Как православието попадна в тази каша? (първа част)

Автор: Матю Намми

Почти не е необходимо да се споменава, че православният свят в момента е в безпорядък. Само ситуацията в Украйна е катастрофална: руско нахлуване в страната, подкрепено от Московския патриарх Кирил, преследване на Украинската православна църква (УПЦ) от страна на държавата и призната само от някои Православна църква на Украйна (ПЦУ), която беше създадена от Вселенската патриаршия чрез обединяване и признаване на две схизматични църковни организации. Москва е прекъснала общението с Константинопол и другите църкви, които са признали ПЦУ: Александрия, Кипър и Гърция. В Африка Москва е създала епархии на територията на Александрийската патриаршия. Антиохия е извън общение с Йерусалим от близо десетилетие поради претенциите на Йерусалим за юрисдикция в Катар. По всичко личи, че дългоочакваният Свят и Велик събор от 2016 г. далеч не е бил обединяващо събитие, a напротив, след него всичко тръгна надолу.

Как се озовахме в тази бъркотия? С една дума: геополитика. Това не е нищо ново; това е модел, който сме виждали да се разиграва още в Стария Завет. Но в нашата съвременна епоха на бързо пътуване и комуникации геополитическите промени се случват по-бързо и се разпространяват по-широко от всякога. И така, промените, които силите на този свят нанасят на Православната Църква, ни подхвърлят насам-натам, достатъчно бързо, за да накарат един наблюдател да се разтрепери. Понякога Православната църква реагира ефективно на тези промени; по-често сме хванати за петите и сме завлечени от вълните.

В тази статия ще се опитам, колкото се може по-кратко, да дам някакво обяснение на това, което ни доведе до това мрачно положение. Разбирането на произхода на нашите проблеми е важно, ако някога искаме да намерим изход – макар че единственият истински изход от нашата криза несъмнено е покаянието.

Трябва да кажа, че това изобщо не е с цел да бъде някаква окончателна история на световното православие през последните 100 години. Опитвам се да покажа как сме попаднали в настоящата бъркотия, а не да разкажа цялата история на Църквата. Така че ще пренебрегна всякакви важни, интересни и поучителни истории (и дори светци), защото целта ми тук е просто да дам някаква малка представа за сегашното ни, и то много трудно положение.

Деветте години, които едва не унищожиха Православната църква.

Първата световна война и годините, последвали я (по-конкретно от 1917 до 1925 г.), напълно промениха облика на православието. Преди Голямата война повечето православни християни са живели в една от трите големи империи: Руската, Османската и Хабсбургската. Към средата на 20-те години на ХХ век всички тези империи вече не съществуват.

В Русия православието се превръща от държавна религия в преследвана Църква, а атеистичният болшевишки режим се стреми да я изкорени по най-бруталния и жесток начин, а когато това не се получава, създава прокомунистическа лъжецърква („Живата църква“), за да подкопае православната вяра.

В Османската империя катастрофалната Гръцко-турска война довежда до избиването на хиляди православни християни и до депортирането на милиони православни гърци от Мала Азия.

В бившите земи на Хабсбургите различните държави-наследници се организират около национални идентичности, което води до създаването на Велика Румъния (и единна Румънска патриаршия) и Югославия за сърбите (и единна Сръбска патриаршия).

Редът в Православния свят се разклаща. Появява се нещо ново и в продължение на много години не е ясно какво ще бъде това ново нещо.

През 1917 г. Московската патриаршия е възстановена под ръководството на свети Тихон, но за всеки случай новата патриаршия и нейните институции са потиснати от Ленин и Сталин, оставяйки руското православие в състояние на безпорядък. Онези руснаци, които успяват да излязат от страната, се организират в Руската православна църква извън Русия (РПЦЗ), първоначално под закрилата на Вселенската патриаршия, а по-късно и на Сърбия.

По време на Гръцко-турската война съюзнически сили окупират Константинопол за няколко години, което проправя пътя към избирането на Мелетий Метаксакис за Вселенски патриарх през 1921 г., но след няколко години съюзниците си тръгват и новата турска държава се заема с Вселенската патриаршия което води до въпроси дали ВП ще трябва да напусне Турция или дори да изчезне напълно. В търсене на нов смисъл за съществуване Метаксакис започва да отстоява юрисдикцията на ВП над така наречените „варварски земи“.

В разгара на всички тези вълнения Метаксакис свиква Всеправославен събор в Константинопол през 1923 г. Съборът довежда до приемането на Новия календар от ВП, а след време и от множество други църкви. Това от своя страна породило разколнически движения, като ригористите отхвърлили Новия календар и всичко, което той защитава.

В края на 1920 г., Метаксакис става патриарх на Александрия и при него Александрийската църква, която дълго време е доминирана от етническите гърци в Египет, приема новопокръстени от Субсахарска Африка, с което започва разширяването на Александрия, и така обхваща цяла Африка.

В Антиохия имали свои собствени проблеми. В края на десетилетието Антиохийският Синод е безнадеждно разделен и двама души претендират за титлата патриарх. Ситуацията се разрешава едва когато единият от тях умира. От своя страна Йерусалим от незапомнени времена страда от тежки финансови проблеми, които сякаш се задълбочават след идването на британското мандатно правителство, което отваря вратите на ционисткото движение и довежда поток от еврейски заселници в Светите земи.

Българската църква не е в общение с гръцките църкви от 1872 г. Положението при сърбите и румънците било добро и дори предстоятелите на техните Църкви приели титлата патриарх. Но Грузия страдала: след кратък момент на възход след разпадането на Руската империя, православието в Грузия било брутално потиснато от собствения си син, съветския диктатор Йосиф Сталин.

Тези няколко реда едва ли могат да обобщят този бурен период. За много повече информация вижте статията ми „Деветте години, които почти унищожиха Православната църква[1]„.

Конференция на Църквите в СССР в началото на 50-те. Патриарх Алексей в средата с бял клобук.

Православната студена война

Следващият повратен момент за световното православие е Втората световна война. През 1927 г. московският митрополит Сергий се опитва да умиротвори съветското правителство, като издава декларация за лоялност към съветската държава, което предизвиква незабавни и дълготрайни противоречия в руското православие както в Съветския съюз, така и в чужбина. Но Църквата остава потисната, а патриаршията е запазена само на хартия, с шепа „свободни“ епископи и без функциониращи институции.

През 1943 г. Сталин решава, че е в негов стратегически интерес да възстанови Московската патриаршия. Това води до избирането на митрополит Сергий за патриарх и до създаването на множество нови църковни институции, включително богословски академии и печатница. Руското православие отново не е държавна религия, но му е позволено да функционира в ограничена степен, стига да е полезно за съветската държава. Същата година Сталин разрешава Грузинската Църква да получи автокефалия от Москва.

През 1945 г. Московският патриарх Алексий I обикаля православния свят, разпространявайки влиянието на Московската патриаршия и предизвиквайки тревога на Запад, който от своя страна се страхува от разпространението на съветската власт. Гърция е въвлечена в гражданска война, а президентът на САЩ Хари Труман обявява „Доктрината Труман“ за възпиране на комунизма. Доктрината „Труман“ е създадена специално за справяне с този проблем в Гърция и Турция. Вселенската патриаршия изведнъж се превръща в стратегически ценна институция, но нейният ръководител, патриарх Максим, е смятан за твърде слаб. През 1948 г., във връзка с 500-годишнината на руската автокефалия, Москва прави постъпки за организиране на Всеправославен събор – понякога дори наричан Вселенски събор. Сталин говори за създаването на „православен Ватикан“ в Русия. Въпреки геополитическото напрежение и факта, че годишнината отбелязва самопровъзгласената независимост на Москва от тогавашния униатски ВП, патриарх Максим изпраща представители на събранието (представителите на ВП участват в честванията, но не и в самия събор). В светлината на всичко това един слаб Вселенски патриарх започва да се възприема от Америка като сериозна опасност. (За повече информация относно Московския събор през 1948 г. вижте тази статия.)[2]

Поради това през 1948 г. Максим[3] е отстранен от поста си в полза на гръцкия архиепископ на Америка Атинагор, който идва на власт с подкрепата на Америка, Гърция и Турция. Той е имал дълбоки връзки с американското правителство, датиращи от 1942 г., когато започва да помага на OSS (предшественик на ЦРУ). По онова време той казва[4] на OSS: „Всеки, който е под моя заповед, е под ваша. Можете да им заповядате всичко,  каквато ви е необходимо. Няма да бъдат задавани въпроси и вашите указания ще бъдат изпълнени точно“. От американска гледна точка той е идеалният патриарх, който да противодейства на влиянието на Московската патриаршия.

Новият Вселенски патриарх отпътува от Съединените щати за Истанбул на борда на американски военен самолет, предоставен от президента Труман. През първите години от живота си Атинагор се представя като сътрудник на американското правителство, като редовно се среща с американски официални лица, предоставя разузнавателна информация и прави всичко възможно, за да служи на американските интереси. Той гледа на себе си като на ключова фигура в борбата срещу комунизма, като на църковен агент на „Доктрината Труман“. (За повече информация по темата вижте тази статия.)[5]

Студената война предизвиква паралелна и много свързана с нея студена война в православието – между Москва и Константинопол. Гръцкият свят не бил единен в тази война, като например Александрийският патриарх обикновено предпочитал Москва, а не своите гръцки събратя от ВП.

Най-ниската точка на православното влияние.

Йосиф Сталин умира през март 1953 г., десетилетие след като възстановява Московската патриаршия. Неговият наследник Хрушчов вече не се интересувал толкова от руското православие като геополитически инструмент и може би поради това интересът на американското правителство към Вселенската патриаршия също започнал да намалява.

Четири седмици след смъртта на Сталин американският консул в Истанбул се среща с патриарх Атинагор. Той описва срещата по следния начин[6]:

„По повод на първото ми официално посещение при Вселенския патриарх Атинагор на 1 април, патриархът отдели голяма част от времето си, за да изрази любовта и възхищението си към Съединените щати и всичко, което нашата страна представлява. Той стигна дотам, че заяви, че крайъгълният камък на политиката, която си е поставил като патриарх, е да развива американските идеали. Възхищението му от Съединените щати понякога беше толкова невъздържано, че стана почти смущаващо. Не можех да се сдържа да не почувствам, че ако като турски гражданин изразява чувствата си толкова свободно пред неамериканците, ще му бъде лепнат етикет на професионален проамериканец, че влиянието му в Турция и сред православните ще бъде съответно намалено и че за някои изказванията му ще бъдат смятани просто за повторение на американската пропаганда. Разбирам, че в някои среди усилията му вече са били подценени по тази причина и че Департаментът е наясно с това. Ето защо съм принуден да препоръчам да направим каквото можем, за да насърчим изтънчеността в изразяването на съвсем разбираемите проамерикански чувства на патриарха, а бъдещите ни отношения с него да се водят с такава дискретност, че да се избегне прекалено близкото му сътрудничество с нас.“

На следващия месец, през май 1953 г., Българската църква – която току-що се бе помирила с Константинопол през 1945 г. с посредничеството на Московския патриарх Алексий – се обяви за патриаршия, което предизвика нови търкания между България и ВП.

Патриарх Атинагор не е бил глупав; той със сигурност е разбирал, че без Сталин значението на Московската патриаршия може да намалее – а това би могло да означава съответно намаляване и на значението на Константинопол.

Ако Атинагор е мислел така, то съвсем скоро се е оказал напълно прав. През септември 1955 г. в Истанбул избухва антиправославен погром, а старият покровител на Атинагор, американското правителство, седи отстрани и не прави нищо, за да защити православните. На практика за една нощ гръцкото православно население в Истанбул намалява от почти 68 000 на 48 000 души.[7]

В Кипър дните на управляващата Британска империя на острова били преброени, а напрежението между кипърските гърци и турци можело да се разреже с нож. През 1960 г. Кипър става независима държава и гръцкото мнозинство избира кипърския първойерарх, архиепископ Макариос, за първи президент на страната. Правата на турското малцинство се преврърнали във въпрос, който предизвиквал разногласия. По време на Рождество Христово през 1963 г. избухва бунт, който води до изселването на около 25 000 кипърски турци. През 1964 г. Турция отвръща на удара, като лишава от турско гражданство гръцките граждани и тези с двойно гражданство в Истанбул. През следващите години повечето от гърците, останали в града след погрома от 1955 г., напускат града и през 1978 г. остават само 7000 гърци.

Американското правителство, което в първите години на патриаршеството на Атинагор възприема ВП като важна стратегическа институция, с годините започва да се интересува от нея все по-малко. Може би не е изненадващо, че в този момент на безполезност Атинагор прави завой навън. През 1961 г. той подновява спящия процес на организиране на Всеправославен събор, а от 1961 до 1968 г. се провеждат четири големи всеправославни конференции. Също през 1961 г., за да улесни предсъборния процес, Атинагор отстъпва и приема статута на България като патриаршия. Този завой навън не се ограничава само до междуправославните отношения. През 1959 г. новият архиепископ на ВП в Северна и Южна Америка Яковос се среща с папа Йоан XXIII. Това подготвя почвата за 1964 г., когато Атинагор се среща с папа Павел VI в Йерусалим; двамата се прегръщат, а година по-късно заедно „отменят анатемите“ от 1054 г. Започва нова ера в православно-католическия диалог.

Атинагор остарявал и се обърнал към САЩ[8] за помощ във връзка с приемствеността, но администрацията на Никсън го пренебрегва. През 1972 г. той умира и вицепрезидентът на САЩ Спиро Агню моли държавния секретар Хенри Кисинджър да се намеси, за да позволи на ВП да проведе свободни избори. Кисинджър се отнася пренебрежително: „Не ми пука за турските епископи. На мен ми пука за турското правителство.“ Турците наложили вето на всички най-добри кандидати, а крайният победител, Димитриос, бил добър, но политически слаб човек, без особено влияние на световната сцена[9].

Москва също се намирала в относително ниска точка на глобално влияние. Патриарх Пимен не е особено силна фигура; вместо това доминиращата личност в руското православие е Ленинградският митрополит Никодим. Никодим е поставен начело на Отдела за външни църковни връзки на МП и е ръкоположен за епископ през 1960 г. на крехката възраст от 31 години. В запис на КГБ[10] от 16 април 1960 г. се казва: „КГБ счита за целесъобразно да назначи за председател на отдела за външни църковни връзки [към Московската патриаршия] архимандрит Никодим Ротов и да го издигне за представител на Руската православна църква за участие в дейността на Световния съвет на църквите и Съветския комитет за защита на мира„. Никодим изиграва ключова роля в договарянето на споразумението с откъснатата американска дъщерна църква на Москва – „Митрополията“. През 1970 г. Москва предоставя автокефалия на Митрополията, създавайки „Православната църква в Америка“ (OCA). Патриарх Атинагор реагира[11] отрицателно, като твърди, че никоя Църква няма право да предоставя едностранно автокефалия; по-скоро „предоставянето на автокефалия е право, принадлежащо на Църквата като цяло“.

Митрополит Никодим със сигурност е бил подготвян за следващ патриарх. Но умира неочаквано през 1978 г., само на 48 години, по време на церемонията по встъпването в длъжност на папа Йоан Павел I във Ватикана. Едно от духовните чеда на митрополит Никодим е настоящият Московски патриарх Кирил (Гундяев).

В Гърция през 1967 г. военна хунта поема контрола над страната и управлява в продължение на седем години, като църквата е подвластна на диктатурата. В Кипър Макариос III седи неспокойно както на архиепископския престол, така и в президентския кабинет, а гръцко-турското напрежение все повече се засилва. През 1973 г. 3/5 от кипърския Свети Синод правят опит за държавен преврат срещу Макариос (т.е. Макариос като архиепископ, а не като президент). В отговор Макариос[12] настоява за свикване на всеправославен събор. Поради изострената геополитическа ситуация базираната в Турция ВП и базираната в Атина Гръцка църква (която е под властта на военната хунта) не се явяват, така че съборът е председателстван от Александрийския патриарх. Макариос е оправдан, но на следващата година гръцката хунта прави собствен опит за преврат срещу Макариос, този път в качеството му на президент. В отговор турците нахлуват в Кипър и окупират северната част на острова. Макариос оцелява като президент, но гръцката хунта пада. В този момент Макариос вероятно е най-изтъкнатата фигура в гръцкото православие – със сигурност повече от който и да е патриарх – въпреки сравнително ниското си място в диптисите. (Една малка подробност: през 2001 г. посетих известния музей на восъчните фигури „Мадам Тюсо“ в Лондон. Макариос беше единственият православен духовник с восъчна фигура.) Но през 1977 г., той умира на 63-годишна възраст. Така че през 1977-78 г. и двамата водещи гръцки и руски православни йерарси в света умират на млада възраст.

Президентът Джо Байдън награждава о. Алекс Карцулос с Президентския медал на свободата. 2022 г.

Има още един претендент за най-изтъкнат православен епископ в света по това време: Яковос, гръцкият архиепископ на Северна и Южна Америка. Яковос бил по-голям от живота, известен извън православния свят, като се започне от корицата на списание Life, където той марширува в Селма заедно с Мартин Лутър Кинг. Но турците спират кандидатурата му за Вселенския престол през 1972 г., а по време на встъпването в длъжност на Джими Картър като президент на САЩ през 1977 г. православието се смята за толкова незначително, че Яковос не е поканен да участва, както при предишните встъпвания в длъжност. Ужасен от тази обида, той се обръща към един свой млад свещеник, отец Александър Карлуцос, и го моли да направи нещо по въпроса.

продължава тук

превод от английски: презвитер Атанас Чулаков

Бележки:

[1] https://orthodoxhistory.org/2019/03/07/the-nine-years-that-almost-destroyed-the-orthodox-church-1918/

[2] https://www.researchgate.net/publication/326625018_THE_MOSCOW_PAN-ORTHODOX_COUNCIL_8-18_July_1948

[3] https://orthodoxhistory.org/2019/12/11/ousting-the-ecumenical-patriarch/

[4] https://orthodoxhistory.org/2019/12/02/greek-archbishop-to-proto-cia/

[5] https://orthodoxhistory.org/2023/03/23/patriarch-athenagoras-the-cia-and-the-state-department/

[6] https://orthodoxhistory.org/wp-content/uploads/2020/02/1953-04-10-US-State-Dept-conversation-with-Athenagoras-embarrassing-loyalty-to-US.pdf

[7] https://orthodoxhistory.org/2020/02/17/chronology-of-terror/

[8] https://orthodoxhistory.org/2021/02/08/us-government-election-athenagoras/

[9] https://orthodoxhistory.org/2021/10/05/turkish-interference-in-the-1972-ecumenical-patriarchate-election/

[10] https://www.academia.edu/37223006/The_Svyatoslav_Files_Metropolitan_Nikodim_and_the_KGB

[11] https://orthodoxhistory.org/2018/09/21/1970-letter-from-ecumenical-patriarch-athenagoras-on-autocephaly/

[12] https://orthodoxhistory.org/2021/09/02/an-ecclesiastical-coup-detat-the-pan-orthodox-council-of-1973/