Има ли истина във всички религии?

Автор: Илия Т. Маринов

Едно от най-популярните клишета относно религиите е, че истината се съдържа във всички религии или, че всички религии имат частица от истината. Според скорошно изследване на американската организация Барна 58% от юношите и 62% от възрастните американци биха се съгласили с твърдението, че всички религии водят към вечен живот, учат едно и също нещо и няма „една истинна религия“[1]. Би било удобно ако наистина е така. Никой не обича да казва на другите, че грешат, особено по чувствителни религиозни въпроси, които са твърде важни и близки до сърцето на човека. Въпреки това, елементарна проверка на здравия разум подсказва, че това клише няма как да е вярно. Да вземем например две от най-разпространените световни религии юдаизма и будизма. Юдаизмът учи за Единен Личностен Бог, а будизмът учи, че няма никакъв Бог. Тези твърдения са взаимно изключващи се и не могат да бъдат и двете истина. Бог не може едновременно да съществува и да не съществува. Тази проста мисъл, за съжаление не пасва в умовете на любителите на нестандартните форми на духовност. Теософите в следствие на своя синкретизъм обикновено зле отличават несъответствията между религиите и не ги харесват. Като резултат от това, понякога те искрено не разбират, когато им се говори за разликите между учението за прераждането и християнското учение за съдбата на човека.

Твърдението, че Бог се е открил на хората във всички религии, съответно всички религии учат едно и също нещо по различен начин се нарича омнизъм и произхожда от древна Индия. Омнизмът е нещо аналогично и почти тъждествено на синкретизма. Наред с теософите един от основните разпространители на тази доктрина на Запад е Свами Вивекананда (1863 – 1902). Той е избран да представлява неохиндуизма[2] пред Световния парламент на религиите през 1893 г. в Чикаго, където става всеобщ любимец с учението си за „дхарма саманвая“ – хармония на религиите или учението, че истина се съдържа във всяка традиция. Вивекананда учи че: “…другите форми на богопочитание не представляват сами по себе си заблуждение“[3] и също, че „човек не се движи от грешка към истина, а се придвижва от една истина към друга истина“.[4] Любопитно. Излиза, че древният култ към Ваал, в който е процъфтявала храмовата проституция (срв. 3 Царств.14:24) и жертвоприношенията на деца (Иер.19:5) не е бил грешка, а истинен култ! Излиза, че сатанизмът също не е грешка.

Интересно е да проследим успяват ли омнистите да отговорят на собствените си критерии за братство между религии и религиозна търпимост или те имат само декларативен характер. През 1881г. Елена Блаватска пише: “Нашата цел не е да възстановим индивидуализма, а да сметем християнството от лицето на Земята”.[5] Ако това е разбирането за религиозна  търпимост, то явно е езотерично и разбираемо само за просветените. На нас непросветените натрапчиво ни се струва, че проповедта за братство и толерантност винаги завършва с банална самовъзхвала и отрицание на традиционните религии, към братство с които само преди малко сме били призовавани. Може би на Изток ще срещнем друго разбиране на нещата? Ето какво четем при Свами Вивекананда за християните: „Незначителните умове (става дума за християните) с ограничен, невзискателен кръгозор, никога не се осмеляват да извисяват мисълта си“.[6] Колко мило! Интересно какво биха казали за християнина, който заяви, че последователите на неохиндуизма страдат от мегаломания. Със сигурност ще го обвинят в нетърпимост и догматизъм. Наблюдава се интересен парадокс. Когато другите религии критикуват християнството, това е правилното, научно и рационално отношение спрямо него. Когато християните критикуват други религии, това е нетърпимост, мракобесие и християнско невежество.[7]

Ако всички религии в крайна сметка учат едно и също, то и основата на техния морал би следвало да е тъждествена, тогава ще бъдат тъждествени и плодовете, които те принасят. Нека да проследим дали е така. Например шестата Божа заповед „не убивай“ (Втор.5:17) е достатъчно ясна, разбираема и интуитивна. Или поне за хората произхождащи от християнската култура. Дали е така при другите религии? Ако нравствената основа на всички религии е еднаква, то тази заповед следва да се съблюдава не само в християнството. Как се реализира тя, да кажем в хиндуизма? Там съществува обряд наречен сати[8], който се състои в това, че след смъртта на мъжа, неговата вдовица е длъжна да приключи живота си чрез самоизгаряне, като жива се хвърли в погребалната клада на мъжа си. Този обряд в Индия са забранили едва след идването си англичаните. Нравствената съвест на индийците не е била измъчвана от съществуването на този обряд и стотици хиляди, ако не и милиони жени са били принуждавани да приемат такъв край на живота си. При това трябва да обърнем внимание, че това не е обряд на някоя маргинална секта, а общоприета практика, която и до днес принася своите смъртоносни плодове в някои индийски села. Религиозното самоубийство в хиндуизма има своето много широко разпространение. Освен обряда сати може да позовем и обряда дикша – религиозно самоубийство, което се извършва чрез самоизгаряне или самоудавяне, най-често в името на бога Шива. В средните векове дикша е била норма. Днес е по-малко разпространена, но не е напълно изчезнала. Целта е очистване от кармата: индусите вярват, че като извършват подвиг на самоубийство в името на Шива, веднага ще попаднат в неговата обител. Много хиндуисти считат за голяма чест да приключат живота си чрез самоубийство, като се хвърлят под колелата на гигантската колесница по време на ритуала на транспортиране идолите от храма Джаганнатха в Одиша до другия край на града.[9] И до ден днешен въпреки усилията на индийското правителство да намали броя на самоубийствата, идолите в Джаганнатха събират ежегодно обилен урожай от човешка кръв. Също може да напомним на нашите братя и сестри синкретици, които толкова обичат хиндуизма с всичките му извращения, за ритуала салекхана – доброволна гладна смърт за постигането на висши сфери. „В общността Джайна се честват като герои светците, които са умрели от глад. Това се смята за най-последователния път, по който атман може да се освободи от материалните примеси.“[10] Ще припомним и за кървавите жертвоприношения на богините Кали и Дурге, на които периодически освен животни се принасят в жертва и хора, което продължава и до днес. Може би хиндуизмът е само изключение от правилото, а при високоетичния будизъм няма нищо подобно? Да се обърнем към фактите. Японският обряд харакири (или сепуко) не е отменен нито от традиционната японска религия шинтоизъм, нито от дзен будизма, още повече те му намират подобаващо нравствено оправдание. Такова пренебрежително отношение към живота е разработено именно в ученията на дзен будизма. Както се вижда, твърдението, че всички религии имат еднаква нравствена основа и учат едно и също по различен начин е откровена лъжа, предназначена да заблуди хората, които изучават световните религии само чрез езотеричната булевардна литература.[11]

Много често учението на омнизма се демонстрира с притчата за шестимата слепци и слона, която можем да срещнем в древните индийски писания, чието авторство се приписва на самия Буда.

Шестима слепи по рождение мъже дошли да познаят що е то слон. Първият опипал твърдата страна на слона и казал: „Аха! Слонът е като стена“. Вторият слепец докоснал бивната и казал: „Не, грешиш, слонът е нещо като копие“. Третият слепец попипал крака на животното и казал: „Виждам, че е нещо като дърво“. Четвъртият докоснал ушите на слона и заявил: „Слонът е подобен на ветрило“. Петият слепец, опипвайки хоботът преценил, че слонът е като змия, а шестият, изследвайки опашката го оприличил на въже.[12] Поуката от притчата е, че всички теологични диспути са безсмислени и е проява на голяма арогантност слепците да изказват мнението си без да са виждали слона, само на база на субективния си опит.

Не трябва да остане незабелязано, че все пак има някой, който вижда цялата истина и това е разказвачът на историята. Той има обективната гледна точка върху целия слон. Не може да се каже, че нечия перспектива е грешна, освен ако не се знае коя е правилната перспектива. В една от версиите на баснята това е принцът, който седи на балкона, наблюдава сцената и се възмущава от глупостта на слепите мъже. Омнистът не е нищо повече от циник, който твърди, че всички са слепи освен него.

Омнизмът е просто още една от претенциите за истина, която с нищо не е по-добра от другите. Християните не могат да приемат подобна позиция. В беседата си със самарянката при кладенеца Иисус не казва, „да, има истина и във вашата традиция“, при все, че самарианството е религиозна школа максимално близка и произхождаща от ортодоксалния юдаизъм. Напротив Иисус казва „Вие се кланяте на това, което не знаете, а ние се кланяме на това, което знаем, защото спасението е от юдеите“ (Иоан.4:22). Всяка една религия претендира за ексклузивитет, защото и истината по своята дефиниция е ексклузивна. На християните често обичат да припомнят, че Христос е призовавал да не съдим никого от хората около нас (Мат.7:1-15), но пропускат да уточнят, че Той също е добавил : „Не съдете по външност, а съдете с праведен съд.“ (Иоан.7:24). На последователите на „некритичната“ веротърпимост трябва да им се напомни, че главният въпрос се съдържа не в търпимостта или отсъствието на такава, а в истинността на гледната точка върху света, на основата на която се гради целия живот на човека и която определя посмъртната му участ. Обичат да обвиняват християните в „ограничено мислене“, но това не е рационален, а емоционален довод. Ако да говориш истината е „ограничено“ мислене, то по-добре да мислиш ограничено, отколкото да говориш лъжа.

Колкото и да е удобно за съвременния човек, който не познава задълбочено нито една религия, да утвърждава, че истината е навсякъде, това удобство и непознание с нищо не допринасят към аргументирането на религиозния синкретизъм.

Из книгата „Прераждането на душата. Православен отговор“. София 2022

 

Бележки:

[1] Вж. Barna Group. Atheism Doubles Among Generation Z. В:https://www.barna.com/research/atheism-doubles-among-generation-z/

[2] Неохиндуизмът е съвременна европеизирана форма на хиндуизъм, която възниква през XIX век с ученията на Шри Рамакришна и Свами Вивекананда.

[3] Вивекананда, Св. Философия Йога. Магнитогорск, 1992 с.355

[4] Пак там с.345

[5] Pall-Mall gazette, 26 април 1881. Цит. по Инокентий, еп. За превъплъщаването и преселването на душите. В: сп. Православен мисионер, книга IX, С., 1935., с.527

[6] Вивекананда, Св. Философия…Пос. съч. с.365

[7] Питанов, В. Идолы неоиндуизма: Шри Рамакришна и Свами Вивекананда. Москва. 2013, с.30 В: http://pitanov.info/sites/default/files/books/pitanov_neounduizm_.pdf

[8] Вж. подробна статия по темата в английската версия на Wikipedia,the free encyclopedia на адрес: https://en.wikipedia.org/wiki/Sati_(practice)

[9] Вж.Vijayakumar, L. Hindu religion and suicide in India in Oxford Textbook of Suicidology and Suicide Prevention, Oxford. 2009, pp.24

[10] Шуман, Х. Търсещите душите срещу отричащите душите. Ученията на индийските религии за прераждането. В: сб. Учение за реинкарнацията на Изток и на Запад. С., 2019.с.28

[11] Срв. Питанов, В. Езотерика против Христа. Москва, 2013, с. 55-56 В: http://pitanov.info/sites/default/files/books/pitanov_ezoterika_protiv_hrista.pdf

[12] Преразказ по поемата на Джон Голдфри Сакс. The Blind Men And The Elephant, 1872 В: https://allpoetry.com/The-Blind-Man-And-The-Elephant