Как православието попадна в тази каша? (втора част)

Posted на 21/08/2023 in Актуално, Възгледи, идеологии, проблеми, Съвременност, Sticky // 0 Comments

Автор: Матю Намми

продължение от тук

Началото на Новата Ера

Новата ера в православната история започва с отец Алекс Карлуцос, който почти собственоръчно възстановява отношенията между Вселенската патриаршия и правителството на Съединените щати. През 1979 г., благодарение на усилията на Карлуцос, Джими Картър награждава Яковос с Президентския медал на свободата. През 1985 г. Карлуцос помага на тогавашния бивш президент Картър да посети Истанбул и да настоява пред турското правителство да разреши реконструкцията на централната сграда на Фенер; турците се съгласяват. Именно по това време Фенер поръчва две известни мозайки: една на апостол Андрей и Стахий (легендарните основатели на Византийската църква) и една на Мехмет Завоевателя и патриарх Генадий II Схоларий (за които ще стане дума по- нататък). През 1990 г. Вселенският патриарх Димитриос (придружен от тогавашния Халкидонски митрополит Вартоломей) посещава Америка – първото в историята посещение на ВП в САЩ. Карлуцос организира затварянето на ротондата на Капитолия в САЩ за обществеността, за да може Димитриос да бъде приет от членовете на Конгреса. В Чикаго била отслужена литургия на открито, на която присъствали над 12 000 души.

Зад Желязната завеса започна размразяване. Михаил Горбачов става лидер на СССР през 1985 г. и разрешава грандиозни тържества по случай хилядогодишнината от покръстването на Русия през 1988 г. Берлинската стена пада през ноември 1989 г.; през декември комунистическото правителство на Чаушеску в Румъния е свалено, а патриарх Теоктист почти си отива. Както и през 20-те години на ХХ век, в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век старият геополитически ред се срива и се появява нова несигурна реалност, която ще има сеизмични последици за Православната църква.

Докато това се случва, през 1990 г. Московският патриарх Пимен умира и е наследен от 61-годишния Алексий II, който побеждава своя съперник, Киевския митрополит Филарет Денисенко. Новият патриарх Алексий встъпва в длъжност, когато Съветският съюз се разпада. Грузия, Украйна, Беларус, Естония, Латвия… и така нататък – всички те провъзгласяват своята независимост в един и същи исторически момент. С изключение на Грузия, православните църкви в бившите съветски републики били подчинени на Московската патриаршия; какво щяло да стане с тях сега, когато страните им били независими? Всички погледи били насочени към Украйна, където епископите на Украинската екзархия поискали автокефалия. Получили са отказ; вместо това МП им предоставя известна автономия, създавайки съвременната структура на Украинската православна църква (УПЦ), която миналата година прекъсна всякакви връзки с Москва. (Доколкото разбирам, много от украинските епископи, поискали автокефалия, по-късно оттеглят исканията си, твърдейки, че са били притиснати да подпишат от Киевския митрополит Филарет).

Филарет е ядосан: загубил е битката за московския патриаршески престол, не е успял да получи автокефалия за църквата в Украйна и е станал обект на скандални разследвания за личния си живот. Затова той предприел съдбоносна стъпка, като влязъл в схизма и създал своя юрисдикция, известна като Киевски Патриархат. В разгара на този хаос е създадена и друга, свързана, но съперничеща си схизматична юрисдикция – Украинската автокефална православна църква (УАПЦ). В отговор на това Москва отлъчва Филарет, който се обръща към Вселенската патриаршия, но ВП отхвърля жалбата, оставяйки Филарет и неговите последователи извън каноничното православие. През 1997 г. МП анатемосва Филарет; ВП отново подкрепя това решение[1].

В самата Русия, в последните дни на СССР и последвалите години, православието за една нощ се превръща от религия на бабичките в нова гореща тенденция. Тълпи от руснаци се редили на опашки, за да се покръстят – говорим за десетки милиони хора за много кратък период от време. Много от тези хора почти не разбирали какво правят, но, донякъде подобно на четвърти век след обръщането на свети Константин, да станеш православен било нещо, което е трябвало да се направи. Появили се харизматични свещеници („младостарци“), които изградили свои собствени последователи сред новопокръстените.

Патриарх Димитриос умира през 1991 г., след почти две десетилетия на престола. Големият въпрос тук бил дали Турция ще се намеси отново, както през 1972 г., и ще наложи вето на всички водещи кандидати за патриарх? Разликата между 1972 г. и 1991 г. обаче е в отец Алекс Карлуцос. Поради установените от Карлуцос силни връзки със Съединените щати Белият дом се намесил, убедил турското правителство да не се намесва в избора за патриарх. Нито един от кандидатите не е бил заличен и на 22 октомври 1991 г. е избран 51-годишният митрополит на Халкидона, Вартоломей.

Първата епоха на Вартоломей

Патриарх Вартоломей изглеждал силен човек, динамичен и прозорлив лидер в най-ключовия момент за православието от седем десетилетия насам. Той веднага превърнал междуправославните отношения в свой приоритет. Още преди избирането си той възлага на отец Алекс Карлуцос да съдейства за посещението на патриарх Алексий в Америка – първото подобно посещение на Московски патриарх. Алексий пристигнал в Съединените щати само няколко дни след интронизацията на Вартоломей в Истанбул. Посещението включва среща с 34 от православните епископи на Америка – по-голяма среща от прочутата среща в Лигониър, състояла се три години по-късно.

През 1992 г. патриарх Вартоломей свиква събрание на всички православни автокефални предстоятели – „Синаксис“. През 1993 г. в Шамбези се провежда предсъборна среща, на която се апелира за създаването на „епископски асамблеи“ в регионите на „диаспората“. Това кара 29 от православните епископи в Америка да се съберат през следващата година в Антиохийското село Лигониър, Пенсилвания на среща[2]. Също така през 1993 г. Вартоломей пътува до Русия и служи заедно с патриарх Алексий, което е сериозна проява на подкрепа за Алексий в един несигурен момент от руската история.

Първият Синаксис на предстоятелите бил само началото. През следващите години се провеждат още пет такива – и това не включва множеството други важни общоправославни дейности. Това не означава, че не е имало пречки – такива със сигурност е имало.

През 1993 г. Йерусалимският патриарх Диодорос – отявлен противник на икуменическите дейности на ВП с хетеродоксалните – решил да създаде юрисдикции в диаспората, което било директен удар срещу претенциите на ВП за изключителна юрисдикция над „варварските земи“. Йерусалим възобновява бившата си Австралийска архиепископия, а ВП реагира, като свиква в края на юли 1993 г. в Истанбул събор, в който участват Александрийският патриарх, Атинският архиепископ, представители на Кипър и многобройни йерарси на ВП (включително Яковос от Америка). Съборът порицава двама йерусалимски епископи, включително влиятелния Тимотей Лидски; осъжда Диодорос и премахва името му от диптисите (т.е. „прекъсва общение“), но не се опитва да го низвергне, като му дава срок до Рождество да направи необходимите промени. В този момент гръцкото правителство се намесва, като заплашва да прекрати финансирането на Йерусалимската патриаршия. Диодорос отстъпва и закрива австралийската архиепископия, а ВП сключва мир; през 1995 г. Вартоломей и Диодорос извършват съслужение, заедно с отстранените преди това йерусалимски епископи, които биват възстановени.

През 1995 г. Вселенската патриаршия приема в своята юрисдикция група украински американци, които преди това са били разколници – Украинската православна църква в САЩ. Московският патриарх Алексий е обезпокоен: какви ще бъдат последиците от това действие за самата Украйна? Патриарх Вартоломей[3] отвърнал, като успокоил Алексий, че няма намерение да легитимира разколниците в Украйна и всъщност, че с нормализирането на украинците от диаспората делото на Филарет Денисенко и неговите съюзници ще бъде отслабено.

По-големият буреносен облак се появява през 1996 г. в Естония. Територията на Естония дълго време е била част от Руската империя и православните ѝ църкви са били под ведомството на Руската православна църква. След падането на царя, когато руското православие е подложено на преследване, свети Тихон, патриарх Московски, предоставя автономия на Естонската църква. Скоро обаче естонците започват да се борят за автокефалия. Те се обръщат към Вселенския патриарх Мелетий Метаксакис, който ги разочарова, като просто ги приема в юрисдикцията на ВП и признава автономията, предоставена от свети Тихон. По време на Втората световна война Съветският съюз поема контрола над Естония и Московската патриаршия отново анексира Църквата в Естония. Бъдещият патриарх Алексий II е роден в Естония през 1929 г. и е тийнейджър, когато Московската патриаршия поема контрола над Естонската църква.

След разпадането на Съветския съюз в началото на 90-те години на ХХ в. Естония възвръща независимостта си и някои представители на Естонската църква искат да променят верността си от Москва към Константинопол. През февруари 1996 г. патриарх Вартоломей обявява, че юрисдикцията на ВП в страната е възстановена, като томосът на ВП от 1923 г. е реактивиран. Анексирането на Естония от страна на Москва е било, според ВП, „произволно“ и „неканонично“ и сега ВП си връща това, което смята за свое право. Както можете да си представите, Москва не приема това присърце и прекъсва общение с ВП. Но и двете страни искали да разрешат нещата и веднага започнали да се срещат, за да се договорят. До май те постигнали споразумение:ВП и Москва приели присъствието на двете юрисдикции на естонска земя. Естонският народ можел да избере към коя от тях да се присъедини. През 1999 г. ВП избира митрополит на цяла Естония, което предизвиква нов протест от страна на Москва. През 2000 г. се провежда поредният Синаксис на предстоятелите, на който присъства Естонският Стефанос – но Московският патриарх Алексий не присъства. Но общението не било прекъснато.

През 1997 г. патриарх Вартоломей прави първото си посещение в Съединените щати като Вселенски патриарх, отново с посредничеството на о. Алекс Карлуцос. Той получил златния медал на Конгреса и се изказал против протестантските мисионери, които работели за покръстването на традиционно православните в Русия и другите бивши съветски републики. Това се случилo малко след като руският президент Борис Елцин подписал закон, с който предоставил защитен статут на православието и на няколко други традиционни религии в опит да ограничи протестантския прозелитизъм.

От 1998 г. до 2006 г. били проведени четири ad hoc общоправославни съвета за справяне с различни поместни кризи:

През 1998 г. в България[4] е проведен събор, който се занимава с група разколници, отцепили се от Българската патриаршия.

През 2000 г. в Кипър се провел събор за разглеждане на обвиненията срещу Лимасолския епископ Атанасий. Съборът оправдава Атанасий.

През 2005 г. в Истанбул се провежда събор за справяне с кризата в Йерусалим, където Светият синод е отстранил патриарх Иреней. Съборът потвърждава решението на Йерусалимския синод.

През 2006 г. в Кипър се провежда още един събор, този път за отстраняване на недееспособния архиепископ Хризостомос от престола, което проправя пътя за нови избори за архиепископ в Кипър.

Всички тези събори били под изключително наблюдение, всяка поместна Църква изпратила свои епископи.

Втората епоха на Вартоломей

2001 г.: Вселенската патриаршия официално приема добавянето на „цяла Африка“ към титлата на Александрийския патриарх.

2002: Халкидонският митрополит Йоаким, най-добрият приятел и най-близък съветник на патриарх Вартоломей, получава инсулт. Той прекарва следващите две десетилетия в кома, след което умира през 2023 г.

2004: Вселенската патриаршия за кратко прекъсва общението си с Еладската Църква. За този случай трябва малко по-обстойно обяснение… През 1913 г., след Балканските войни, Гърция анексира куп нови територии (Епир, гръцка Македония, Северна Тракия, северните и източните острови в Егейско море). Те стават известни като „нови територии“ (или „нови земи“). Но въпреки че тези територии вече са политически част от Гърция, те остават канонична територия на Вселенската патриаршия, а не на Еладската Църквата. През 1928 г. ВП разрешава тази ситуация с творческо решение: Новите земи остават църковно подчинени на ВП, но управлението на тези епархии се делегира на Църквата на Гърция, която избира митрополити за Новите земи, подлежащи на утвърждаване от ВП. С други думи, митрополитите от Новите земи ще имат двоен статут – епископи на ВП и на Църквата на Гърция. И до днес, ако влезете в уебсайтовете на ВП и на Църквата на Гърция, ще видите епископите на Новите земи в списъка и на двете.

Така или иначе, през 2004 г. Еладската Църква избра трима нови епископи за епархиите на Новите земи без одобрението на ВП. Светият синод на ВП реагира, като прекъсна общението си с Атинския архиепископ Христодул. Московският патриарх Алексий се намесва, като пише публично писмо в подкрепа на Христодул. Грузинският патриарх Илия също изразил подкрепа за Атина, а Александрийският патриарх Петрос предложил да бъде посредник. В крайна сметка спорът бил разрешен от гръцкото правителство, а новите епископи за Новите земи били одобрени по надлежния ред от ВП.

Скоро след това, през септември, светейшият Петрос Александрийски загива в катастрофа с хеликоптер, заедно с трима други александрийски епископи и още няколко пътници. Загубата на Йоаким Халкидонски през 2002 г. и на Петрос Александрийски през 2004 г. отстранява от сцената две влиятелни личности нужни на патриарх Вартоломей.

2005: Йерусалимска криза; Всеправославен събор, който потвърждава отстраняването на патриарх Иреней. Той е наследен от патриарх Теофил, отговарял преди това за новата епархия на Йерусалим в Катар, която е била канонична територия на Антиохийската патриаршия. След избирането си Теофил трябвало да получи одобрението на различните правителства, свързани с Йерусалимската патриаршия – Израел, Йордания и Палестина. Месеци наред Израел отказвал да го одобри, което довело до криза, но в крайна сметка – отчасти благодарение на намесата на отец Алекс Карлуцос, сенатор Джо Либерман и адвоката по въпросите на религиозната свобода Джей Секулоу, от Израел дали зелена светлина.

2006: Всеправославен събор в Кипър за отстраняване на недееспособния архиепископ Хризостомос. Последвалите избори за архиепископ довеждат до трима основни кандидати: Атанасиос от Лимасол, Никифор от Киккос и Хризостом от Пафос. Въпреки че Атанасиос получава най-много гласове, не му достига мнозинство и Никифор и Хризостом сключват споразумение: Никифор ще подкрепи Хризостом, който ще управлява за ограничен период от време и след това ще се оттегли в полза на Никифор. Но след като встъпва в длъжност, Хризостом II се отказва и остава архиепископ до смъртта си през 2022 г. [5]

2007: Делегацията на Московската патриаршия напуска официалната среща за православно-католически диалог в Равена, Италия. Точка на възпламеняване било присъствието на представители от юрисдикцията на ВП в Естония. В отсъствието на Москва групата за диалог издава Документа от Равена[6], който засяга, наред с други неща, и темата за първенството.

През същата година Московската патриаршия се обединява с Руската задгранична православна църква (РЗПЦ).

2008: През юли патриарх Вартоломей посещава Украйна по покана на украинския президент Виктор Юшченко по повод 1020-годишнината от покръстването на Рус. Wikileaks[7] разполага с интересен доклад на Държавния департамент на САЩ за събитието. Делегацията на ВП провежда многобройни срещи на високо равнище с украинския президент и неговия екип, както и с лидерите на двете схизматични църкви – Филарет и Макарий. Водени от Юшченко, разговорите били съсредоточени върху това как ВП може да съдейства за единството на украинското православие. В крайна сметка по това време не било постигнато никакво решение по този въпрос.

Присъства и Московският патриарх Алексий, въпреки че той бива видимо пренебрегнат[8] от Юшченко. По това време Алексий е в много лошо здравословно състояние и лекарите му го убеждават да не пътува. Той отказва, затова те предприели крайната мярка да поискат среща с постоянните членове на Светия Синод на РПЦ. На срещата Алексий отново заявява, че позицията му не подлежи на обсъждане: той ще присъства на събитията в Киев на всяка цена. Времето в Киев било горещо и литургията била отслужена на открито, на хълма Свети Владимир, без никаква сянка. Това се отразява особено тежко на Алексий и през следващите месеци здравето му продължава да се влошава. Вартоломей и Алексий провеждат лична среща, на която изглаждат различията си дотолкова, че Алексий се съгласява да участва в следващия Синаксис на предстоятелите, насрочен за октомври в Истанбул.

Лекарите на Алексий отново го молят да не пътува и той отново отказва, настоявайки да се присъедини към останалите предстоятели. Докато е там, Алексий се среща насаме с патриарх Вартоломей във връзка с предложението на Алексий да бъдат назначени духовници, които да служат в руското посолство в Анкара и консулството в Истанбул, като свещениците се ползват с дипломатически статут. Това е стандартна процедура в императорската епоха (един такъв дипломатически духовник е бил св. Теофан Затворник), но патриарх Вартоломей категорично отхвърля предложението. По-късно Вартоломей информира Ватикана и докладва за срещата на американския консул в Истанбул. Той казал на консула, че „в посолството те ще бъдат нещо повече от свещеници и ще използват дипломатическия си статут и религията за други цели в духа на експанзионизма и империализма“.

Всички автокефални предстоятели, които присъствали на Синаксиса, съслужили по време на Божествената литургия, включително Вартоломей и Алексий. Забележително е, че и Московският и Епирският митрополит на Естония (Корнелий и Стефанос) също участвали, както и Киевският митрополит Владимир, предстоятел на УПЦ.

Около два месеца по-късно патриарх Алексий умира. Той бил премерен патриарх, който се държал достойно и ръководел новоосвободената Руска църква с мъдрост и благоразумие. Преждевременната му смърт била голяма загуба за православието.

2009: През февруари е избран новият Московски патриарх: Кирил, преди това ръководител на Отдела за външни църковни връзки на Москва. През юли патриарх Кирил посещава Украйна. Поддръжниците на Киевската патриаршия на Филарет Денисенко обвиняват Кирил, че е антиукраински агент на руското правителство, но Кирил посещава мемориала „Голодомора“. В доклад на Държавния департамент на САЩ, подготвен преди посещението (публикуван в Wikileaks), това се счита за забележително, тъй като руското правителство „категорично отказва“ да признае „Голодомора“.

Същата година в Шамбези, Швейцария, се провежда среща на Предсъборната всеправославна конференция – първата такава среща от 1993 г. насам. Конференцията приема правила за работа на епископските асамблеи (или асамблеи на епископите) в диаспората.

През ноември умира Светейшият сръбски патриарх Павле. Той бе обединяваща фигура, дълбоко уважаван от всички свои събратя предстоятели.

2010: Първата среща на Асамблеята на епископите на Северна Америка се провежда в Ню Йорк.

2011: Арабската пролет и началото на гражданската война в Сирия.

2012: През декември Антиохийският патриарх Игнатий IV умира след 33 години на престола. Той е наследен от патриарх Йоан X. Това е изненада, тъй като Йоан технически не отговаря на изискванията, според които кандидатът за патриарх трябва да има поне пет години служба като митрополит (които Йоан няма). Но Антиохийският Свети синод отменя това изискване, в резултат на което Йоан е избран.

2013: Московската патриаршия публикува отговор[9] на Равенския документ от 2007 г., в който заявява своята позиция „по проблема за първенството във Вселенската църква“.

Също така през 2013 г. Йерусалимската патриаршия създава епархия в Катар, върху канонична територия на Антиохийската патриаршия, и ръкополага епископ на Катар. Новият Антиохийски патриарх Йоан се обърнал към Вселенския патриарх Вартоломей с молба да посредничи в спора и били положени много усилия за намиране на решение, но нито едно от тях не се увенчало с успех.

2014: Заради действията на Йерусалим в Катар Антиохийската патриаршия прекъсва общение с Йерусалимската патриаршия.

Тогавашният митрополит Елпидофор излиза с отговор[10] на документа на Москва за първенството, в който обявява Вселенския патриарх за primus sine paribus (пръв без равни). Също така през 2014 г. Синаксисът на предстоятелите се събира отново.

Руската федерация нахлува в Украйна и окупира Крим. Това се случва по време на труден период за Украинската православна църква: дългогодишният, уважаван предстоятел митрополит Владимир Сабодан е починал, а настоящият предстоятел митрополит Онуфрий все още е locum tenens. Онуфрий осъжда[11] инвазията и нарича Путин по име, но в очите на някои той не е достатъчно патриот.

2015: Въпросът с Катар остава нерешен, което води до въпроси дали Светият и Велик събор, планиран за 2016 г., ще може да се проведе. (За източници относно спора за Катар до 2016 г. вижте тази страница в „Бележки за арабското православие“.)

Синаксис на Православните предстоятели от 2016 г.

2016: През януари се провежда Синаксисът на предстоятелите за подготовка на Светия и Велик събор. Но с наближаването на юнската дата на Събора става ясно, че не всичко е наред. Антиохия няма да участва, ако не бъде разрешен спорът с Йерусалим за Катар, което не било направено. България и Грузия имали свои собствени опасения относно събора и заявили, че също няма да присъстват. А в единадесетия час Московската патриаршия се отегля. Митрополит Иларион Алфеев, тогава ръководител на външноцърковните връзки на Москва, обяснява: „Взехме решение, че няма да можем да участваме във Всеправославния събор, ако другите църкви не отидат“. Съборът все пак се проведе, но отсъствието на тези четири църкви хвърли сянка върху цялото събитие.

Най-голямото постижение на събора беше, че той се състоя. Действителните му решения не бяха особено резултатни; той не отговори на опасенията на отсъстващите църкви, а една от основните точки в дневния ред – автокефалията – беше премахната преди свикването на събора. В края на краищата дори и най-ентусиазираният поддръжник на събора трябва да признае, че той не бе това, което мнозина се надяваха да бъде.

По-малко от три седмици след края на събора противници на турския президент Ердоган направиха опит за държавен преврат. Ердоган обвини за това турския религиозен лидер в изгнание Фетхуллах Гюлен, който е близък до патриарх Вартоломей. Това несъмнено създаде натиск върху Вселенския патриарх и през следващите години турските медии обвиниха Вартоломей, че е подкрепил преврата.

Позволете ми да повторя това, защото смятам, че е важно: в рамките на един месец дългоочакваният събор се проведе в Крит, но без участието на четири църкви, което доведе до усещането, че той се е провалил, а след това се провали и турският опит за преврат. Трудно е да си представим какво напрежение оказаха тези две събития върху патриарх Вартоломей.

През 2018 г., по-малко от две години след събора от 2016 г. и неуспешния турски преврат, ВП промени курса си по отношение на Украйна, като утвърди юрисдикцията си над територията и с един замах легитимира както Киевската патриаршия, така и УАПЦ, които до този момент бяха считани за разколници. След това ВП свика „обединителен събор“, който доведе до създаването на Православната църква в Украйна, на която ВП предостави автокефалия през януари 2019 г. В отговор Московската патриаршия прекъсна общението с ВП. Ръководеният от Майк Помпео Държавен департамент на САЩ публично лобираше за това всички православни църкви да приемат ПЦУ, въпреки че само една малка част от тях го направиха. И сега стигнахме почти до настоящето – ако се върнете назад и прочетете първия абзац на тази статия, в общи линии ще се доберете до наши дни.

И така, как се озовахме тук?

Геополитиката, в общи линии. Е, геополитиката и някои уникални личности.

Структурите на Православната църква са били свързани с политическата обстановка от самото начало. Ето защо на Рим, а по-късно и на Константинопол е било дадено предимство сред църквите. Ето защо и до днес сме организирани в „епархии“, които са били римски граждански административни единици. Православието винаги се е приспособявало към ветровете на геополитическите промени (или, в по-лошите моменти, е било носено от тях). Това е така и днес.

В годините след Първата световна война старият геополитически ред, който в продължение на петстотин години даваше на православието неговия земен контекст, се разпадна. Настъпилият хаос доведе до адаптиране. Това накара Вселенската патриаршия да се превърне от църква на османските поданици, съсредоточена в Мала Азия, в йерархична структура със съвсем малко местно паство, преосмислена като транснационален орган, утвърждаващ юрисдикцията си над „варварските земи“. Това кара православните национални групи в старите империи да се обединят в по-големи национални държави със съответните патриаршии. И накара някога доминиращата Руска православна църква да се бори за оцеляване, като най-добрите и най-умните ѝ представители бяха мъртви, в затвора или в изгнание. Когато през 30-те години на ХХ век всичко се успокои, православието се намираше в изключително слаб момент от своята история.

След това идва Втората световна война и изведнъж Православната църква отново е играч на световната сцена. Сталин, новият Юлиан Отстъпник (който, подобно на Юлиан, напуска православната вяра, в която се е родил, и става гонител на Църквата), прави нов завой, тъй като за Съветския съюз изведнъж става полезно да изгради Руската православна църква и да се опита да я използва като фактор за влияние както в рамките на СССР, така и в световен мащаб. Започва Студената война и Америка реагира, като приема Вселенската патриаршия за свой политически партньор. Точно както САЩ и СССР водят марионетни войни в други страни, те водят марионетни войни и в Православната църква. Атинагор, както и Метаксакис преди него, се възползват от тази възможност, като използват новопридобитата глобална геополитическа значимост на православието, за да укрепят престижа и влиянието на своята патриаршия.

Но когато Сталин умира, всичко се променя и само няколко години след като Атинагор влиза във Фенер с обединената подкрепа на САЩ, Турция и Гърция, той и неговата патриаршия отново се оказват геополитически ненужни. Дотолкова, че когато през 1955 г. тълпата опожарява църкви и насилва православни християни в Истанбул, Америка не предприема нищо. Когато британците напускат Кипър и архиепископ Макариос става президент, напрежението между гръцкото мнозинство и турското малцинство на острова нараства и това се отразява съответно на ситуацията в Истанбул. Турците изгонват всички гръцки граждани и лица с двойно гражданство и паството на Атинагор отново намалява. Той се обръща към Съединените щати с молба за помощ, но тя остава без отговор. Но Атинагор не само оцелява; той се отказва от старата си позиция на агент на Америка и се превръща просто в световна религиозна фигура, без политическите обвързаности, които има при пристигането си в Истанбул. Сближаването с Рим, плановете за Светия и велик събор – всичко това е страничен продукт на това, че Атинагор изведнъж се оказва маргинален играч на световната сцена, а вратите се затварят пред Фенер в самата Турция.

Ролята на отец Алекс Карлуцос е изключителна в този контекст, тъй като геополитиката не може да обясни промяната в политиката на американското правителство спрямо Вселенската патриаршия в началото на 80-те години на ХХ век. Това е преди разпадането на Съветския съюз, преди идването на Горбачов и смекчаването на позицията на съветското правителство спрямо православието. Атинагор е създал връзки между ВП и Вашингтон, когато геополитиката е открила възможност; Карлуцос прави същото без подобна геополитическа възможност. Това е исторически уникално явление.

Падането на комунизма създаде нашия съвременен православен ред. Падането на комунизма, съчетано с обновените отношения между ВП и Америка. В първите години на тази епоха, 90-те години на ХХ век и началото на XXI век, отношенията между Фенерската църква и Москва със сигурност бяха нелеки, а понякога дори враждебни, но с изключение на няколко месеца през 1996 г. общението беше запазено, а умерената личност на патриарх Алексий спомогна за поддържането на крехкия мир.

Сега се намираме на друг кръстопът……..

И накрая, задължителната бележка за правописните варианти. В наши дни „Киев“ срещу „Киев“ и „Владимир“ срещу „Владимир“ са политически натоварени понятия. Моля, не разбирайте в употребата на „Киев“ и „Владимир“, че заемам някаква позиция по този въпрос. Просто използвам правописните условности, които са били разпространени в американския английски език в периода преди руската инвазия в Украйна.

Край

превод: презвитер Атанас Чулаков

Бележки:

[1] https://orthochristian.com/116803.html

[2] https://publicorthodoxy.org/2017/11/07/myths-of-orthodox-unity/

[3] https://orthodoxsynaxis.org/2018/10/10/1995-letter-bartholomew-alexey/

[4] https://orthodoxhistory.org/2018/12/03/the-pan-orthodox-council-of-1998/

[5] https://www.researchgate.net/publication/233125436_Orthodoxy_and_Modernity_in_Cyprus_The_2006_Archepiscopal_Elections_in_Historical_Perspective

[6] https://web.archive.org/web/20201112013709/http://www.vatican.va/roman_curia/pontifical_councils/chrstuni/ch_orthodox_docs/rc_pc_chrstuni_doc_20071013_documento-ravenna_en.html

[7] https://wikileaks.org/plusd/cables/08KYIV1510_a.html

[8] https://www.nytimes.com/2008/07/29/world/europe/29iht-kiev.4.14868050.html

[9] https://mospat.ru/en/news/51892/