Трансхуманизъм vs. обожение

Автор: Месогейски митрополит Николай

Заглавието на беседата съдържа две думи. Първата – „трансхуманизъм“ е непозната за мен и втората – „обожение“ съм сигурен, че ви звучи странно. Прочетох в Уикипедия, че трансхуманизмът е международно и интелектуално движение, което има за цел да трансформира състоянието на човека чрез разработване и създаване на широко достъпни усъвършенствани технологии, които значително да подобрят човешките интелектуални физически и психологически способности. Трансхуманистичните мислители изучават потенциалните ползи и опасностите от нововъзникващите технологии, които биха могли да преодолеят основните човешки ограничения, както и етиката на използването на такива технологии. Най-често срещаната теза е, че хората могат в крайна сметка да се трансформират  в различни същества със способности, които са толкова силно разширени от тези в естественото им състояние, че да заслужат названието пост-човеци. Въпреки моето научно и технологично образование трябва да призная, че не разбирам напълно какво точно представлява трансхуманизмът, нито каква е неговата цел или необходимост. Той ме превишава и затова бих искал да слушам и да науча, а не да говоря за него. Разбирам, че той обещава технологично усъвършенстване на интелектуалния капацитет и физическата сила до такава степен, че не само ще повлияе на човешката идентичност, но и цялостно ще я промени. Неговата цел изглежда е създаването на свръх-човеци и пост-човеци. В известен смисъл мога да разбера това, но наистина не вярвам в него. Нуждаем ли се наистина от това в момента, необходимо ли е? Каква е крайната цел, каква е дълбоката причина за подобно начинание, защо се опитваме да създадем някакви Супермени, вместо да подобряваме хората такива, каквито са?

Нека да дам един пример.

Как може трансхуманизмът да реши проблема с бедността, от който страда целият свят или проблема с войните и техните разрушителни последици?

Няколко месеца по-рано ООН обяви, че храна на стойност 570 милиарда долара се озовава на сметището всяка година, докато това количество храна би могло да изхранва двеста милиона души. Гладът е сериозен проблем, който трябва и може да бъде да бъде решен. Истинският проблем е, че той остава нерешен, въпреки че има решение. Какъв е смисълът да се създават пост-човеци, когато не успяваме да помогнем на хората да оцелеят и да подобрим живота им? В крайна сметка това, което трябва да направите, е не да създадете пост-човек, а да реабилитирате днешния човек, който сме унищожили по много начини. Облекчаването на глада не изисква изобретателност, специализирани знания или изключителна сила, или дори по-голямо технологично усъвършенстване на човека. Трансхуманизмът изглежда напълно неспособен да осигури решения на вечните проблеми на човешкия живот като например войните, надпреварата във въоръжаването, неравномерното разпределение на богатството, употребата на наркотици, умствените разстройства, нарушените човешки отношения, личните драми или дори бедствията и природните опустошения. Може ли трансхуманизмът да премахне смъртта, може ли да изцели саморазрушителността на човешките същества чрез създаване на потомци, чиято изкуствена интелигентност ще бъде подготвена и защитена от всякакво самоунищожение? Ако това може да бъде постигнато от пост-човека, защо да не бъде постигнато и от този, който създава пост-човека? Може би изобретяването и създаването на пост-човека, вместо да решава проблемите на съвременния човек, да се окаже основният проблем. Какъв е смисълът на конструирането на компютър, който може да победи световния шампион по шахмат, когато ние не сме в състояние да решим сами обикновените си ежедневни проблеми? Какъв е смисълът да надхвърляме физическите си граници, когато реално сме попаднали в капана на неразумните страсти? Как човек може да надскочи себе си, когато не може да победи себе си? Тези проблеми не изискват изключителна интелигентност, изключителна сила и напреднали технологии, за да бъдат решени. Тези проблеми не могат да бъдат решени от свръх-човеци. Нито пък горните въпроси се нуждаят от свръх-разум, за да за да получат отговор. Това от което се нуждаем е мъдрост, а не интелигентност, добродетел, а не сила, любов, не технология, не подобреният човек, а човечният човек. Нашата цел е да се превърнем в истински човешки същества, а не да да превъзмогнем природата си, ставайки нечовеци или свръх-човеци. Колко прекрасен е човекът, когато е истински човек, казва древният мислител.

Споменах в началото, че заглавието на беседата съдържа два думи, първата от които – трансхуманизмът – е непозната за мен. Втората дума – „обожение“ смятам, че е непозната за вас. Ще се опитам да поговоря за втората дума, защото вярвам, че това е най-ценното наследство на православната вяра не като учение или закон, с който трябва да се съобразяваме, а като като изключителен потенциал, скрит във всеки човек. Обожението не е състояние, което човек може да постигне, а дар, даден от Бога. То се дава не на тези, които се опитват да следват определени насоки и правила, а на тези, които имат чисто и смирено сърце. Неговата основна цел не е себетрансцедетиране, а свобода и духовно изпълване. Може да ви разочаровам, защото докато трансхуманизмът е нещо много впечатляващо, обожението изглежда е пренебрегнато.

Гръцката дума обожение идва от думата Бог и означава „път към Бога и общение с Него“.

Така целият проблем на въпроса трансхуманизъм срещу обожение се свежда до въпроса за съществуването на Бога. Ако Бог не съществува и концепцията за божествеността е безсмислена, тогава обожението е изцяло отменено, а трансхуманизмът може би е най-доброто доказателство за човешкото малодушие, агония и трагедия, защото обозначава вечното усилие на човека в историята да стане богоподобен, а именно подражавайки на нещо, което не съществува. Напротив, ако Бог съществува и може да влезеш в общение с Него, тогава няма нищо по-велико от това да се съединиш с Него и нищо по-безсмислено от трансхуманизма. Опитът от обожението представлява неоспоримо потвърждение едновременно и за съществуването на Бога, и за потенциала на човека да бъде в общение с Него. Бог съществува и човек може да влезе в общение с Него. В заглавието на беседата е включена и думата versus (срещу), което предполага сравнение. Аз няма да правя сравнение, защото трансхуманизмът и обожението не могат да да бъдат сравнявани. Те са две напълно различни неща. Освен това терминът трансцендентност не винаги е подходящ, когато се отнася до обожението. Например, когато се използва в смисъл на премахване на човешката природа в трансхуманизма, той може да се използва по отношение на обожението като божественото наследство и осъществяването на целта на човека, а именно – участие в Божията благодат и енергии, без той да губи човешката си природа.

Както споменахме по-горе, необходима предпоставка за по-доброто разбиране значението на обожението е вярата в Бога. Под вяра нямам предвид приемането на Неговото съществуване въз основа на логически аргументи и психологически нужди, човешки страхове или дори социален натиск, така че да се придобие някаква религиозна идентичност. Вместо това истинската вяра е вътрешна вяра в съществуването на Бога, Който е най-висшето Същество, Създателят на света, Причината за всяко добро, Източникът на безкрайната мъдрост. Но как човек може да придобие тази вяра?

Големият прогрес на науката и мащабният обхват на технологичните приложения постепенно изграждат нашата самоувереност, което от своя страна отслабва нуждата от Бога и укрепва вярата в човешката сила, изобретателност и умения. Когато това се съчетава с един живот, управляван от страстите, нараства съмнението в истинския Бог и търсенето на божествена сила се замества от безжизнената случайност. „Ние не се нуждаем от Бога, нито Го искаме, нито се интересуваме от Него. Отхвърляме Го. Уморени сме от религията“. Това е преобладаващият дух на нашата епоха. За да за да повярва човек, трябва първо да почувства нуждата и желанието за Бога, не защото се чувства малък и слаб, а защото това е единственият начин да победи истинските си врагове – егото и смъртта. По този начин ще успее да се освободи и да надхвърли границите на биологичния си живот, на времето и на своето малодушие. Когато човек има вяра в Бога, може да разбере природата на съществата и да тълкува живота на света и на човека по един напълно различен начин. Необходимостта от Бога поражда копнежа по Него и въпроса за Неговото съществуване остава встрани. Тогава следва борба за опознаване на Бога. Дали Той е абстрактна идея, висша сила или загадка? Човек ли е? В крайна сметка какво и Кой е истинският Бог и как можем да се приближим до Него?

Православната християнска вяра учи, че Бог е триединен – Отец, Син и Свети Дух. Христос е Синът, Който e станал Човек, за да може човекът да стане богоподобен, бидейки в в общение с Бога.

Най-голямата привилегия на човека не е способността му да докаже съществуването на Бога, а възможността му да изпита Неговата любов и да живее в общение с Него.

Връзката на човека с Бога може да бъде разделена на четири етапа. Първият етап е потенциалът на човека постоянно да разпознава Божието присъствие в живота си. Това е етапът на вярата. Вторият е възможността да се приближи и да стане като Него. Това е етапът на очистването. Третият етап е да общува с Него чрез молитва. Това се нарича просветление. И четвъртият етап е да се съедини с Него. Този последен етап се нарича общение между Бога и човека. Това е етапът на обожението, което не е теоретична цел, а истинско преживяване.

Да разгледаме подробно състоянието на обожението.

При обожението Бог излива Своята благодат, Своите енергии върху душата на човека и така Бог живее, действа и ходи в него. Човекът е потопен в океана на Божията благодат, радва се на божествената любов и сила, придобива божествена добродетели и атрибути – божествена красота, мъдрост и знание, които не могат да бъдат да бъдат обяснени рационално: радост, мир и любов, които са необикновени и отвъд това, което е постижимо по човешки. Това състояние не просто разширява границите на човека, но ги превъзхожда и превръща човека в бог по благодат. Човекът се е преобразил, той може да види и разбере невидимото, това, което стои над природата и отвъд човешките разум и чувства. Както беше споменато по-горе, въпросът за съществуването на Бога престава да съществува – вместо да получи отговор по един теоретичен и рационален начин, той бива заменен от опита на Неговата благодат и на Неговото присъствие. Когато човек живее общението с Бога, той не се нуждае от логическо потвърждение за Неговото съществуване. Присъствието на Бога в нашия живот води до някои специални благодатни дарове, като например – прозорливост, виждане на бъдещето, духовна разсъдителност и вършене на чудеса.

Въпреки че човекът остава човек и запазва чертите на своята личност, той придобива добродетели и сили, които не само са необичайни, но са и божествени.  Като подчинява своята воля, той отъждествява своята воля с Божията воля, мисълта му с Божия ум и може да  напредне с Божията сила. Превъзхожда времето и по този начин може да вижда бъдещето на други хора. Това е прозорливост. Срещате се с него за първи път и той знае името ви и вашата история. Разкрива ви всичко, което е от ваша духовна полза, може да помогне за изцелението на вашата неизлечима болест и така да благотвори както на тялото, така и на душата ви. Помага ви да покриете вашите нужди, които понякога могат да бъдат непознати за вас. Разкрива ви Бога и пътя към Него; може да повлияе на развоя на събитията. Всичко това става по много нежен и внимателен начин, така че да не изглежда като впечатляващо постижение, задоволяване на любопитството и приспособяване към човешкото его, а да разкрива славата на Бога и да потвърждава Неговото присъствие. До такъв благочестив човек не можеш да не признаеш, че Бог е жив. В резултат на това, целият образ и тълкуване на света се променя и вие вече не се притеснявате от несъвършенствата на света, нито пък сте разочаровани от неговите непознати тайни и неразбираемост, защото неговата реалност е в хармония с неговия смисъл и цел. Това е състояние свръх и отвъд природата, то е святост и се нарича обожение. Всичко гореизброено може да бъде да се разбере, ако осъзнаем, че предназначението на човека не е технологичното му усъвършенстване, а неговото освещаване и единение с Бога; неговото величие не е скрито зад това, което може да постигне, а зад Божието явяване в него. Обожението не е най-добрият подход за себепревъзмогване, то е единственият подход към живота.

В състоянието на обожение всичко е преобърнато. Смиреният се издига, последният става първи, смъртта е живот, бедният става богат, преследваният е благословен, врагът става благодетел, този който няма нищо, притежава всичко, робът е свободен. За да влезе в царството на обожението, човек трябва да се отрече от себе си и да вземе кръста си; за да спаси живота си, трябва да го загуби, а именно да жертва себе си до смърт.

Както бе посочено по-горе, най-големите врагове на човека са неговото его, смъртта и времето.

Егото поражда страсти, смъртта поражда страхове и времето води до едно късогледо възприятие и ограничено виждане на живота и до неспособността да се навлезе в дълбочината на Тайната. Обоженият човек се освещава, бидейки свободен от страстите и живее вечността от сега.

Тук бих искал да дам два типични примера за такъв себежертвен живот. Единият е взет от живота на най-обичания светец в Русия – св. Серафим Саровски. Мотовилов описва своята среща и разговор със св. Серафим относно състоянието на обожението, а именно придобиването на Светия Дух. Той пише:

“- Все пак не схващам, — отговорих аз, — по кой белег мога сигурно да узная, че съм в Божия Дух. Как да разпознавам сам у себе си истинското Му явяване?

– Аз вече Ви казах, Ваше Боголюбие, че това е много просто, — отговори старецът, — и подробно Ви разправих, как биват хората в Божия Дух, и как трябва да разбираме, че Той се е явил в нас …Какво искате още, брате?

– Искам да схвана това добре, — казах аз.

Тогава отец Серафим ме хвана здраво за раменете и ми рече:

— Сега двамата ние с Вас, братко, сме в Божия Дух. Защо не ме гледате?

— Не мога да Ви гледам, отче, — отговорих аз, — понеже из очите Ви се сипят мълнии. Лицето Ви е станало по-светло от слънце, тъй че очите ми се пръскат от болка.

— Не се страхувайте, Ваше Боголюбие, — каза отец Серафим — и Вие сега сте станали тъй светъл както съм аз. Сега Вие сте в пълнотата на Духа Божи, иначе не бихте могли да ме виждате такъв.

И, като приклони към мене глава той тихичко ми пошепна на ухото:

– Благодарете на Господа Бога за Неговата неизказана милост към Вас! Вие видяхте, че аз дори не се и прекръстих, а само в сърцето си мислено се помолих на Господа Бога и си казах вътрешно: Господи, удостой го ясно и с телесните си очи да види онова слизане на Твоя Дух, с което Ти удостояваш Своите раби, когато благоволяваш да се явяваш в светлината на великолепната Си слава! И ето, братко, че Господ мигновено изпълни смирената просба на убогия Серафим…Как да не Му благодарим за този неизказан Негов дар към двамата? Дори и на великите пустинници не винаги Господ Бог явява тъй Своята милост. По застъпничеството на самата Божия Майка, Божията благодат благоволи да утеши вашето съкрушено сърце, подобно на чадолюбива майка. Но защо не ме гледате в очите? Гледайте направо, не се бойте! Господ е с нас!

Аз погледнах след тези думи в лицето му и ме обзе още по-голям благоговеен ужас.

Представете си в средата на слънцето, в най-силния блясък на обедните му лъчи, лице на човек, който разговаря с вас. Вие виждате движението на устата му, променливия израз на очите му, чувате гласа му, чувствувате, че някой ви държи с ръце за раменете, но не само тези ръце не виждате, не виждате нито самия себе си, нито неговата фигура, а — само една ослепителна светлина, която се простира надалеч и озарява с яркия си блясък, и снежната пелена, която покрива поляната, и снежния прах който се сипе върху вас и върху великия старец. Но възможно ли е изобщо да си представи човек онова положение, в което аз се намирах тогава?!

— Как се чувствувате сега? — запита ме отец Серафим.

— Необикновено добре! — казах аз.

— Но как добре? Какво именно чувствувате?

— Чувствувам такава тишина и мир в душата си, че с никакви думи не мога да ги изразя!

— Това, Ваше Боголюбие, — рече отец Серафим, — е оня мир, за който Господ е казал на учениците Си: „Моят мир ви давам. Аз не ви давам тъй, както светът дава“(Иоан. 14:27). „Да бяхте от света, светът щеше да люби своето; а понеже не сте от света, но Аз ви избрах от света, затова светът ви мрази“ (Иоан. 15:19). „Но дерзайте, Аз победих света“ (Иоан. 16:33)… “

Ще продължа с още един пример, взет от писанията на един съвременен сръбски светец – епископ Николай (Велимирович), който бил преследван, затворен и жестоко измъчван от германците в Дахау по време на Втората световната война. Този текст е показателен как обоженият човек преживява отношенията си с враговете и мъчителите. Той пише:

“Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам.

Враговете ми ме тласнаха към Твоите обятия повече, отколкото приятелите. Приятелите ме привързаха към земята, а враговете ме откъсваха от земята и разрушаваха всички мои надежди на земното. Те ме направиха странник в земните царства и непотребен жител на земята. И както преследваният звяр си намира по-сигурно прибежище от непреследвания, тъй и аз, погнат от враговете си, си намерих най-сигурно прибежище, като се скрих под Твоята шатра, дето ни приятели, ни врагове не могат погуби душата ми.

Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам.

Те вместо мен изповядаха греховете ми пред света. Те ме бичуваха, когато аз удържах ръката си да се бичувам сам. Те ме измъчваха, когато аз бягах от мъките. Ругаеха ме, когато сам себе си ласкаех. Заплюваха ме, когато сам със себе си се гордеех.

Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам.

Когато се показвах мъдър, те ме зовяха луд. Показвах ли се силен, присмиваха ми се като дребосък. Когато исках да предвождам човеците, те ме изблъскваха най-отзад. Когато се втурвах да се обогатя, връщаха ме с желязна ръка. Когато мислех мирно да поспя, пробуждаха ме от сън. Когато си зидах дом за дълъг и спокоен живот, те го срутваха и ме изгонваха навън. Наистина, враговете ми ме откъснаха от света и протегнаха ръцете ми към Твоя скут.

Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам.

Благослови ги и умножи ги, умножи ги и още повече ги настърви против мен – та моето бягство към Тебе да стане необратимо. Надеждата ми на човеци изцяло да се разкъса като паяжина. Да зацари напълно в моята душа смирението. Сърцето ми да стане гроб за двата мои зли близнака – гордостта и гнева, та всички мои блага да събера на небето. Ах, веднъж да се отърва от самоизмамата, която ме и заплете в страшната мрежа на измамния живот.

Враговете ми ме научиха да знам – а това малцина знаят, – че на света човек няма други врагове, освен самия себе си. Враговете си мрази само оня, който не знае, че те са му не врагове, а сурови приятели. Наистина, трудно ми е да кажа кой ми е сторил повече добро и кой – повече зло на тоя свят: приятелите или враговете.

Затова благослови, Господи, и приятелите, и враговете ми.

Робът кълне враговете, понеже не знае, а синът ги благославя, понеже знае. Знае синът, че враговете не могат се докосна до живота му. Затова свободно крачи между тях и се моли Богу за тях.

Благослови враговете ми, Господи. И аз ги благославям, а не ги проклинам”.

Това е пътят към обожението. Истина е, че светът, в който живеем, без значение колко е голям и колко разнообразие, творчество и красота отразява, понякога изглежда твърде тесен и задушаващ. Въпреки своите огромни размери неговите граници са ограничаващи. Ние се наслаждаваме на този свят, без да можем да го тълкуваме и да разберем неговите тайни. Въпреки че знанията ни се увеличават, царството на непознатото става все по-голямо и по-голямо. Природата е неразбираема. Само 4% от Вселената е видима, останалата част е невидима. 23% е тъмна материя и 73% е тъмна енергия. Тя е тъмна, но съществува и още повече  крие самите тайни на света. Природният свят е недостижим и неопределен. Той е несигурен според принципа на Хайзенберг и относителен според теориите на Айнщайн. Пространството има много измерения и ние възприемаме само три от тях, както и още едно, четвърто – времето. При определени условия дължината се свива, докато времето се разширява. И докато всичко това може да се докаже, не можем да разберем причината, поради която светът е създаден по този начин.  Същото се отнася и за неговите измерения както в макрокосмоса, така и в микрокосмоса. В този свят осъществяваме нашите граници; докато знаем много, не разбираме всичко. Въпреки че имаме много власт, не можем да направим всичко; докато имаме силни сетива, не можем да видим всичко. Имаме много силни инструменти за виждане на видимото, но нямаме средства да открием невидимото.  Имаме доказателства, но не и тълкувания, знания, но не и разбиране. Каквото и да правим, ще усещаме, че голяма част от него надхвърлят способността ни за възприятие, както и нашите сили.

Въпреки че Айнщайн е казал, че най-неразбираемото нещо на света е, че е разбираем – днес бихме могли да кажем точно обратното и дори още повече,

че най-разбираемото нещо в света е, че Бог е неразбираем.

Това е причината, поради която човекът има вроден стремеж да надхвърля границите си и да надскача собствената си природа. В крайна сметка човекът не се чувства ограничен поради недостатъчната си интелигентност или ограничена сила. Ето защо увеличаването на неговата интелигентност или умножаването на неговата сила не е решение на проблема. Неговата свобода не се крие във физическата или интелектуалната му сила, а в духовния му потенциал, не в собствената му сила, а в мъдростта и силата на Бога. Човек трябва да се смири и да очисти себе си, за да стане възприемчив за Божията благодат. Чистотата, вярата и смирението са единственият път към преодоляването на Аз-а. Както атомът, който макар и толкова малък, съхранява огромно количество енергия в себе си, както и материята, която в наномащаб притежава редки качества, които са напълно непознати, точно както звездите, когато се свиват, се превръщат в черни дупки и придобиват изключително силно гравитационно поле, така и човекът придобива по-голяма сила и уникални добродетели, когато се смалява и смирява себе си. Пътят на човечеството е еднопосочен, води към различен свят, света на истината, света на Бога, светът на  нашето единение с Него, светът на обожението.

Всеки човек има потенциала да се обожи. Това е нашето най-голямо наследство и трябва да се възползваме максимално от него. Чрез Своето Възкресение и Възнесение Иисус Христос вече е обожил човешката природа и по този начин дава тази възможност на всеки. По същия начин обожението не е индивидуално преживяване, а се споделя в Църквата от всички верни чрез тяхната лична борба за единение с Бога.

Светът на сетивата, на логиката на човека, на качествата и способностите, на всекидневния живот прилича на сфера, в която човекът е ограничен. Извън сферата е неизвестното. Това, което трансхуманизмът може в крайна сметка да направи, е да увеличи радиуса на сферата, без непременно да въведе ред в нея. Докато в състояние на обожение сферичната повърхност става прозрачна и пропусклива и по този начин човек може едновременно да опознае и да преживее тайната на Бога…

подготвил: Константин Константинов