в Църквата е св. Евхаристия. Тук цялата Църквата се обединява в едно. Тук се принася жертва и се отправят молитви „за всички и за всичко“, тук цялата Църква се споменава като войнстваща и триумфираща. В тайнодействието на св. Литургия „небесните сили невидимо празнуват с нас“, присъстват и празнуват заедно със служещия свещеник. И на великите светци е дарувано понякога от Божията благодат да съзерцават във видима форма това, което е скрито от погледа на грешника – съ-тържествуването на ангелите. Така известно е, че на св. Серафим Саровски веднъж му било дадено да види тържественото влизане на Господа на славата, обкръжен от множество ангели. Такова влизане на Господа на славата често се изографисва върху страните на св. Престол, и не само като символ, а и като указание, че всичко това действително се случва. И цялата иконична украса на Църквата в общи черти говори за светотайнственото единство, за действителното присъствие на светците с нас. „Ние изобразяваме Христос, Царя и Господа, без да Го отделяме от Неговото войнство, защото войнството на Господа са светците“ – казва св. Йоан Дамаскин. Св. икони не само са възпоменателни образи, „образи на миналото и на праведността“, не са само картини, а действително свети неща, в които, както обясняват Отците, Господ „пребивава“ и е в благодатно „общение“ с тях. Съществува някаква тайнствена обективна връзка между „образа“ и „Първообраза“, между подобието и онзи, който е изобразен, което е особено характерно в чудотворните икони, които разкриват Божията сила. „Благоговейното преклонение“ пред светите икони изразява идеята за християнското разбиране на миналото: това не е само възпоменание, насочено към нещо отминало, а благодатно видение на нещо, установено във вечността, видение на нещо тайнствено, благодатно присъствие на онези, които са мъртви и отделени от нас, „радостно видение на единството на цялото творение“.

Цялото творение има една глава в Христос. Чрез Своето Въплъщение Синът Божи, според прекрасния израз на св. Ириней Лионски, „отново поставя началото на дългата редица на човешкото съществуване“. Църквата е потомството на втория Адам и в нейната история се изпълнява и завършва Неговото изкупително дело, тъй като в нея разцъфтява и гори Божията любов. Църквата е изпълнение на Христос и Неговото тяло. Според смелите думи на св. Йоан Златоуст, „само тогава Изпълнителят е глава, когато трябва да се формира съвършено тяло“. Има някакъв тайнствен момент – който започва от страшния ден на Петдесетница, когато, пред първите малцина избрани, сякаш цялото творение получава огнено кръщение от Духа за тази последна цел, когато в цялата негова слава Новият Йерусалим ще се яви и ще започне Сватбеното тържество на Агнеца. В продължение на векове се трупат гостите и избраните. Хората на вечното Царство се събират. Царството е избрано и поставено настрана отвъд границите на времето. Изпълнението ще се доведе до завършек при Всеобщото възкресение – тогава ще се открие съвършената пълнота и слава, и целият смисъл на съборността (католичността) на Църквата.

източник: Протойерей Георги Флоровски, „Творение и изкупление“, превод: Емил Трайчев, Библиотека „Православен Калейдоскоп“, София, 2008