Проблеми на православието в Америка

Автор: протопр. Александър Шмеман

Това е изключително проницателно и проникновено есе, което, когато е било написано преди десетилетия, през 60–те години, вероятно се е отнасяло почти само за Америка. За съжаление, след падането на комунизма секуларизмът започна да навлиза и в исторически православните страни. По време на посещението си в Румъния през януари 2008 г. ясно си спомням как високоуважаваният епископ Василе от Клуж–Напока отбеляза с голяма тъга, че секуларизмът е може би най–голямата заплаха за Църквата в Румъния и че спирането на неговата вълна изглежда почти безнадеждно. Други благочестиви румънци се оплакваха от рязката загуба на морал и християнски добродетели като цяло, започнала след падането на Чаушеску от власт и широкото отваряне на вратите за западните културни влияния, особено за телевизията, която беше силно ограничена по време на комунизма. Подобни сценарии могат да се разиграят в Русия и Гърция. Затова много от блестящите коментари на отец Александър днес са приложими и извън Америка.

Нека думите му помогнат на всички нас – духовници и миряни – да отхвърлим твърдо секуларизма и да приемем изцяло автентичния православен начин на живот, който е дълбоко вкоренен в Христос и Неговата Църква. (Патрик Барнс)

1. Духовният проблем

Проблемите, които обсъдихме досега, ни водят до крайния, а именно – духовният проблем. Той може да бъде формулиран много просто: какво означава да бъдеш православен в Америка през втората половина на ХХ век и как може човек да бъде наистина православен? За много православни, най–вероятно за преобладаващото мнозинство, такъв проблем като че ли не съществува. Ако се сблъскат с него, те вероятно биха отговорили: какъв е проблемът? Стройте „по–големи и по–добри“ храмове и всякакви „съоръжения“, поддържайте паството си заето и щастливо, отслужвайте предписаните служби, постоянно утвърждавайте, че православието е истинската вяра. И тъй като всичко това се прави доста успешно, следователно се отрича съществуването на какъвто и да било дълбок проблем. Не е нито приятно, нито лесно да звучиш като пророк на погибелта, особено в нашата атмосфера на почти задължителен официален оптимизъм, който смята всяка дума на критика и самокритика за подривна и престъпна. И все пак, рискувайки да шокирам много добри хора, не мога да скрия с цялата си честност и искреност твърдото си убеждение, че православието в Америка се намира в средата на сериозна духовна криза, която застрашава самото му съществуване като православие. В предишните си статии анализирах най очевидните прояви на кризата: каноничният хаос, който се задълбочава с всеки изминал ден и неизбежно води до един открито изповядван каноничен цинизъм сред клира и миряните, и по–малко очевидното, но също толкова реално разпадане на литургичния живот на Църквата. Това обаче са проявленията, а не същността на кризата, която, както всяко религиозно явление, има своите духовни корени и духовно съдържание. Именно тази духовна същност трябва да се опитаме да разберем сега.

Нищо вероятно не разкрива по–добре същността на кризата от впечатляващото количество доктрини, правила, учения и обичаи, които, макар и приемани от векове за даденост като съществени за православието, с широк консенсус са обявени за „невъзможни“ тук, в Америка. Поговорете с някой епископ, след това със свещеник, независимо дали е стар или млад, накрая поговорете с активен и отдаден мирянин и ще откриете, че въпреки всички различия между съответните гледни точки, всички те са съгласни с едни и същи „невъзможности“. Така ще научите, че тук е невъзможно да се наложат каноничните норми на Църквата, невъзможно е да се запази от удивително богатата литургична традиция на Църквата нищо друго освен неделното сутрешно богослужение и няколко „дни на задължение“, общи всъщност за всички християнски „деноминации“, невъзможно е да се спрат неправославните обичаи и практики, невъзможно е да се заинтересуват хората от нещо друго освен от социални дейности, невъзможно. Но когато съберете всички тези и много други „невъзможности“, трябва да заключите, ако сте логични и последователни, че по някаква причина е невъзможно Православната църква в Америка да бъде православна, поне в смисъла, който се дава на този термин „винаги, навсякъде от всички“.

И моля, обърнете внимание, че говоря за Църквата, а не само за някои отделни православни личности. Във всички времена много християни, ако не и мнозинство, са били хладни във вярата си, минималистични в изпълнението на религиозните си задължения, мързеливи, егоистични и т.н. Християнските писания от свети Павел до отец Йоан Кронщадски са пълни с увещания, отправени към такива хора и насочени към реформиране на техния непълноценен християнски живот. И разбира се, всеки християнин, когато съди за себе си в светлината на християнския идеал, знае колко слаб, грешен и недостоен е той. Ако това беше така, нямаше да има друг проблем освен този на вечната, безкрайна борба с човешките грехове и недостатъци. Но въпросът е, че случаят не е такъв. Всъщност църквите ни тук са по–посещавани, отколкото в „старите страни“, хората се грижат повече за тях, допринасят повече, несравнимо по–ангажирани са и се интересуват от енорийските дела и вероятно са по–загрижени да вършат „правилните неща“. И все пак точно тези добри, активни, щедри и църковно настроени хора, наистина Църквата, а не „заблудените овце“, намират и обявяват за „невъзможно“ да приемат голяма част от каноничната, доктриналната, литургичната и първообразната традиция на Православието. В същото време обаче те твърдят, че са напълно православни и наистина са признати за такива от своите пастири и йерарси. Това е радикално новият факт на нашето съществуване. Защото отново в Църквата винаги е имало „компромиси“, винаги е имало минималистични нагласи сред клира и миряните. Но те винаги са били признавани като такива, никога не са били приемани като норма. Един християнин е можел да смята, че за него е невъзможно да живее според християнските стандарти, но никога не му е минавало през ума да минимизира изискванията на Църквата. Но когато добронамерени и отговорни хора с цялата си искреност заявяват, че тези изисквания са невъзможни, защото не се вписват в „американския начин на живот“, когато значително мнозинство от епископи, свещеници и миряни се съгласяват с тях, когато, освен това, това, което се обявява за невъзможно, не е нещо вторично и исторически обусловено – като например дългата коса и специфичното свещеническо облекло на свещениците – а принадлежи към самата същност на Православието (напр. мястото на свещеника в енорията), тогава е дошло времето да се запитаме: кое е тайнствената пречка, която прави невъзможно православието да бъде православно?

2. Корените на кризата

Вече назовах тази пречка: Тя е особената болест на обществото и културата, към които принадлежим, и чието име е секуларизъм. Секуларизмът, както се опитах да покажа, е светоглед и съответно начин на живот, при който основните аспекти на човешкото съществуване като семейството, образованието, науката, изкуството и т.н. не само не се коренят в религиозната вяра или не са свързани с нея, но се отрича самата необходимост или възможност за такава връзка. Светската сфера на живот се смята за автономна, т.е. ръководена от свои собствени ценности, принципи и мотиви – различни по своята същност от религиозните. Секуларизмът е повече или по–малко общ за целия Запад, но особеността на неговата американска марка е тази, която ни засяга в тази статия, че тук секуларизмът не само не е антирелигиозен или атеистичен, а напротив, предполага като свой почти необходим елемент определено виждане за религията, всъщност е „религиозен“. С други думи, той е „философия на религията“, както и „философия на живота“. Едно открито атеистично общество като Съветска Русия или Червен Китай дори не може да бъде наречено „светско“: идеологията, на която то се основава, е напълно интегриран и всеобхватен възглед за света и човека и този тотален „мироглед“ просто замества религията, без да оставя място за какъвто и да е друг „мироглед“. Но характерна черта на американския секуларизъм е, че той едновременно приема религията като съществена за човека и в същото време отрича, че тя е интегриран светоглед, проникващ и формиращ целия живот на човека. Обикновено „секуларистът“ е много религиозен човек, привързан към своята църква, редовно посещаващ службите, щедър в даренията си, признаващ необходимостта от молитва и т.н. Той ще направи своя брак „тържествен“ в църквата, домът му ще бъде благословен, религиозните му „задължения“ ще бъдат изпълнени, и всичко това напълно добросъвестно. Но всичко това ни най–малко няма да промени ясния факт, че разбирането му за всички тези сфери: брак, семейство, дом, професия, свободно време и в крайна сметка за самите му религиозни „задължения“, ще бъде извлечено не от вероизповеданието, което той изповядва в църквата, не от Въплъщението, смъртта, възкресението и прославата на Христос, Божия Син, станал Син Човешки, а от „философиите на живота“, т.е. от идеи и убеждения, които нямат нищо общо с това вероизповедание, ако не са му и пряко противоположни. Достатъчно е да изброим някои от основните „ценности“ на нашето общество: успех, сигурност, богатство, конкуренция, статус, печалба, престиж, амбиция – за да разберем, че те са на противоположния полюс от целия „етос“ на Евангелието. Но означава ли това, че този религиозен секуларист е циник, лицемер и шизофреник? Съвсем не. Означава само, че неговото разбиране за религията, за нейната функция в живота му и за самата му нужда от нея се коренят в секуларисткия му светоглед, а не обратното. В едно несекуларистко общество (единственият тип общество, който православието е познавало в миналото) именно религията, нейната цялостна „визия“ за света, представлява върховният критерий на целия живот, висшето „мерило“, по което човекът и обществото се оценяват, дори и постоянно да се отклоняват от тях. Там човекът също може да живее по същите „светски“ подбуди, но те са постоянно оспорвани от религията, пък било то и само чрез нейното пасивно присъствие. „Начинът на живот“ може и да не е религиозен, „философията на живота“ със сигурност е такава. В секуларисткото общество е точно обратното: „начинът на живот“ включва религията, „философията на живота“ практически я изключва.

Приемането на секуларизма означава, разбира се, пълна трансформация на самата религия. Тя може да запази всичките си традиционни форми, но вътрешно е просто една различна религия. Когато секуларизмът „одобрява“ религията и дори я обявява за необходима, той го прави само доколкото религията е готова да стане част от секуларисткия мироглед, санкция на неговите ценности и помощник в процеса на тяхното постигане. Няма друга дума, която секуларизмът да използва по–често по отношение на религията от думата „помощ“. „Помага“ да се молиш, да ходиш на църква, да членуваш в религиозна група („… и не ме интересува каква може да бъде тя“, казва президентът Айзенхауер, който може да се смята за истинска „икона“ на религиозния секуларист), накратко „помага“ да „имаш религия“. И тъй като религията помага, тъй като е толкова полезен фактор в живота, тя на свой ред трябва да бъде подпомагана. Оттук и огромният успех на религията в Америка, засвидетелстван от всички статистики. Секуларизмът приема религията, но при своите собствени, секуларистки условия, възлага на религията някаква функция и при условие че религията приема тази функция, я покрива с богатство, чест и престиж. „Америка – пише В. Херберг – изглежда едновременно най–религиозната и най–светската нация. Всеки аспект на съвременния религиозен живот отразява този парадокс: широко разпространен секуларизъм на фона на нарастваща религиозност. Напливът на членове в църквите и повишената готовност на американците да се идентифицират в религиозен план със сигурност контрастира с начина, по който американците мислят и чувстват по отношение на въпросите, които са от основно значение за вярата, която изповядват…“ Те „мислят и живеят от гледна точка на една рамка на реалността и ценностите, отдалечена от религиозните убеждения, които едновременно изповядват“.

Именно този американски секуларизъм, който преобладаващото мнозинство православни погрешно и наивно отъждествяват с американския начин на живот, според мен е в основата на дълбоката духовна криза на православието в Америка.

3. Несъзнателна капитулация

Има ли нужда да се заявява още веднъж, че православието, цялата му традиция, цялото му виждане за Бога, човека и света, е радикално несъвместимо със секуларисткия подход към религията? Необходимо ли е да се твърди, че православието е диаметрално противоположно на секуларизма, защото Истината, която тя твърди, че е съхранила в пълнота и според която твърди, че живее, предполага именно един тотален и всеобхватен начин на живот и един тотален и „католичен“ светоглед; т.е. начин на гледане на живота и начин на живеене на този живот?

Духовната криза на православието в Америка се състои следователно в това, че въпреки тази абсолютна несъвместимост православието е в процес на прогресивна капитулация пред секуларизма и тази капитулация е още по–трагична, защото е несъзнателна. Истински смъртоносната опасност, пред която се намират, е скрита от мнозинството православни, от една страна, от самия „успех“ на религията, така характерен за американския секуларизъм, а от друга – от пълната липса на духовно и интелектуално ръководство. Защото, колкото и парадоксално да изглежда, първите, които приемат и разпространяват секуларистката философия на религията и по този начин задълбочават вътрешната капитулация на православието пред секуларизма, са духовниците. Външният успех, измерим по отношение на посещаемостта на службите, популярността, енорийските дела, строителните програми и т.н., ги прави слепи за действителното отдалечаване от православието, от неговата визия за живота, за поверената им човешка душа. Именно духовниците са отговорни за това „редуциране“ на православието, което на свой ред отваря вратите на Църквата за секуларизма. Споменах за някои от тези действия на редуциране. Това може да бъде редуциране до формална „каноничност“ или до външна литургична „правота“, или, накрая, до „успех“ като такъв. Но във всеки случай – а има и много други видове „редуциране“ – православието се отъждествява с нещо външно за сметка на вътрешното или, казано по–грубо, за сметка на самия живот, който дори не се разглежда като обект на действие и влияние за православието. Последното и се проповядва, и се разбира като вероизповедание, което трябва да се подпише формално, култ, който трябва да се посещава, минимален набор от предписания, предимно негативни (да не се посещават социални мероприятия в определени дни и т.н.), които трябва да се спазват, и всичко това в рамките на някаква национална традиция, разбирана и в най–повърхностния си „фолклорен“ израз (оркестър „Балалайка“, а не Достоевски). Но – и в това е целият смисъл – нито вероизповеданието, нито култовите предписания са свързани с живота, предадени и приети като основа, извор, рамка на онзи нов живот, който е единствената крайна грижа на Евангелието. Със сигурност сред духовенството има „стриктни“ и „компромисни“. Но различието и противопоставянето между тях е по–скоро количествено, отколкото качествено, то засяга обхвата на „редуцирането“, а не съдържанието на православието.

Но това, което някои от духовниците изглежда не осъзнават, е, че светските и нерелигиозни нагласи, в които те толкова често обвиняват миряните, особено когато тези нагласи засягат енорийската администрация или „правата“ на свещениците, са естествен и неизбежен резултат от една по–обща секуларизация, за чието разпространение те самите допринасят със своите “редуцирания“ на православието. Ако православието не се прилага към цялостния живот, не съди, не предизвиква, не просветлява и не помага за промяната и преобразяването на всички негови аспекти, тогава „животът“ неизбежно се управлява от друга „философия на живота“, от друг набор морални и социални принципи. И точно това се е случило с нашата Църква в Америка. Поколение след поколение, година след година, нашите хора са били обучавани, че православието се състои в редовно посещение на служби, чийто смисъл не се разкрива; в спазването на минимален сбор от чисто външни правила; и преди всичко в това да допринасят за своите църкви. Нищо чудно, че те естествено са приели за всички останали аспекти в живота си тази „философия на живота“, която е обща за цялото общество, в което живеят и работят. Това, че този оптимистичен, прогресивен и в основата си хедонистичен светоглед може да бъде в конфликт с тяхната религия, дори не им идва наум, защото никой никога не им е споменавал за самата възможност за такъв конфликт.

Напротив, самите им религиозни водачи напълно са го санкционирали, при условие че се изпълняват гореспоменатите религиозни „задължения“, при условие че се спазва номиналното православие.

В действителност обаче простото съжителство на религията и чуждата ѝ „философия на живота“ е невъзможно. Ако религията не контролира „философията на живота“, последната неизбежно ще контролира религията, ще я подчини отвън на своя набор от ценности. Човек не може да бъде православен в Църквата и „секуларист“ в живота. Рано или късно човек става секуларист и в Църквата… Ето защо с цялата си искреност хората не разбират защо демократичният процес и „управлението на мнозинството“, които изглежда работят толкова добре в обществения им живот, не могат да бъдат приложени като такива в Църквата. Съвсем искрено те мислят за енорията като за своя „собственост“ и се скандализират от опитите на йерархията да я „контролира“. Съвсем добросъвестно те виждат в Църквата институция, която трябва да задоволява техните нужди, да отразява техните интереси, да „обслужва“ техните желания и преди всичко да се „вписва“ в техния „начин на живот“. И затова добросъвестно отхвърлят като „невъзможно“ всичко в Църквата, което не се „вписва“ или изглежда противоречи на основната им философия на живот.

И докато не се изправим пред тази несъзнателна капитулация пред секуларизма като пред самия източник на всички наши трудности и не положим усилия да се справим с това, което е истинският източник на всички наши проблеми и трудности, всички наши опити да запазим православието ще страдат от вътрешна немощ. Следователно истинският въпрос е: може ли този духовен проблем да бъде решен и какви са възможните пътища за неговото решаване?

4. Секуларистката редукция на личността

За да отговорим на този въпрос, той само по най–общ начин, трябва да започнем с нещо съвсем забравено и със сигурност излязло от мода днес: фундаментално личностния характер на християнството. Една от най–големите опасности на съвременния секуларизъм е свеждането на човека, на неговия живот и на неговата религия до историята и социологията. Историческата редукция води до релативизъм: това, което е било вярно в миналото, може да не е вярно днес и обратно, тъй като самото понятие за истина е исторически обусловено. Що се отнася до социологическата редукция, тя се състои в разглеждането на човека като изцяло детерминиран в своите идеи, идеали и поведение от своята социологическа среда – било то „средна класа“, „модерен свят“ или „технологична епоха“. Относителна истина, постигната с помощта на статистиката: такава е формулата на секуларизма. И именно тази двойна редукция, доколкото е приета от православните, обуславя и провокира описаната по–горе духовна криза на православието, така да се каже естественото отхвърляне от страна на американските православни на всичко онова, което не се „вписва“ в техния „американски начин на живот“ и поради това е обявено за „невъзможно“. Много характерно е, че това отхвърляне никога не се изповядва като лично убеждение. Много рядко ще чуете: „Аз не вярвам в това и го отхвърлям, защото такова е моето убеждение“. Моделът е по–скоро следният: „Нашият народ няма да приеме това“ или „Това не е за нашия американски народ“. Този, който го казва, звучи така, сякаш той лично би могъл и би приел „това“, ако зависеше от него; но тъй като „нашият народ не иска това…, просто не можеш да вървиш срещу народа“. В това свеждане на православието до „общоприемливото“ има много малка разлика между духовенството и миряните. Неотдавна един стар и уважаван протопрезвитер категорично заяви в писмен доклад до своя епископ, че енорийският устав, приет от цялата му църква и въплъщаващ в много лека форма най–очевидните и елементарни норми на православното канонично право, е „неприемлив“ поради „условията на живот в Америка“.

Точно на това място трябва решително да заявим, че християнството се занимава не с „култури“, „общества“ и „епохи“, и дори не с „хора“ – а се основава на концепция, която именно не може да бъде сведена до историята и социологията. Това не означава, че християнството се ограничава до личното или индивидуалното спасение. Напротив, неговият обхват наистина е космически и католичен, то обхваща в своята визия цялото творение и целостта на живота, винаги е било проповядвано и вярвано като спасение на света. Това означава само, че спасението на света е обявено и в известен смисъл поверено на всеки човек, превръща се в лично призвание и отговорност и в крайна сметка зависи от всеки човек. В християнското учение човекът винаги е личност и по този начин е не само „микрокосмос“, отразяващ целия свят, но и уникален носител на неговата съдба и потенциален „цар на творението“. Целият свят е даден – по уникален начин – на всеки човек и по този начин във всеки човек той се „спасява“ или „погива“. По този начин във всеки светец светът е спасен и той е напълно спасен в единствената напълно изпълнена Личност: Иисус Христос. И в тази перспектива злото („… и ние знаем… че целият свят е във властта на злото“ 1 Йоан 5: 19) е именно предаването на човека, на човешката личност на „безличната“ природа и по този начин нейното свеждане до и поробване от нея. Това е триумф на „природата“ над „личността“, триумф, който води до фатално влошаване или падение както на природата, така и на личността, защото самото призвание на личността е да притежава и по този начин да изпълни природата. Оттук и фундаментално личният характер на християнската вяра. Тя се проповядва на света, но в личността на човека. Нейният плод е единството, общението, любовта, но това е единство на лицата, общение на лицата, любов между лицата. В православното учение за Църквата никаква „принадлежност“, никакво „участие“, никакво външно „членство“ не е „гаранция“ за спасението; т.е. за истинската принадлежност към Христос и към новия живот, а само за истински личното „присвояване“ и изпълнение на всички тези дарове. И в известен смисъл греховният християнин не принадлежи на Църквата, и то въпреки цялата формална „принадлежност“.

Припомнянето на този личен характер на християнската вяра е много подходящо, когато се обсъжда положението на Църквата в което и да е „общество“, „култура“ или „епоха“, нейната връзка с който и да е „начин на живот“. Цялата православна традиция има две коренно различни гледни точки за това какво е „възможно“ и „невъзможно“ за християнството в зависимост от това дали то разглежда личността или безличните същности като „общество“ и „култура“, които включва в общото понятие „този свят“. Колкото и силно и непреодолимо да е съвременното подчертаване на „социалната“ ориентация на християнството, никой не може да отрече, че по отношение на „този свят“ християнството е в основата си „песимистично“. И самата категория „този свят“ в Евангелието в никакъв случай не е временна, не трябва да се отъждествява с някакъв аспект на света (езичество, комунизъм, атеизъм, сегрегация). Тя се отнася и за „християнския свят“, триумфът на монашеството, т.е. на отказа от света, в рамките на християнизирания средновековен свят е най–доброто доказателство за това. И все пак православието по принцип е оптимистично по отношение на възможностите на човека. Това, което е невъзможно за „този свят“, е възможно за този, който вярва в Христос; „истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, ще върши и делата, които Аз върша; и по–големи дела от тях ще вършите“ (Йоан 14: 12). „Всичко мога да върша в Този, Който ме укрепва“ (Филип. 4:13). Ето това е, което завинаги остава „безумство“ за „този свят“, точно това, което „секуларизмът“ във всичките му форми, включително и религиозната, не може и никога няма да приеме: „този свят“ винаги твърди, че за него всичко е възможно, и затова иска „свеждането“ на човека до него. На това християнството отговаря: това е невъзможно. Човекът, в своята слабост, винаги казва – това е невъзможно за мен, и се изкушава да приеме редуцирането си до света. На това християнството отговаря: това е възможно.

Всичко това накрая означава нещо много просто и много практично за решаването на нашия духовен проблем тук, в Америка. Означава, че докато ние самите постоянно „свеждаме“ този проблем до неговите „безлични“ измерения и говорим за американския човек, американската култура и т.н., не само че се намираме в порочен кръг, но и поставяме целия въпрос върху една напълно неправославна рамка. Защото в съвсем реален смисъл нито един общ „човек“ – бил той американец или който и да е друг – нито едно „общество“, нито една „култура“ не са приемали някога истински християнството и от тази гледна точка в нашата американска ситуация няма нищо радикално ново. Но във всички времена и във всички „култури“ е имало хора, които са го приели и са живели според него, и въпреки че това не е било тяхната „мотивация“ или занимание, те винаги и навсякъде са оставяли дълбоко въздействие върху „обществото“ и „културата“, към които са принадлежали, и наистина са ги променяли отвътре. Така раннохристиянските мъченици са направили повече за крайната победа на християнството, отколкото „апологетите“, и са запазили християнското общество християнско поне по вдъхновение; монасите са направили повече от „християнските“ управници.

Споменаването на мъчениците от моя страна не е само риторично. Защото, ако човек приема християнството сериозно, макар и само за минута, той знае със сигурност, че мартирията (т.е. свидетелството – бел. ред.) или това, което Евангелието описва като тесен път, е абсолютно съществена и неизбежна част от християнския живот. А той е тесен път именно защото винаги е в конфликт с „начина на живот“ на „този свят“. От самото начало да станеш и да бъдеш християнин е означавало тези две неща: първо, освобождаване от света, т.е. от всякакво „редуциране“ на човека, и такова винаги е било значението на християнските обреди на посвещение. Човекът е освободен в Христос, защото Христос е отвъд и над всички „култури“, всички редукции. По този начин освобождението означава реална възможност да се види този свят в Христос и да се избере християнският „начин на живот“. На второ място, християнството винаги е означавало противопоставяне и борба с този свят – борба, нека го подчертая отново, която е преди всичко, ако не и единствено, лична борба, т.е. вътрешна борба със „стария човек“ в мен самия, със собственото ми „свеждане“ до „този свят“. Няма християнски живот без мъченичество и без аскеза, като последният термин не означава нищо друго, а живот на концентрирани усилия и борба.

На много прост език всичко това означава, че за да преодолеем пълзящия секуларизъм на американското православие, трябва, докато все още има време, да се обърнем от постоянната си загриженост за „американския човек“ и „американския начин на живот“ към християнските личности, които съставляват американското православие. Понастоящем почти всички организирани усилия на Църквата са раздвоени между стремежа да се запази „американското православие“ като руско или гръцко, доколкото е възможно, и опита да се направи „руското“ или „гръцкото православие“ като американско, доколкото е възможно. В крайна сметка и двата опита са погрешни, защото и двата се занимават не със „съдържанието“, а с „формата“ на християнския живот и всъщност оставят широко отворена вратата за секуларизма да се превърне именно в съдържание на живота. В крайна сметка една „ценност“ трябва да бъде приета или отхвърлена, да се живее с нея или да се води борба с нея, не защото е американска или „чужда“ – гръцка, руска и т.н., а защото е или вярна, или погрешна. Но това приемане и отхвърляне трябва да бъде проповядвано, този избор трябва да бъде представен, преди всичко, на лично ниво. Защото, както казах по-горе, онова, което изглежда „невъзможно“, когато е сведено до изискванията или особеностите на дадена „култура“ или „начин на живот“, става напълно възможно, когато човек го приеме. Безполезно е например да обсъждаме дали съботната вечерна служба (която със сигурност принадлежи към самата същност на православното „преживяване“ на неделята) е „приемлива“ или не, „възможна“ или не в рамките на „американския начин на живот“, в който съботната вечер традиционно е запазена за „забавление“. Защото крайният проблем не е в това как да „вмъкнем“ в живота минимум православни задължения в рамките на максимум „американизъм“ и така да покажем как всъщност всичко е „съвместимо“ (вечерната служба и „забавлението“, ако може да се премести в друго време). Крайният проблем е дали самата идея за „забавление“ може да бъде променена, задълбочена, трансформирана. За онзи, който е открил смисъла на съботната служба, който я е превърнал в част от живота си, тя се е превърнала в „забавление“ в най-дълбокия смисъл на думата, или – за да използваме термина, който означава „изкупление“ на „забавлението“ – тя се е превърнала в радост. Пътят към тази радост обаче е „тесен път“. Той започва, ако човек приеме първоначалната „несъвместимост“ на пътищата на този свят с изискванията и обещанията на християнския живот, ако след това приеме необходимата жертва или отказ от тези пътища, ако накрая – в послушание и смирение – приеме пътищата на Църквата. Сега, това никога не може да бъде „колективен“ път, защото основните елементи и етапи на този път: „освобождение“, „противопоставяне“, „отказ“, „жертва“, „борба“ и накрая „победа“ са духовни реалности, които „не могат да се сведат“ до колективни и външни действия. Това е съвсем незначителен пример, но същата схема може да се приложи към всичко: към брака и секса, професионалната етика и развлеченията, всъщност към целия живот и целия „начин на живот“. От една страна, „духовният проблем“ на американското православие е решен или поне е на път да бъде решен всеки път, когато православният човек се откаже от общите разсъждения за „американския начин на живот“ и се стреми да направи живота си възможно най-православен и християнски, всеки път да използваме същия символ, когато реши да отиде на църква в събота, без да се пита дали това се вписва или не в „американския начин на живот“ като цяло.

Следователно истинският проблем не е този за общите и абстрактни „възможности“ или „невъзможности“, а този за личната преориентация на нашата пастирска и възпитателна работа. Защото, както вече казах, първите, които де факто насърчават секуларистичното редуциране на православието, са самите духовници. И те го правят преди всичко именно като винаги се занимават с „народа“, а не с отделни „личности“, с външното, а не с вътрешното, с „общото“ а не с личното и конкретното. Освен това самите те измерват работата си само с оглед на външния успех, цифрите, формалното спазване на правилата и нормите; самите те отвътре подчиняват живота на Църквата на категориите престиж, признание, сигурност и т.н. Защото, както вече казах, първите, които де факто насърчават секуларистичното редуциране на православието, са самите духовници. И те го правят преди всичко именно като винаги се занимават с „народа“, а не с „личности“, с външното, а не с вътрешното, с „общото“ и „главното“, а не с личното и конкретното. Освен това самите те измерват работата си само с оглед на външния успех, цифрите, формалното спазване на правилата и нормите; самите те – отвътре – подчиняват живота на Църквата на категориите престиж, признание, сигурност и т.н. Един стар епископ, сам по себе си свят и любвеобилен човек, веднъж ми разказа историята на пастирското си посещение в една от големите енории. Всичко „минало добре“ – тържествената служба, банкетът в най–добрия хотел, посещението при кмета, конгресмена и други местни власти. Но после, каза той, се случило нещо странно. Една млада жена го помолила за среща и искала да ѝ разкаже за духовния живот. Старият епископ бил дълбоко учуден – очевидно тази случка не била по установения образец, не се вписвала в целия му опит като пастир, администратор и епископ. И все пак случката е много показателна. Всъщност не само че нямаме с какво да задоволим духовната жажда и глад на човешката личност, но и реагираме на тях като на нещо почти ненормално, като на нарушаване на добре смазаната рутина на „енорийските дейности“, пригодени за средния „член с добра репутация“ и целящи да го поддържат усмихнат, щастлив и „горд с православието“. Всъщност ние ги поощряваме в техния секуларизъм, тъй като религията, която им проповядваме, по никакъв начин не е несъвместима с техния „начин на живот“, тя е буквално евтина религия: не струва много пари и със сигурност не изисква много усилия. Така че истинската преориентация на нашето ръководство (курсив мой – бел. ред.) е първото условие за решаване на духовния проблем. А това ни води до втория отговор, или по–скоро до второто измерение на същия отговор – това на енорията.

5. Секуларното редуциране на енорията

Енорията представлява основното бойно поле на войната между православието и нарастващата секуларизация на американските православни. Именно тук духовната криза става очевидна от прогресивната липса на комуникация и разбирателство между духовници и миряни от една страна, и от обедняването на литургичното и духовното съдържание на православието от друга. А с течение на времето става очевидно и това, че само формалните „победи“, били те канонични или литургични, не са достатъчни. Защото нито формалното възстановяване на йерархичния принцип: послушание на миряните към духовенството; нито това на „правилните“ служби, колкото и важни и желателни да са тези победи, сами по себе си не могат да разрешат кризата и да ни спасят от секуларизма. Един много „йерархичен“ свещеник може в същото време да бъде много „светски“ и да внуши на паството си съвършено светски дух, точно както „правилните практики“ в богослужението могат много добре да съжителстват с един последователно неправославен светоглед. Следователно трябва да се отиде много по-надълбоко и да се постави въпросът за крайния смисъл на самата енория. Защото сегашните ни спорове се занимават почти изключително с формата и структурата на енорията, но не и с нейния живот и смисъла на нейния живот. Основният въпрос: „Kакво е енория?„, все още дори не е повдигнат, поне в православен смисъл.

Това, което искам да кажа тук, може да шокира огромното мнозинство православни. И все пак е очевиден факт, че енорията, както я разбираме сега – т.е. като организация с длъжностни лица, устав, финанси, собственост, такси, събрания, избори и т.н., е съвсем ново явление и съществува всъщност почти изключително в рамките на православната „диаспора“. Това означава, че това, което приемаме за даденост като единствената нормативна и естествена форма на съществуване на Църквата, съвсем не е толкова ясно „дадено“ и може би съвсем не е толкова нормативно. Това неотдавнашно явление изисква поне една оценка в светлината на цялостната православна традиция.

В продължение на много векове – практически от момента на обръщането на Римската империя към християнството – енорията се е отъждествявала преди всичко с църква, т.е. храм, място за поклонение, служещо като религиозен център на повече или по-малко „естествена“ общност: село, квартал на града и т.н. Тази „естествена“ общност е била, разбира се, християнска общност, т.е. състояща се от хора, изповядващи християнската вяра. В рамките на тази общност Църквата не е имала друга функция, освен буквално да направи Христос присъстващ: в проповедта, тайнствата, богослужението, образованието – и да направи живота на „енориашите“ колкото се може по-християнски, проникнат от Христос.

Онези, които са били избрани, ръкоположени, определени да изпълняват това дело на Църквата, са били „клириците“ – а не толкова отдавна клирическият статут е включвал не само „ръкоположени служители“, но и псалмопевци, просфористи и т.н. Да управляват и администрират Църквата, както духовно, така и материално, не е било тяхно „право“, а свещено задължение, самата причина да бъдат “определени“. По същия начин свещеното задължение на всички останали „енориаши“, наричани миряни, е било да приемат учението на Църквата възможно най-усърдно, да се покланят заедно на Бога, да допринасят „според волята на сърцето си“ за нуждите на Църквата и, накрая, да живеят колкото е възможно повече според предписанията на християнската вяра. Всеки, който чувствал призванието да се посвети изцяло – не на Бога и на християнския живот, защото да се посветиш на Бога е общо предписание за всички християни – а на нуждите на Църквата, можел, след подходящо обучение, да се присъедини към „духовенството“ и така да изпълни своето специално призвание. В енорията не е имало специфична „организация“, защото действително не е имало нужда: човек не се нуждае от организация, за да ходи на Църква, да слуша Евангелието, да получава „със страх Божий, вяра и любов“ благодатта на тайнствата и да допринася с радост и щедрост за Църквата, която му осигурява всичко това; човек не се нуждае от организация, за да води християнски живот, да се бори с греха и да се потопи в мира и радостта на Светия Дух. И така, не е имало събрания, не е имало чиновници, не е имало гласуване, не е имало избори. Нямало и въпрос за „права“ и „контрол“, защото за всеки било очевидно, че предвид целта на Църквата, тези, които били ръкоположени да я управляват, трябвало да го правят, а тези, които не били ръкоположени, трябвало да приемат това управление. Хората давали средства не за да придобият права да управляват, а за да бъдат водени по пътя на християнската вяра и истинския християнски живот от онези, чието специално задължение в Църквата било именно да ръководят.

Не е необходимо да идеализираме миналото. В Църквата през всички векове е имало много недостатъци и слабости. Имало е алчни свещеници и стиснати миряни. Имало е периоди на упадък и корупция, а след това и на възраждане и обновяване. Възможно е проповядването на Евангелието да е било слабо, а разбирането за християнския живот, отговорности и цели – ограничено и едностранчиво. Възможно е доктрината и литургията на Църквата да не са били разбирани във всичките им аспекти и да не е имало достатъчно загриженост за справедливостта и милосърдието. Но не може да има съмнение, че през цялото това време Църквата е отстоявала и представлявала нещо изключително сериозно в очите както на духовниците, така и на миряните, на всички членове на Църквата. Тя е отнасяла, макар и само с присъствието си, целия живот на човека към основните въпроси на вечното спасение и вечното проклятие; напомняла му е за смъртта, Божествения съд и вечността; призовавала го е към покаяние и му е предлагала прошка и възможност за нов живот и е била тук с тази цел и за нищо друго. И независимо от това дали е успяла или не, тя е била разбирана, приемана и отхвърляна в тези условия и в никакви други. Да срещнеш свещеник понякога се е смятало за „лош късмет“ – но дори и в тази вулгарна реакция има повече „уважение“ към Църквата, отколкото в съвременното отъждествяване на духовника с оптимистичен продавач на успокоение и „спокойствие“… Накратко, енорията е била Църквата – другият, най–сериозният полюс на живота, който човек е можел да омаловажи, да заобиколи или дори да отхвърли лично, но който никой не е можел да сведе до собствения си образ и „нужди“.

В светлината на всичко това става очевидно – и това може да бъде втори шок – че „енорията“, каквато я познаваме днес, въпреки всички свои религиозни конотации, е продукт на секуларизацията, или по–скоро, че в процеса на своето развитие в рамките на американския начин на живот тя е приела секуларистка основа, която малко по малко разтваря крайната сериозност на това, на което претендира да служи и което изразява, т.е. Църквата. За да се разбере това, трябва да се анализира накратко генезисът и развитието на православната енория в Америка.

Първото нещо, което православните имигранти правят, когато се заселват в Америка, е да строят църкви. Църквата е била самоочевидна, органична част от живота им в старата страна. Тя става първата им нужда в новата страна. Това е била нуждата от Църква – за богослужение, тайнства, за възможността да се кръщават, женят и погребват, а не от „енория“, или по-скоро от енория в стария и традиционен смисъл на думата – като място, където човек може да се поклони заедно и да има религиозен „ориентир“ за целия си живот. Всички ранни документи потвърждават тази гледна точка: „организацията“ е нещо второстепенно, тя е наложена, така да се каже, на имигрантите от чисто външни фактори. В едно руско или гръцко село никой никога не се е питал: кой е собственикът на енорийската църква? И дори със задна дата е трудно да се отговори на този въпрос. Тя е била буквално Божия собственост, за която всички е трябвало да се грижат, но която не е принадлежала на никого конкретно. Тук обаче, в една съвсем различна правна рамка, земята и църквата върху нея трябвало да бъдат закупени и да станат собственост на една корпорация. Последната е била създадена набързо, обикновено от някои енергични и църковно настроени хора, но, както ясно показват същите документи, без друга цел, освен да направи възможно съществуването на Църквата. Това е било чисто прагматично развитие, но то е въвело почти подсъзнателно първата радикална промяна в старата идея за енорията – тази за енорията като собственик на имота, и тази идея малко по малко се е превърнала в истинска обсебеност. След това идва втората промяна. Енорията на имигрантите е била бедна, а да имаш дори скромна църква, заедно с издръжката на свещеник, е било скъпо. Оттук и постоянната грижа за набиране на средства, постоянният страх: как да се свържат двата края, страх, който поставя парите и финансите в самото сърце на живота на енорията. Всъщност енорията като организация се е родила като материална подкрепа за Църквата, докато Църквата, а не енорията, е останала отначало целта и оправданието на енорията. Но една организация, когато се роди и каквато и да е причината за нейното раждане, почти неизбежно следва логика на развитие, която рано или късно прави своя собствена „крайна стойност“. А в Америка почти всичко е допринесло за тази логика и за това развитие: демократичният, т.е. по същество антийерархичен идеал за обществото, култът към „свободното“, т.е. частното предприемачество, духът на конкуренцията, оценяването на всичко от гледна точка на „цената“, акцентът върху сигурността и спестяването, постоянното възвеличаване на „народа“ и неговата воля, нужди, интереси като единствен критерий за всяка дейност и особено прагматичният характер на американската религия – в която активността и ефективността са основните религиозни ценности. Накрая православната енория се превърнала в това, което е днес – в самоцел, в организация, чиито усилия и енергия са насочени към постигане на собственото ѝ благо – материална стабилност, успех, сигурност за бъдещето и известна гордост от себе си. И енорията вече не служи на Църквата, а Църквата е принудена все повече да служи на енорията, да я приема като своя „цел“, така че свещеникът, последният знак и представител на „Църквата“ в „енорията“, се смята за добър, когато изцяло подчинява интересите на Църквата на тези на енорията.

Третата и най-важна промяна е неизбежният резултат от другите две: секуларизацията на енорията и съответната загуба на религиозна сериозност.

Съвременната американска енория може да има много добри страни, но всеки по-задълбочен анализ трябва да признае, че в нея липсва сериозност в смисъла, в който използвахме този термин по-горе. Нещо повече: като организация, т.е. като „енория“, тя всъщност се противопоставя на този вид сериозност, защото инстинктивно и от опит знае, че успехът, който иска и търси, е точно противоположен на религиозната сериозност. За да бъде „успешен“, човек трябва да се позовава и да задоволява човешката гордост (дясната ръка не само знае какво прави лявата, но и прекарва по-голямата част от времето си, за да го признае и популяризира), инстинкта за печалба (бингото е по-ефикасен начин за пълнене на енорийската хазна, отколкото всякакъв апел към религиозен максимализъм), тщеславието (най-доброто, най-голямото, най-скъпото…). И тъй като всичко това се прави „за Църквата“, то по този начин се оправдава и прославя като „християнско“. Ако трябва да бъдем точни, енорийската организация живее по норми и принципи, които, приложени към отделния човек, са категорично осъдени от християнството като неморални: гордост, печалба, егоизъм и себеутвърждаване и дори постоянното проповядване по отношение на „славата“ на православието е доста двусмислен заместител на славата, която според Евангелието се дължи единствено на Бога. Енорийската организация е заменила Църквата и по същия начин се е превърнала в напълно светска организация. По това тя коренно се различава от енорията от миналото. Тя е престанала да бъде естествена общност, чийто център и полюс на „сериозност“ е Църквата. Тя не се е превърнала в религиозна общност, т.е. в група, обединена от и служеща на общ религиозен идеал. Във вида, в който съществува днес, тя представлява самата победа на секуларизма в американското православие.

6. Пътят към решението

Може ли тази ситуация да бъде променена? Може ли тази тревожна тенденция към секуларизация на нашата Църква да бъде обърната? Може ли православието да бъде православно в Америка? Моят отговор е „да“ – но само ако се извърши радикална преориентация на нашето мислене, на цялата ни визия за „американското православие“ на всички нива – йерархично, пастирско, литургично, образователно и т.н.

На първо място това преориентиране се отнася до духовенството. Един водач – това е очевидно – трябва да води. Но в днешната ни Църква йерархията и духовенството всъщност са затворници на една система, за чието създаване по ирония на съдбата самите те са помогнали, те буквално са смазани от една конструкция, в която са вложили толкова много от своята енергия, сърце и любов. Предаването им на двете фундаментални секуларистки „редукции“: тази на Църквата до „енория“ и тази на християнската личност до „енориаш“, може би не е било съзнателно, защото, както казах, енорията в нейната нова организационна, светска и юридическа форма първоначално изглеждала като единствения начин да се поддържа Църквата в една радикално нова ситуация. Но остава фактът, че постепенно самите духовници са били „редуцирани“, т.е. превърнали са се в служители и промоутъри на „системата“ и на нейните „нужди“, така че днес главно чрез тях „Църквата“ обслужва „енорията“, а не обратното. Не всички епископи и свещеници осъзнават това, но все повече и повече го разбират, а нарастващото разочарование на нашия клир е вероятно най–тревожният, но и най–обнадеждаващият знак на нашето време. Това обаче е обнадеждаващ знак само ако свещениците осъзнаят каква огромна отговорност носят и какви усилия – духовни, пастирски и, смея да твърдя, пророчески трябва да положат.

Следователно духовното възстановяване се състои в абсолютния и пълен приоритет на религията в енорията. На секуларисткото и намаляване трябва да се противопостави истинско религиозно намаляване и именно тук свещеникът трябва да възстанови своето уникално място и функция. Той трябва буквално да престане да играе играта на енорията, да престане да бъде „слуга“ и „организатор“ на светските интереси и да стане отново това, което е бил, когато хората са смятали за лош късмет да го срещнат, това, което той вечно е: човекът на вярата, свидетелят на Абсолюта, представителят на Живия Бог. „Светът се нуждае именно от неговата (на свещеника) вяра“ – пише Франсоа Мориак – „от вяра, която не намига на идолите. От всички останали хора очакваме милосърдие, а от свещеника изискваме единствено вяра, и то не вяра, родена от разсъждения, а вяра, родена от ежедневния контакт и някакво познанство с Бога. Милосърдието, любовта можем да получим от всички същества; този вид вяра – само от свещеника“.

Първото ниво на това религиозно възстановяване без съмнение е литургичното. Нашата Църква не трябва да се срамува от идентифицирането си с литургията, от репутацията си на литургична Църква par excellence, дори ако в западните категории това се разбира като липса на загриженост за социалните и активистки аспекти на християнството. Защото литургията винаги е била преживявана и разбирана в нашата Църква именно като навлизане на хората в реалността на Царството Божие и като общение с него, като онова преживяване на Бога, което единствено прави възможно всичко останало – цялото „действие“, цялата „борба“. И в този смисъл колкото по- малко прагматично и „ориентирано към света“ е то, толкова по-„полезно“ е. В статията си за литургичния проблем се опитах да опиша основните аспекти на това, което разбирам като литургично възстановяване. Нека тук само повторя, че то се състои основно във възстановяването от страна на Църквата на истинския дух и значение на литургията като всеобхватна визия за живота, включваща небето и земята, времето и вечността, духа и материята, и като сила на тази визия да преобразява живота ни. Но за да се възстанови това, свещеникът, който преди всичко е изпълнител на литургията, неин пазител и тълкувател, трябва да престане да разглежда литургията и литургичния живот на енорията от гледна точка на „посещаемост“, „нужди“, „възможности“ и „невъзможности“. Разсъжденията като „след като никой не идва на църква в събота вечер, защо да има служба?“ – е точно този тип разсъждение, което трябва да бъде радикално отхвърлено. Защото, както видяхме, единственото реално оправдание на енорията като организация е именно да направи литургията, култа на Църквата възможно най-пълен, православен, адекватен, и следователно именно литургията е основният критерий за единствения реален „успех“ на енорията. Нека съботната служба – това уникално седмично празнуване на Христовото Възкресение, този основен „извор“ на нашето християнско разбиране за времето и живота, да бъде отслужвана седмица след седмица в празна църква – тогава поне различните светски „изразители“ и „ръководители“ на енорията: комитети, комисии и съвети, могат да осъзнаят простия факт, че тяхното твърдение: „ние работим за Църквата“ е празно твърдение, защото ако „Църквата“, за която те работят, не е преди всичко молеща се и богослужебна Църква, тя не е „Църква“, независимо от техния труд, усилия и ентусиазъм. Не е ли наистина трагичен парадокс: строим все по–големи, по–богати и по–красиви църкви, а се молим все по–малко в тях? Не е ли единственото истинско мерило за нашия „успех“ фактът, че днес човек лесно може да бъде „член на Църквата“ (и дори „председател на Църквата“) с добра репутация, прекарвайки около петдесет и два часа в Църквата годишно? И накрая, наистина ли огромните и сложни организации, известни като „енории“, които прекарват безкрайно много часове в обсъждане на „набирането на средства“, са необходими за тези петдесет и два часа корпоративна молитва? Литургията – която е единствената отговорност на свещеника, неговата „област“ par excellence – трябва отново да се превърне в мярката, критерия, преценката за „енорийския живот“. Всички разговори за това, че хората са „заети“ и „нямат време“, не са оправдание. Хората винаги са били заети, хората винаги са работили, а в миналото всъщност са били много по–заети и са имали повече препятствия за преодоляване, за да дойдат в Църквата. В крайна сметка всичко зависи от това къде е съкровището на човека – защото там ще бъде сърцето му. Единствената разлика между настоящето и миналото е – и аз съм го повтарял много пъти – че в миналото човек е знаел, че трябва да полага усилия, а днес очаква от Църквата усилия да се приспособи към него и неговите „възможности“. По този начин литургичното възстановяване трябва да бъде първото предизвикателство към секуларизма, първата присъда над всемогъщия „княз на този свят“.

Втората религиозна задача и оправдание на енорията е образованието. Понастоящем то се ограничава почти изключително до децата и тийнейджърите и представлява специализиран отдел в енорията, който много често дори не е под прякото ръководство на свещеника. Това, което имам предвид тук, е нещо много по–общо: това е концепцията за християнския живот като „ученичество“ и „възпитание“, а оттам и разбирането на цялата енория като едно непрестанно образование. Почти всички наши трудности, кризи и конфликти имат за основна причина почти безкрайното непознаване от страна на нашите хора на самите елементи на християнството. Едно скорошно проучване показва, че повече от седемдесет и пет процента от енориашите с „добра репутация“ никога не са чели Евангелието – освен това което чуват в църквата в неделя – да не говорим за Стария завет. Ако към това се прибави и фактът, че дори някои от нашите йерарси смятат, че формалното богословско образование не е наистина „задължително“ за един свещеник, и че значителен брой от нашите свещеници не смятат, че обучението на паството им е техен свещен дълг – ще се получи своеобразен образ на една Църква, незаинтересована от самия предмет на своето съществуване. Но християнското понятие за вяра включва и двете – акта на вярване и съдържанието на вярата, а едното без другото прави вярата мъртва.

И накрая, третото съществено измерение на религиозното възстановяване в енорията е възстановяването на нейния мисионерски характер. И под това имам предвид преди всичко преминаването от егоистичния егоцентризъм на съвременната енория към концепцията за енорията като слуга. Днес използваме една изключително двусмислена фразеология: хвалим мъжете, защото „служат на енорията си“, например. „Енорията“ е цел сама по себе си, която оправдава всички жертви, всички усилия, всички дейности. „За благото на енорията“… Но това е двусмислено, защото енорията не е цел сама по себе си и след като се е превърнала в такава – тя всъщност е идол, осъден като всички други идоли в Евангелието. Енорията е средство за хората да служат на Бога и самата тя трябва да служи на Бога и на Неговото дело и само тогава е оправдана и става „Църква“. И отново свещен дълг и истинска функция на свещеника е не да „служи на енорията“, а да направи така, че енорията да служи на Бога – и между тези две функции има огромна разлика. А да служи енорията на Бога означава преди всичко да помага на Божието дело, където и да е то. Убеден съм, и е достатъчно да прочетете Евангелието само веднъж, за да се убедите, че докато нашите семинарии са принудени година след година буквално да просят пари, докато не можем да си позволим няколко капелани, които да се грижат за нашите студенти в университетските кампуси, докато толкова много очевидни неотложни, очевидни духовни нужди на Църквата остават неизпълнени, защото всяка енория трябва първо да се „погрижи за себе си“ – красивите мозайки, златните одежди и скъпоценните кръстове не се харесват на Бога, а това, което не се харесва на Бога, не е християнско, независимо от външния вид. Ако човек каже: „Няма да помогна на бедните, защото първо трябва да се погрижа за себе си“, ние го наричаме егоизъм и го определяме като грях. Ако една енория казва това и действа по съответния начин, ние го смятаме за християнско – но докато този „двоен стандарт“ се приема като самоочевидна норма, докато всичко това се възхвалява и прославя като добро и християнско на безбройните енорийски тържества и “мероприятия“, енорията по–скоро предава, отколкото служи на Бога.

Но след всичко казано дотук може да се чуе въпросът: „Всичко това може и да е правилно и добро, но как изобщо се започва едно от тези „възстановявания“?“ Не е ли всичко това най–добрата илюстрация именно на онези „невъзможности“, които бяха споменати в началото на тази статия? И именно тук ще напомня на моя читател за другото – „личното“ измерение на православието. Напълно съм наясно, че енорията като организация, не може да бъде „обърната“ към нито един от тези идеали, освен може би теоретично. Всъщност нито една не е била в дългата история на Църквата, която започва с ужасните думи, отправени към една от най–старите „енории“: „Зная делата ти, имаш име на жив, а си мъртъв“ (Откр. 3:1). Обръщането и вярата винаги са лични, а това означава, че макар свещеникът да трябва да проповядва на всички, винаги само малцина са тези, които чуват, получават и приемат Словото и му откликват. Както казах по–горе, най–голямата трагедия и капитулацията пред секуларизма се състоят именно във факта, че енорията – като организация, като безлично мнозинство, на практика е скрила от пастира човека, който е крайният обект на Божията любов и спасителна благодат. Толкова сме обсебени от социалното, че не само пренебрегваме личността, но и просто вече не вярваме, че именно социалното зависи от личното, а не обратното. Но Христос е проповядвал на множествата, на всички, но все пак е избрал дванадесетте и е прекарвал по–голямата част от времето Си, като ги е учил „насаме“. Mutatis mutandis („Като се променят нещата, които трябва да се променят“ – бел. прев.), ние трябва да следваме същия модел и това е единственият път към разрешаването на нашия духовен проблем. Говорейки за литургичното възстановяване, споменах празната Църква. В действителност обаче тя няма да бъде празна – и ако „двама или трима“ присъстват, участват и се „наслаждават“ на службата, не сме се трудили напразно. Ако само шепа мъже и жени ще открият сладостта на познанието за Бога, ще се срещнат, за да четат и разбират Евангелието, да задълбочат духовния си живот – не сме се трудили напразно. Ако малцина ще решат да организират малка мисионерска група, да насочат вниманието си към нуждите на Църквата – не сме се трудили напразно. Свещеникът трябва да се освободи от манията за брой и успех, трябва да се научи да цени единствения истински успех: този, който е скрит в Бога и не може да бъде отчетен в статистиката и да бъде приписан на енорията. Той самият трябва да преоткрие вечната истина за „малкото квас, който заквасва цялото тесто“ (I Кор. 5:6) – защото това е самата същност на християнската вяра. Защото тези малцина – независимо дали искат, или не – ще станат свидетели и рано или късно тяхното свидетелство ще даде своите плодове. Енорията може да бъде подобрена, но само човекът може да бъде спасен. И все пак неговото спасение има огромно значение за всички и по този начин за самата енория. Още веднъж – това, което наистина е невъзможно за една енория, постоянно се разкрива като възможно за един човек и в крайна сметка целият смисъл на християнството е победата, станала възможна за човека чрез Христос, над невъзможностите, наложени на човека от „света“.

7. Православието и Америка

Сега можем да се върнем към православието в Америка. Всичко, което се опитах да кажа, в крайна сметка се свежда до следното: трябва да престанем да мислим за православието по отношение на Америка и да започнем да мислим за Америка по отношение на православието. И на първо място, трябва да помним, че в тези термини „Америка“ означава поне три неща, три нива на нашия живот като православни.

На първо място, това е личната съдба и ежедневието на всеки един от нас; това е моята работа, хората, които срещам, вестниците, които чета, безбройните решения, които трябва да взема. Това е моята „лична“ Америка и тя е точно такава, каквато аз я направя. Всъщност Америка не изисква от мен нищо друго, освен да бъда себе си, а да бъда себе си за мен, като православен, означава да живея според вярата си и да живея според нея възможно най-пълноценно. Всички „проблеми“ се свеждат до този: искам ли да бъда себе си? И ако измислям всякакви големи и малки пречки, всякакви „идоли“ и ги наричам „американски начин на живот“, вината е моя, а не на Америка. Защото ми беше казано: „Ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“ – свободни от всички идоли, свободни да вземате решения, свободни да угаждате на Бога, а не на хората. Следователно този проблем е изцяло мой и само аз мога да го реша чрез ежедневни усилия и отдаденост, молитва и усилие, постоянно усилие да „стоя здраво“ в свободата, в която ме е поставил Христос (Гал. 5:1).

На второ място, „Америка“ е култура, т.е. комплекс от навици, обичаи, форми на мислене и т.н., много от които са или нови, или чужди на православието, на неговата история и традиция, и е невъзможно просто да се „пренесе“ православието в американските културни категории. Да се превърне в „четвърта голяма вяра“ чрез декрет и прокламация е лошо решение на този труден проблем и в деня, в който православието се почувства напълно у дома си в тази култура и се откаже от своята чуждост, то неизбежно ще загуби нещо съществено, нещо изключително православно. Все пак в американската култура има основен елемент, който прави възможно православието не просто да съществува в Америка, а да съществува истински в американската култура и в творческа връзка с нея. Този елемент отново е свободата. В дълбокия смисъл на думата именно свободата е единственият истински „американски начин на живот“, а не повърхностните и потискащи конформизми, които най–добрите американци от всички поколения последователно осъждат и заклеймяват като предателство спрямо американския идеал. А свободата означава възможността, дори задължението, за избор и критика, за несъгласие и търсене. Повърхностният конформизъм, толкова силен на повърхността на американския живот, може да направи така, че същностната американска ценност – дадената на всеки възможност да бъде себе си, а следователно и православието да бъде православно, да изглежда “ неамерикански“; въпреки това тази възможност си остава фундаментално американска. Ето защо, ако се премине от личното към корпоративното ниво, в американската култура няма нищо, което би могло да попречи на Църквата да бъде изцяло Църква, една енория – наистина енория, и само като е изцяло православна, американското православие става изцяло американско.

И накрая „Америка“, както всяка друга нация, свят, култура, общество, е голямо търсене и голямо объркване, голяма надежда и голяма трагедия, жажда и глад. И както всяка друга нация или култура, тя отчаяно се нуждае от Истина и Изкупление. Това означава – и аз пиша тези думи, знаейки колко глупаво звучат – че тя се нуждае от православие. Ако само православието е това, в което вярваме и което изповядваме, то всички хора се нуждаят от него, независимо дали го знаят, или не, иначе нашето изповедание и самата дума православие не означават нищо. И ако думите ми звучат като невъзможна глупост, то е само заради нас, православните. Именно нашето предателство към православието, свеждането му до собствените ни дребни и егоистични „национални идентичности“, „културни ценности“, „провинциални интереси“ го правят да изглежда като поредната „деноминация“ с ограничен обхват и съмнителна значимост. Именно гледайки към нас, православните, Америка не може да види православието и да различи някаква Истина и Изкупление. И все пак за всеки, който иска да види, е ясно, че днес около нас има хиляди уши, готови да слушат, хиляди сърца, готови да се отворят – не за нас, не за нашите човешки думи и човешки обяснения, не за „великолепието“ на Византия или Русия, а за онова, което единствено прави православието, което надхвърля всички култури, всички епохи, всички общества и което ни кара да пеем в края на всяка Литургия:

„Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра…“

И ако само можехме да разберем това и да го приемем в сърцата и волята си, ден след ден, нямаше да има проблем на православието, а само мисия на православието в Америка.