Произход на човека

Автор: Валентин Велчев

Произход на човека[1]

През 2015 г. изследователи от Кеймбридж стигат до извода, че в човешкия геном присъстват (поне) 145 чужди гени, които са попаднали при нас не само от прокариоти, но и от многоклетъчни еукариоти. Алистър Крисп и колегите му чрез специален алгоритъм оценяват всеки човешки ген за сходството на последователностите му с тези на бактерии, протисти, гъби и др. Допуска се, че попадналият в човешките клетки ген се променя, така че не се очаква 100-процентова прилика, на ако сходството е в границите на 50-90%, се счита, че той се е появил в резултат на хоризонталния пренос на гени. Забележително според тях е, че чуждите гени продължават да работят на новото място и при хората кодират някои имунни белтъци, както и много метаболитни ензими, отговорни за разграждането на мастните киселини, обмяната на аминокиселини и редица други биохимични процеси. Тези гени са проникнали в генома на човека още от времето на общия прародител на приматите, т.е. преди около 100 милиона години^[2].

Защо не можем да се съгласим с този извод:

а) Щом чуждият ген се трансформира в резултат на случайни мутации, няма никакво значение колко е близък до човешкия – вероятността да стане идентичен с него си остава 4¹⁰⁰⁰ = 10⁶⁰² (виж изчисленията, които прави малко по-напред д-р Джонатан Сарфати). С други думи, дори един такъв ген не може да се превърне в човешки не за 100 милиона години, а за много повече време, отколкото е предполагаемата възраст на Вселената, а какво да говорим за цели 145!

б) Ако приемем, че в нашите клетки съществува механизъм, който оказва помощ за правилното подреждане на нуклеотидите на проникналите чужди гени, веднага изниква въпросът „откъде се е появил той?„. Нещо повече, тук става въпрос за гени, които нямат аналог в ДНК на хората, т.е. дори да има такъв механизъм откъде би могъл той „да знае“ как да подреди нуклеотидите им, така че да произведат белтъци, които да са в синхрон с нашите?

в) Възможно ли е чуждите гени да синтезират белтъци, които да функционират правилно в клетките на човека? Или да знаят в кои точно от тях да се експресират и кога?

При средностатистически ген от 1000 нуклеотида и 50-90% сходство, това означава разлика от 100 до 500 нуклеотида. Като разделим на 3 (понеже кодоните са от три нуклеотида) следва, че всеки белтък, който ще бъде изфабрикуван от един такъв ген, ще има средно около 330 аминокиселини, като от тях 30 до 160 ще бъдат различни от човешките. Ясно е, че това увеличава твърде много вероятността неподходящите аминокиселинни секвенции да се намират в „активните центрове“, т.е. областите, които в най-голяма степен обуславят функциите на тези белтъци, което неминуемо ще ги изважда от строя. Тоест активните центрове на чуждите белтъци няма да действат ефективно в човешкия организъм, а и няма да работят в синхрон със собствените ни белтъци. Като се има предвид, че става въпрос за протеини, участващи в имунния отговор или за ензими, катализиращи сложни метаболитни пътища, е доста наивно да смятаме, че организмът ни може да оцелее в борбата за съществуване, при условие, че голям брой белтъци в него не само не функционират както трябва, а напротив – допускат или причиняват изключително тежки заболявания^[3].

г) Добре известно е, че (почти) всеки фенотипен признак се определя от голям брой гени, както и, че един ген често влияе върху редица признаци. Отново ще повторим, че 145 неизправни гени са прекалено много и ще разбалансират роботата на целия организъм. Следва, че това са уникални човешки гени, а не получени чрез хоризонтален трансфер от други видове, като същото може да се каже и за основните гени, които определят структурите и функциите на всички биологични организми.

Като не поставяме под съмнение хоризонталния генен трансфер при прокариоти, протисти, гъби и дори при по-висши многоклетъчни^[4], посочените възражения ни карат да смятаме, че той няма никаква еволюционна роля, т.е. не спомага за усложняване на устройството на организмите. Лишена от неговата твърде съществена подкрепа обаче, еволюционната теория твърде здраво зацикля, понеже, както стана въпрос по-напред, няма никакъв шанс да обясни прехода от бактериалната клетка до човека в рамките на четири милиарда години!

Доминик Стейтъм на друго място пише: „Еволюционистите твърдят, че разликата между геномите на хората и шимпанзетата е „само“ около 4 или 5%, показвайки с това, че сме много близки роднини^[5]. Но тъй като тези геноми са толкова големи, това всъщност означава огромна разлика по отношение на генетичната информация. На практика има около 35 милиона „генетични букви“ (т.е. нуклеотидни бази – б.а. В.В.), които са различни плюс около 45 милиона открити в човека и липсващи в шимпанзето, и около 45 милиона открити в шимпанзето, но липсващи при човека^[6]. Освен това е известно, че хората и шимпанзетата притежават различни поредици от аминокиселини в поне 55% от своите протеини^[7]. Според проф. Дейвид де Вит, за да се разделят двата вида и да се обособи толкова невероятна разлика в техните геноми – 20 милиона в генетичната линия, водеща към съвременните човекоподобни маймуни и 20 милиона в линията, водеща към съвременните хора, биха били нужни около 40 милиона мутационни събития^[8].

Еволюционистите вярват, че много от тези мутации биха били неутрални по отношение на своя ефект и поради това не биха били предмет на естествен подбор. Но би ли могъл естественият подбор да подейства върху благотворните мутации, за да промени същества, подобни на човекоподобните маймуни, в хора?

Според еволюционната теория същества, близки до човекоподобните маймуни, са еволюирали в хора през последните 5 милиона години. През този период би трябвало да са настъпили много промени и усъвършенствания: утрояване на размера на мозъка, еволюиране до изправена позиция, сръчност на ръцете, говорни органи, език, музикални възприятия – и много други. Но подобна високоскоростна еволюция няма как да не се сблъска с много трудности, една от най-големите от които е известна като „дилемата на Холдейн“^[9]. Според покойния проф. Дж. Холдейн, член на Кралското общество на науките на Великобритания, организми, които се възпроизвеждат със скорост, близка до тази при човекоподобните маймуни и хората, не биха могли да приемат нови благотворни мутации в една популация по-бързо от една мутация на всеки 300 поколения^[10]. Ако приемем 20 години за едно поколение, то за еволюираща популация от човекоподобни маймуни/хора това би ограничило броя на възможните благотворни мутации, които могат да възникнат за десет милиона години (два пъти повече от наличното време) на: 10 000 000/ 300 х 20 = 1 667.^[11] (Което е неизмеримо по-малко от необходимите „40 милиона мутационни събития“. Дори да се приеме, че разликата в геномите е само 1%, пак пропастта си остава безпределна.^[12] – б.а. В.В.)

Това със сигурност не би било достатъчно за всички промени, нужни за превръщането на човекоподобна маймуна в човек[13].

Логиката на „дилемата на Холдейн“ не е трудна за разбиране, макар че в специализираната литература цари голямо объркване по отношение на нея. Просто казано, еволюцията изисква по-голяма скорост за възпроизводство, която ограничава скоростта, с която могат да настъпват промените. За да се поддържа размера на една популация, тя трябва да се възпроизвежда със скорост, много по-голяма от един нов на един стар член. Причината е, че много потомци умират, преди да достигнат репродуктивна възраст. За да може една малка, еволюираща популация да расте числено (и да стане нов, преобладаващ вид), нейните членове трябва да се възпроизвеждат дори по-бързо. Хората, занимаващи се с популационна генетика, понякога наричат тези изисквания за възпроизводство „цена“. Например, съществува „цена на случайната загуба“, която е допълнителната скорост на възпроизводство, необходима за компенсиране загубите на популацията, причинени от бедствия като пожар, наводнение или глад. Съществува и „цена на мутацията“, която е допълнителната скорост за възпроизводство, необходима да компенсира смъртта вследствие на вредни мутации. От особена важност тук е „цената за замяна“, която е допълнителната скорост на възпроизводство, необходима за да увеличи броя организми, носещи новите благотворни мутации – тези мутации се появяват като едно копие и след това трябва да нараснат по брой, докато се появи нова популация, която ги притежава^[14]. Сумата от всички „цени“ е „цената на еволюцията“, която е пълната скорост на възпроизводство, необходима за един вид, за да може той да направи еволюционния сценарий възможен. Ако скоростта на възпроизводство на даден организъм е ниска, неговата еволюция може да протича само много бавно^[15]. „Дилемата на Холдейн“ е сериозен проблем за еволюционната теория, който все още не е разрешен“.^{[16] [17]}

Ето какво четем в статията „Знаменитата теорема на Фишър, доказваща естествения подбор, се оказа погрешна“: „Роналд Фишър (1890–1962) е баща на популационната генетика, който през 1930 г. състави известната си теорема за естествения отбор, която стои в основата на неодарвинизма, съчетаващ менделовата генетика с естествения отбор. … Фишър вярваше, че мутациите ще осигурят постоянен приток на дисперсия, което ще води до непрекъснато увеличаване на средната годност (на организмите), като по този начин се създава стабилна основа за неодарвинистката теория. Това беше неговата основна грешка, която стана причина за преразглеждане на теоремата.

В нова работа, публикувана в престижното научно списание Journal of Mathematical Biology, математикът Уилям Бейснер и генетикът Джон Санфорд ревизираха теоремата на Фишър, която не беше подлагана на дълбок критичен анализ от много години и включиха реалните ефекти на мутациите в математическите изчисления. Те откриха, че в повечето случаи оцеляването на организмите е изложено на риск поради постепенното им мутационно деградиране, при което ефектът от кумулативните мутации потиска способността на тялото да се възпроизвежда, което води до изчезването (на популациите). […]

Преразглеждането на теоремата на Фишър е от голямо значение за науката. Новата теорема обяснява защо всички процеси, които са били наблюдавани в природата през последните хилядолетия, водят до деградация на живите същества и постепенното им изчезване, а не до процъфтяване и увеличаване на общата им годност. Човешкото население не прави изключение: може би само постиженията на медицината могат да забавят началото на очевиден еволюционен финал. Но, за съжаление, не за дълго.[18]“

Преди повече от 50 години в клетките на организмите са открити т. нар. некодиращи (белтъци) РНК-и (нкРНК-и), чийто брой все още не е изяснен, но днес са известни няколко хиляди вида. В работно състояние нкРНК-и са в комплекс с протеини, които насочват всяка от тях към правилния клетъчен компартмент^[19] за изпълнението на нейната биохимична функция. НкРНК-и осъществяват огромен брой функции като: регулация на генната експресия; програмирани преустройства на генома; поддръжка на стволовите клетки; времева и пространствена регулация на ембриогенезата; регулиране на гени свързани с плодовитостта; развитие и функциониране на мозъка при бозайниците и мн. др.

ДНК-последователността, от която се транскрибира функционална нкРНК, често се нарича РНК-ген. От десетина години учените са наясно, че тези РНК-гени са много по-специфични при различните видове организми, отколкото кодиращите белтъци гени, поради което те са започнали да ги използват, за да тестват еволюционните прогнози. В своя статия от 2014 г. генетикът Джефри Томкинс ни запознава с последните геномни изследвания, публикувани във водещи научни списания, от които става ясно, че над 20% от lincRNAs^[20] са различни при хората и шимпанзета и следователно нямат еволюционна история – те се появяват внезапно и напълно функционални в човешкия геном^[21].

Една от най-вълнуващите и интензивно развиващите сe научни области през последните години е епигенетиката. Тя изучава измененията на клетъчни или физиологични белези, които не се причиняват от промени в секвенцията на ДНК, но се дължат на допълнителен тип геномен език, припокриващ ДНК-кода. Този език помага да се контролира включването и изключването на гените и разчитането им от клетките. Епигенетиката се старае да обясни как средата и поведенческите ни реакции, като диети, тютюнопушене и други, повлияват нашия геном и кои от тези промени могат да се предават на нашите деца и внуци.

Молекулата на ДНК се модифицира по два начина: с помощта на метилови (CH₃) групи, които се добавят към нейните бази или чрез над сто други химични маркера, разположени върху хистоните (т.е. белтъците, около които ДНК се навива). Клетката разполага с голямо разнообразие от специализирани клетъчни машини, които добавят или премахват епигенетичните тагове (етикети). И двата вида модификации определят колко достъпна ще бъде ДНК към протеините, които се свързват с нея и контролират генната активност.

Ние определено смятаме, че разнообразието от сложни взаимозависими езици, които осъществяват информационните нива на генома, разкрива интелигентно биоинженерство, а не безцелно случайно развитие (което не би могло и да се осъществи).

В статия, посветена на епигенетичните различия между шимпанзето и човека Джефри Томкинс пише: „През 2011 г. беше проведено проучване върху пречистени бели кръвни клетки (неутрофили) от живи хора, шимпанзета и орангутани. Изследователите са избрали неутрофили, защото са почти сходни по вид и характеристики между хората и маймуните. Въпреки факта, че беше избран най-сходният вид клетки, известен между хората и маймуните, учените бяха изненадани, че откриха големи разлики при профилите на метилиране в над 1500 региона, като сравниха човешкия геном с този на шимпанзета. Орангутаните също показаха уникалност спрямо хората и шимпанзета при групирането на епигеномните им данни.

Друго интригуващо откритие в това проучване е, че тези епигенетични различия между хората и шимпанзетата не са само налични в зрели бели кръвни клетки, но и в зародишната линия (сперматозоидите и яйцеклетките), което показва, че това са постоянни наследствени различия между хората и маймуните. Авторите на доклада пишат:

„Механизмите, водещи до разликите в метилирането между видовете, не са известни. Специфичното групиране при хората и шимпанзета е в съответствие със стабилното наследяване на състоянията на метилиране за всеки вид поотделно“.^[22]

Още по-скорошно проучване през 2012 г. използва нов, много точен метод за изучаване на профилите на метилиране на заобикалящите мозъчните гени други ДНК гени, споделени както от хора, така и от шимпанзета. Разликите, наблюдавани между хората и шимпанзетата, бяха удивително отчетливи и обширни:

„Също така открихме широко разнообразие в нивата на метилиране на ДНК на междувидово равнище и че стотици гени показват значително по-ниски нива на метилиране на промоторите (т.е. местата, обозначаващи началото на гените – б.а. В.В.) в човешкия мозък, отколкото в мозъка на шимпанзетата“^[23].

Това проучване съобщава още, че тези типове човешки мозъчни гени могат да понесат твърде малко епигенетично изменение извън нормалния профил на човешкия мозък. Всъщност изследователите установяват, че анормалните модели на метилиране на гените на човешкия мозък са свързани с широко разнообразие от тежки неврологични заболявания при хората. Тези открития показват как промените в метилирането на мозъчните гени не са добре толерирани, като по този начин се отхвърлят идеите за епигенетична еволюция при примати. Очевидно моделите на метилиране на мозъчните гени са фино настроени и специфични за видовете. Авторите направиха следния коментар относно това откритие:

„Накрая открихме, че метилирането на гените е (строго) диференцирано, като те са значително обогатени с локуси (сектори), свързани с неврологични разстройства, психологични разстройства и ракови заболявания“^[24].

При това изследване генните региони допълнително бяха сегментирани на различни области. Една от ключовите области, представляващи интерес, е промоторният регион – областта, предхождаща гена, която служи за генетичен превключвател и така контролира неговата функция. Учените са изучавали и основното генно тяло, т.е. областта от гена, която обхваща сегментите за кодиране на протеини. Също са анализирали и краищата на гените (т. нар. терминаторен регион, или „терминатор“, който служи като сигнал за приключване на транскрипцията – б. а. В.В.), понеже и те играят ключова роля в генетичното регулиране. В това отношение е установено, че най-големите разлики между моделите на метилиране на мозъчните гени при хората и шимпанзетата са в онези региони, играещи основна роля в регулирането. Промоторите на съответните гени в човека са много по-малко метилирани, откритие, което добре се съчетава с факта на по-високите нива на генна активност на човешкия мозък в сравнение с тази при шимпанзетата.^[25] Другите области на изследваните гени също демонстрират различия между видовете, но тези различия са по-малко фрапантни.

Общо 1 055 гени показват значително различни модели на метилиране между хора и шимпанзета. Измежду тях изследователите са открили, че 468 различни гени са силно разнообразни в моделите си на метилиране. Това са гените, които играят ключова роля при контрола на другите гени и модифицирането на видовете протеини в клетката, т.е. те регулират процесите на върха на йерархията в клетъчната система. С други думи гените, които показват тези забележими различия, са ключовите контролни региони в генома, отговарящи за мозъчната активност.

Тези резултати, получени в областта на епигенетиката, ярко илюстрират дълбоките генетични разлики, които съществуват между хората и маймуните. Още веднъж, най-авангардната (съвременна) наука точно се вписва в библейската парадигма, според която Бог е създал всички животни „според техния вид“ (Бит. 1:21), а хората единствено са по „образа на Бога“ (Бит. 1:27)“^[26].

6. Имало ли е предци на човека?

Понеже хората по своята организация приличат най-много на човекоподобните маймуни, според еволюционното учение човекът има общи предшественици с тях (фиг. 30). Построена е и хипотетична историческа линия, която проследява човешката еволюция назад във времето до около 6-8 милиона години, а появата на първите съвременни хора се отнася преди повече от 300-350 хиляди години. Приема се, че освен на биологичната, съвременният човек е следствие и на социалната (културната) еволюция, формираща онези белези, които ни отделят от животинския свят. Културата се придобива през индивидуалния живот в резултат на „обучението“ в най-широкия смисъл на тази дума. Всички аспекти на дейността на нашите предци са продукт от обучението, което на свой ред води до развитието на човешкия разум.

Фиг. 30 Еволюционно разделяне на хората от маймуните.

Висшите примати, подобно на хората, имат обществен начин на живот, по-голяма продължителност на периода до половата зрялост (което е от съществено значение за обучението), висша нервна дейност, своеобразен език, могат да се придвижват само на задните си крайници, което им позволява да изработват оръдия на труда и т.н.

Една от най-съществените черти на човешкия мозък обаче е способността му да мисли с понятия и да създава представи. Човешкият език съдържа думи (сигнали), които означават обобщени класове от обектите на средата (понятия), а не самите обекти в конкретност, както е при животинските „езици“. Само език с понятия позволява да се изказват идеи и сложни концепции – процес, заложен в основата на абстрактно-логическото мислене.

Затова ние смятаме, че на въпроса „къде е границата между човека и животното?“, измъчващ от дълго време еволюционните биолози, най-правилният отговор е, че това е именно способността за абстрактно-логическо мислене! Тази граница ще ни позволи да отделим представителите, които принадлежат към маймуните (т.е. към животинския свят) от онези, които трябва да бъдат отнесени към хората.

В своя учебник „Теория на еволюцията“ професорът по генетика Петър Попов пише: „При висшите примати стадността играе още по-голяма роля. Членовете на стадото се обединяват за запазване на територията и за защита на стадото от врагове. От друга страна, стадото създава онази среда, в която става възможно предаването на „жизнения опит“ от възрастните индивиди на по-младите, обучението на младите индивиди да разпознават отровните растения, ядливите плодове, да откриват местонаходищата на враговете и т.н.

Като резултата от този начин на общуване между индивидите в стадата на висшите примати са се появили звуковата нечленоразделна сигнализация и равнището на развитие на висшата нервна дейност.

Своеобразните звукови сигнали, които много напомнят на „език“, са възникнали от мимики и вокализации, които са били необходими за координиране на дейността на индивидите в стадото и за предаване на информация между тях. Е. Уокър е събирал и разшифровал звуците, които са издавани от мариканите Aotus trivirgatus. Той посочва, че тези нощни маймуни издават около 50 различни звукосъчетания със строго определен „смисъл“, които означават например усещане за опасност, дружелюбно приветствие, възхищение, недоволство, желание и т.н.

И. де Вор описва следния случай при павианите в националния парк на Найроби. Те се намират под закрилата на закона и са били привикнали към пътуващите с автомобили хора, като ги допускали до себе си. Веднъж един паразитолог застрелял два павиана от колата си. Това събитие било видяно само от няколко индивида. „Новината“ бързо се разпространила из цялата колония и павианите престанали да допускат до себе си хора с автомобили в продължение на осем месеца. […]

Висшите примати се открояват всред останалите животни по равнището на висшата си нервна дейност. Като сравнителна мярка за развитието на висша нервна дейност може да служи вместимостта на мозъчния череп. По данните на Б. Кямпбел за някои видове примати и хоминиди вместимостта на мозъчния череп е следната: Макак – 100 см.³; Павиан – 200 см.³; Гибон – 103 см.³; Шимпанзе 383 см.³; Орангутан – 405 см.³; Горила – 505 см.³, Australopitecus africanus – 588 см.³; Homo erectus – 950 см.³; H. sapiens – 1330 см.³„^[27].

Майкъл Хаслам, ръководител на проекта за археология на приматите в Оксфордския университет, първоначално открива свидетелства за употреба на каменни инструменти от макаците в Тайланд. В края на 2017 г. неговият екип публикува статия, в която са отразени по-нататъшните им наблюдения върху капуцините в Бразилия. Оказва се, че тези маймуни също са навлезли в „каменната ера“ – те са способни да дялат малки длета и чукове от различни камъни, както и да намират подходящи наковални, върху които да отварят твърди, покрити с черупка храни като ядките на кашуто, малки раци и др., докато подрастващите гледат какво правят възрастните и се учат от тях^[28]. Същите тези възможности за производство и използване на инструменти, за владеене на език, за разрешаване на проблеми и пр., се установяват и при човекоподобните маймуни – орангутан, горила и шимпанзе.

Проучванията направени през последните сто години обаче показаха, че нивата на културата^[29], познанията^[30], комуникацията^[31], езика^[32] и съзнанието^[33] при много от висшите гръбначни животни (птици – врани, гълъби, папагали и пр.; бозайници – гризачи, кучета, китоподобни, маймуни и мн. др.) са удивително сходни, като редица от тях по нищо не отстъпват на човекоподобните маймуни! При това е без значение начинът им на живот, обемът на мозъка, а дори и не съвсем добре развитата кора на крайния мозък^[34]. С други думи всички тези изследвания свидетелстват, че не можем категорично да отнесем човекоподобните маймуни към някакво по-висше еволюционно стъпало от другите животни, особено от бозайниците.

Преди време се твърдеше, че австралопитекът^[35] (подсем. Hominini) е непосредствената връзка между маймуните и род Homo, към който се отнасят и хората (фиг. 31). Голям брой учени обаче оспориха това становище. На първо място бе заявено, че гърдите на австралопитеците са фуниевидни, подобно на гърдите на съвременните маймуни, а не цилиндрични както човешките, а така също и ръцете им висят почти до коленете. Още през 1983 г. Дж. Стърн и Р. Съсман пишат: „… тяхната структура (на ръцете) удивително наподобява ръце на човекоподобна маймуна“^[36].

Чарлс Окснард, професор по човешка анатомия и биология от Университета на Западна Австралия, изразява следното мнение: „… австралопитеците, познати от последните няколко десетилетия …, са безвъзвратно загубили мястото си в еволюцията на човешкия бипедализъм (способността да се ходи на два крака). […] След всички тези данни ние следва да се усъмним в достоверността на човешката еволюция, каквато е представена в учебниците. […] Вече е добре доказано, че австралопитеците не са толкова сходни по структура с хората…“^[37].

В началото на ХХI век Дейвид Ментън, доцент по анатомия към Вашингтонския университет, окончателно произнася присъдата: „… по-вероятно е създанието да е живеело по дърветата и да е ходило подпирайки се на предните си крайници. Фалангите на пръстите на ръцете и краката му са по-извити от тези при повечето маймуни, а раменните му стави са подходящи за висене по клоните, което говори, че естествената му среда са дърветата. То има кости, пристягащи китките, което означава придвижване с приведена стойка на пръстните стави, а не с изправената походка на човек“^[38].

Днес всички учени са единодушни, че австралопитеците не са дълго търсеното преходно звено между маймуните и хората, а такова изглежда изобщо няма!

Фиг. 31 Схема на човешката еволюция. Видовете от род Homo са оцветени в синьо, като с началото и края на правоъгълничето е означено времето на появата и изчезването им (скалата е в хиляди години).

 Видовете Homo habilis, Homo rudolfensis и Homo georgicus (не е представен на схемата) имат черепна и скелетна структура твърде подобна на австралопитеците и използват единствено каменни сечива, което определено навежда на мисълта, че те също са изчезнали видове маймуни.

Редица днешни еволюционисти са на мнение (към което се присъединяваме и ние), че е по-правилно останалите видове от род Homo да се считат за подвидове на вид Homo sapiens^[39]. Според тази таксономия съвременните хора са означени като Homo sapiens sapiens, неандерталците – Homo sapiens neanderthalensis, хайделбергският човек – Homo sapiens heidelbergensis и пр. (Табл. 6)

През 2015 г. двама видни палеоантрополози направиха неочаквано предложение: да се отхвърли разделението, прието за рода Homo и да се създаде систематика от нулата. Авторите твърдят, че след повече от век проучвания все още няма ясно разбиране за това какво е родът Homo и „костите“ се приписват на различни хоминиди, както ни се вижда угодно на нас, без да се вземат предвид подробностите. В заключение те пишат: „Ако искаме да постигнем обективност, почти сигурно ще трябва да се откажем от каноничния списък с имена, в чийто капан исторически попаднаха образците от изкопаеми хоминиди, и да започнем отначало: да предложим хипотези за морфологичните групи, да изградим проверими теории за родство и да преосмислим таксоните и видовете“[40].

В края на генетично проучване, публикувано на 10 октомври 2018 г. в New Scientist се прави следния извод: „На по-базово ниво това също така кара много хора от тази област (еволюционната антропология) да престанат да използват термините „видове и подвидове“ спрямо различните хоминини (т.е. членовете на човешката линия), а да предпочитат вместо това да говорят за групи или популации. В края на краищата, ако хората принадлежат към различни видове – като H. sapiens и H. neanderthalensis – не би трябвало да произвеждат жизнеспособно потомство“. С други думи, натрупват се все повече генетични свидетелства, че видовете от род Homo са се кръстосвали свободно помежду си и са давали плодовито потомство, което е сигурно доказателство, че всички те принадлежат към един и същи вид![41]

Табл. 6

Генетично е доказано, че неандерталците (към които принадлежат и денисовите хора) свободно са се кръстосвали с кроманьонците и са давали плодовито потомство, което явно свидетелства, че те са от един и същи вид^[42]. Друго силно основание за такъв извод е обстоятелството, че неандерталците показват както значително анатомично и морфологично сходство със съвременния човек, така и с неговата култура. Например – контролирано владеят огъня, използват усъвършенствани ловни и риболовни методи, както и сложни технологии за изработване на инструменти, шият си дрехи от кожи, рисуват пещерни стенописи, погребват мъртвите със специални ритуали, употребяват култови предмети, принасят религиозни дарове и пр. Казано накратко, в тяхното поведение е включен целият набор от способности за абстрактно-логическо мислене – идеи и въображение, свободни от конкретни примери; планиране, т.е. проектиране (в ума) на поредица от действия за постигане на определена цел; иновации – откриване на креативни решения и символно поведение чрез невербално и естетически-знаково (ритуално) общуване.

В статия, публикувана в началото на март 2015 г. в сп. „BioNews“, базираща се върху няколко източника, се съобщава, че екип от германски учени е идентифицирал генa, който прави човешкия мозък уникален – ARHGAP11B. Той значително увеличава броя на невроните в неокортекса – част от мозъка, която играе важна роля в когнитивните процеси, езика и възприятията.

Посоченият ген присъства у хората, неандерталците и денисовия човек (а от свързаните статии става ясно, че вероятно присъства и в Homo erectus), но не и у шимпанзетата.

Генът ARHGAP11B е най-активен в стволовите клетки на човешкия мозък, от които се образуват невроните в неокортекса. При животните стволовите клетки се делят само на два неврона, докато при хората те дават значително повече нервни клетки. Екипът на Виланд Хутнер е открил 56 гени, влияещи на стволовите клетки в мозъка на приматите, а около една четвърт от тях са уникални за човека.

„Това, което е уникално за хората, няма как да се сведе до един-единствен ген – казва неврологът Марта Флорио пред „The Guardian“. – Познанието е сложно нещо. Ние не мислим, че само един ген ни прави по-умни от другите животни“^[43].

Според библейското становище, както вече споменахме в една от бележките под линия, значителните промени в климата най-вероятно са започнали след Потопа в резултат от премахването на парниковия ефект, дължащ се на водните пари в атмосферата (Бит. 2: 6). В единадесета глава на книгата Битие се споменава още, че потомците на Ной и неговите синове първоначално са се събрали да съградят град Вавилон (предполага се в Месопотамия), а от там са били разпръснати по „цялата земя“. Онези племена, които са се заселили в средните и северните райони на Европа и Азия, са останали в плен на все по-мразовитите зими от настъпващата ледникова епоха.

Оказва се, че анатомичното устройство на неандерталците е свързано с оптимално намаляване на топлоотдаването, т.е. те са били високо адаптирани към студения климат. Съотношението повърхност/обем на телата им е съвсем близко до това на инуитите, обитаващи арктическите райони на Гренландия, Канада и Аляска. При последните изследвания върху архитектурата на черепите им е установено, че неандерталците са имали силно развит тилен лоб на мозъка^[44], което предполага по-добра зрителна острота и видимост при лошите светлинни условия, характерни за ледниковия период. Така също изглежда, че по-високата телесна маса е изисквала съответно и по-голяма мозъчна маса, необходима за грижата и контрола над тялото^[45].

Способността на живите същества да се променят в резултат от взаимодействието на генотипа с околната среда е известна като фенотипна пластичност^[46]. Промените се отнасят към поведението, морфологията и физиологията на организмите. Например растенията регулират своето семепроизводство според слънчевото греене и гъстотата си в даден хабитат. Те произвеждат по-малко семена, когато са гъсто залесени и повече – ако са пръснати на по-голяма площ. При гръбначните животни промените често засягат костно-мускулната система. Например температурата, при която се отглеждат рибите, може да определи броя прешлени, които те развиват, а челюстните кости и мускули на гризачите са наблюдавани да варират съществено вследствие от смяната на диетите им. В някои случаи фенотипните разлики са толкова значителни, че два еднакви генетично индивида съвсем спокойно могат да бъдат причислени към отделни видове^[47].

Измененията са в състояние да настъпят твърде бързо, понякога в рамките на едно поколение, и са както наследими, така и обратими. В статия, излязла през 2022 г. се търси нов „Разширен еволюционен синтез“, за да се обяснят огромните предизвикателства пред Дарвиновата хипотеза. Едно от тях е екологичната пластичност, за която Дейвид Пфениг, от Университета на Северна Каролина, заявява, че е „повсеместно разпространена при всички видове организми“. Например, рибата сенегалски бичир (Polypterus senegalus) има не само хриле, но и примитивни „бели дробове“, които ѝ позволяват да диша въздух и на повърхността. Когато се взема полиптеруси, които са прекарали първите няколко седмици от живота си във водата, и впоследствие се отглеждат на сушата, телата им започват да се променят незабавно. Костите в перките им се удължават и стават по-остри, като могат да ги изтеглят по сушата с помощта на по-широки ставни гнезда и по-големи мускули. Вратът им омеква. Първичните им „бели дробове“ се разширяват, а другите им органи се променят, за да се приспособят към тях. Целият им външен вид става различен. „Те приличат на преходните видове, които виждаме във фосилните записи, на границата между морето и сушата“, казва Емили Стендън. Според традиционната теория за еволюцията подобна промяна отнема милиони години, а сенегалският бичир „се адаптира към сушата в хода само на едно поколение“[48].

Посоченото ни кара да смятаме, че промените в организмите няма как да са в резултат от генетични мутации (поради липса на необходимото време), а се дължат на епигенома, който осигурява изключително богат и разнообразен набор от предварително програмирани реакции към околната среда. (Ако трябва да уточним, тук явно има преплитане между епигенетични и генетични фактори, което създава фината „настройка“ за успех в различна среда.) С други думи според хипотезата, която отстояваме, най-правдоподобно е да се смята, че чертите на неандерталците са възникнали в резултат от фенотипна пластичност.

Ние допускаме още, че в определени човешки популации изглежда е настъпил биологичен регрес, който може да е бил вследствие от генетични мутации, хормонален дисбаланс, недостиг на важни съставки в храната, болестни състояния и пр. Най-вероятно тези и други подобни фактори са предизвикали измененията в строежа на скелета, намалението на черепния обем, а оттам и недоброто развитие на интелекта при H.s. erectus, H.s. atlanthropus, H.s. ergaster[49] и пр., а при H.s. floresiensis и значителното изоставане в ръста и теглото^[50]. Всички тези форми са изключително близки както по анатомичните, така и по културните си особености, което ни кара да мислим, че произхождат от обща родословна линия.

След преминаването на ледниковата епоха и последвалите климатични промени на сцената останал единствено Homo sapiens sapiens – другите му разновидности постепенно отмрели поради по-лошите си адаптивни способности.

Фиг. 32 Известни личности, които носят черти от нашите „прадеди“: Николай Валуев, Сам Нюхаус, Родни Ринс и Ейми Уайнхаус.

И днес у голям брой хора се срещат анатомични признаци, характерни за преди съществувалите форми на човека от H.s. erectus, до H.s. neanderthalensis – по-здрава конструкция на скелета; издължена черепна кутия; ниско, скосено назад чело; изразени костни дъги над очите; отсъствие на брадичка; мощни, изпъкнали напред челюсти и пр. (фиг. 32). Изследването на геномите на такива хора би показало дали тези „атавизми“ се дължат на запазени гени от предците ни или на съвсем други фактори. Едно е сигурно – а именно, въпреки “примитивните” си белези всички те притежават интелекта на съвременния човек, от което следва, че няма никакъв проблем и предците ни да са имали също толкова добре развити умствени способности!

Бележки:

[1] Статията е извадка от книгата „Великият Дизайнер. Задочен дебат със Стивън Хогинг“. Книгата ще бъде налична в книжарниците в началото на м. март 2024 г.

https://unipress.bg/velikiyat-dizayner-zadochen-debat-sas-stivan-hoking

[2]. Human genome includes ‘foreign’ genes not from our ancestors

http://www.cam.ac.uk/research/news/human-genome-includes-foreign-genes-not-from-our-ancestors

[3] Можем да приведем и едно допълнително потвърждение на този аргумент. При проследяването на предполагаемата еволюция на „общ“ белтък учените въвеждат мутации, за да преместят белтъка „назад“ на всеки от хипотетичните изминали етапи, но откриват, че никой от преходните протеини изобщо не функционира.

Evolution Can’t Go Backward

https://www.livescience.com/7886-evolution.html

[4] Хоризонтален генен трансфер е възможен и при висшите организми, но той се осъществява най-вече чрез генетични единици, които се инкорпорират в генома (подобно на вирусите), а после се употребяват за най-разнообразни цели (но не и за подобряване на организацията им). Например някои паразитни растения „крадат“ гени от гостоприемниците си, които използват, за да заобиколят защитните им механизми.

Horizontal gene transfer is more frequent with increased heterotrophy and contributes to parasite adaptation

http://www.pnas.org/content/113/45/E7010.full

Още по-изумителен е случаят със зеления морски гол охлюв, Elysia chlorotica, обитаващ тропическите морета, който краде от водораслите не само хлоропласти, но и небходимите гени, за да поддържа нормалната им работа за дълго време. Засега учените не знаят как голите охлюви успяват да направят тази „кражба“ и защо тези гени работят в тялото им въпреки фундаменталните разлики в устройството на животинските и растителните клетки. Сидни Пиърс от Университета на Мериленд казва: „След като е възможен успешен трансфер на гени между видовете, еволюцията може да се осъществява само за едно поколение, а не в продължение на хиляди години.“

Sea slug has taken genes from algae it eats, allowing it to photosynthesize like a plant

https://phys.org/news/2015-02-sea-slug-genes-algae-photosynthesize.html

Както по-напред отбелязахме, ние сме съгласни, че с помощта на готова генетична информация „еволюцията“ може да се реализира (и действително го прави) изключително бързо, но поне засега няма нито един известен пример в живата природа за появата на качествено различен нов вид чрез хоризонтален генен трансфер.

При генното инженерство често се използват технологии за добавяне към генома на даден вид на един или повече гени от други организми, което позволява да се получават нови сортове растения, породи животни и микроорганизми със специфични характеристики. Но дори и при интелигентната манипулация на генома не се постига вертикално усложняване на устройството, което евентуално би могло да доведе до преодоляване на границите между големите таксономични групи.

[5] Според проучване, направено от генетика Джефри Томкинс през 2011 г., несъответствието между геномите на шимпанзето и човека е 11-14%.

Genome-Wide DNA Alignment Similarity (Identity) for 40,000 Chimpanzee DNA Sequences Queried against the Human Genome is 86–89%

https://answersingenesis.org/genetics/dna-similarities/genome-wide-dna-alignment-similarity-identity-for-40000-chimpanzees/

В последните двадесет години изследванията сочат разлика между един и петнадесет процента, в зависимост от генетичните фактори, които се отчитат при сравнителния анализ. В статия от 2017 г. обаче Дж. Томкинс все още настоява, че тя е около 15%. (Б.а. В.В.)

The Untold Story Behind DNA Similarity

https://answersingenesis.org/genetics/dna-similarities/untold-story-behind-dna-similarity/?utm_source=facebook-aig&utm_medium=social&utm_campaign=facebook-aig

[6]. David A. DeWitt, ‘Chimp Genome Sequence Very Different From Man’, 5 September, 2005, at: creationontheweb.com; answersingenesis.org.

[7]. Jerry A. Coyne, ‘Switching on Evolution: How Does Evo-Devo Explain the Huge Diversity of Life on Earth?’, Nature, 435 (2005), pp. 1029–1030.

[8]. DeWitt, ‘Chimp Genome Sequence Very Different From Man’.

[9]. ‘Haldane’s Dilemma’, at: creationwiki.org.

[10] Всъщност числени симулации, използващи програмата Мendel’s Accountant (mendelsaccount.sourceforge.net) показаха, че предвиждането на Холдейн е оптимистично. Броят мутации, които биха могли да бъдат заместени, е по-нисък, както личи от доклада на Джон Баумгарднър на Международната конференция по креационизъм в Питсбърг, САЩ през 2008 г. Walter J. ReMine, The Biotic Message (St Paul, MN: St Paul Science, 1993), chs. 8 and 9; Walter ReMine, ‘Haldane’s Dilemma’, at: saintpaulscience.com/Haldane.htm.

[11]. J. B. S. Haldane, ‘The Cost of Natural Selection’, Journal of Genetics, 55 (1957), pp. 511–524, at: blackwellpublishing.com/ridley/classictexts/haldane2.pdf

[12] Човешкият геном съдържа около 25 000 белтък-кодиращи гени, т.е. 1% от тях са цели 250 гени, по които се отличаваме от шимпанзетата. А има данни, че разликата в т. нар. „отпадъчна“ ДНК (която съставлява над 95% от генома и направлява ембриогенезата, репарацията, имунния отговор и т.н.) е по-голям процент, от което става ясно защо наричаме пропастта „безпределна“. (Б.а. В.В.)

[13] Научното списание „Theoretical Biology and Medical Modelling“ публикува статия (2015 г.) с резултатите от моделирането на еволюционния процес на антропогенезата (т.е. превръщането на маймуните в съвременни хора). Когато учените проверяват възможността моделът да протича според Дарвиновия механизъм, те буквално са смаяни: за да бъдат направени правилните стъпки към ДНК веригата на човека, само за промяната на 5 нуклеотида в нужната посока се оказва, че са необходими цели 2 милиарда години интензивен отбор! (Б.а. В.В.)

The waiting time problem in a model hominin population

https://tbiomed.biomedcentral.com/articles/10.1186/s12976-015-0016-z

[14] Цената на замяната понякога е дефинирана като допълнителната скорост на възпроизводство, нужна да снабди (или „замени”) членовете, които трябва да измрат. Това обаче може да доведе до объркване и до по-труден анализ.

[15]. Walter J. ReMine, ‘Cost Theory and the Cost of Substitution: A Clarification’, TJ (Journal of Creation), 19/1 (2005), pp. 113–125, at: creationontheweb.com.

[16]. 24 Don Batten, ‘Haldane’s Dilemma Has Not Been Solved’, TJ (Journal of Creation), 19/1 (2005), pp. 20–21, at: creationontheweb.com.

[17]. Стейтъм, Д., „Еволюцията – наука или идеология“, „Рекс 2007“ ЕООД, София, 2010, с. 83-85.

[18] Знаменитая теорема Фишера, доказывающая естественный отбор, оказалась неверной

http://www.biolar.ru/?p=815

[19] Вътрешното пространство на клетката е разделено на компартменти (сегменти), в които се извършват различните биохимични реакции.

[20] LincRNAs (large intergenic non-coding RNA, т.е. големи интергенни некодиращи РНК-и) са ключови регулатори на различни клетъчни процеси. Експресията на lincRNAs е поразително специфична за тъканите в сравнение с кодиращите белтъци гени.

[21]. Human lincRNA Genes Contradict Evolution

http://www.icr.org/article/8009/

[22]. Martin, D. I. K. et al. 2011. Phyloepigenomic comparison of great apes reveals a correlation between somatic and germline methylation states. Genome Research. 21 (12): 2049-2057.

[23]. Zeng, J, et al. 2012. Divergent Whole-Genome Methylation Maps of Human and Chimpanzee Brains Reveal Epigenetic Basis of Human Regulatory Evolution. American Journal of Human Genetics. 91 (3): 455-465.

[24]. Zeng, J, et al. 2012. Divergent Whole-Genome Methylation Maps of Human and Chimpanzee Brains Reveal Epigenetic Basis of Human Regulatory Evolution. American Journal of Human Genetics. 91 (3): 455-465.

[25] При по-ниски нива на метилиране гените са активни, а при по-високи – те се изключват. (Б.а. В.В.)

[26]. Epigenetics Proves Humans and Chimps Are Different

http://www.icr.org/article/epigenetics-proves-humans-chimps-are/

[27]. Попов, П., „Теория на еволюцията“, УИ „Св. Климент Охридски“, София, 1991 г., стр. 303-304.

[28]. Pre-Columbian monkey tools

http://www.academia.edu/35690481/Pre-Columbian_monkey_tools

[29]. Animal culture

https://en.wikipedia.org/wiki/Animal_culture

[30]. Animal cognition

https://en.wikipedia.org/wiki/Animal_cognition

[31]. Animal communication

https://en.wikipedia.org/wiki/Animal_communication

[32]. Animal language

https://en.wikipedia.org/wiki/Animal_language

[33]. Animal consciousness

https://en.wikipedia.org/wiki/Animal_consciousness

[34] Различни видове птици вече са доказали способностите си да разрешават проблеми, да планират в бъдещето и да разменят предмети за продоволствени продукти, както и да използват инструменти, за да достигнат до труднодостъпна храна. От видеоклипа, към който е линкът по-долу, може да се убедите в удивителната интелигентност на враните.

Враните могат да създават сложни инструменти от множество части

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Vranite-mogat-da-sazdavat-slozhni-instrumenti-ot-mnozhestvo-chasti-vi_116605.html

[35] На схемата Paranthropus се разглежда като отделен род, макар по-рано учените да го смятаха за разновидност (подвид) на Australopithecus, понеже разликите им са съвсем незначителни.

[36]. J. Stern and R. Susman, ‘The Locomotor Anatomy of Australopithecus Afarensis’, American Journal of Physical Anthropology, 60 (1983), pp. 279-317.

[37]. Charles Oxnard, The Order of Man: A Biomathematical Anatomy of the Primates (New Haven: Yale University Press, 1984), p. 332.

[38]. David Menton, Lucy: She’s No Lady, DVD, 2006, at: answersingenesis.org/video/ ondemand.

[39]. Archaic humans

https://en.wikipedia.org/wiki/Archaic_humans

[40] Defining the genus Homo

https://science.sciencemag.org/content/349/6251/931

[41] Следи от връзката на предците ни с „призрачни“ древни хора са скрити в геномите ни

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Sledi-ot-vrazkata-na-predtcite-ni-s-prizrachni-drevni-hora-sa-skriti_117501.html

[42]. A Draft Sequence of the Neandertal Genome

http://science.sciencemag.org/content/328/5979/710.full

Genetic history of an archaic hominin group from Denisova Cave in Siberia

https://www.nature.com/articles/nature09710

Ученые: неандертальцы скрещивались с людьми уже 100 тыс лет назад

https://ria.ru/studies/20160217/1376235751.html

[43]. Unique human brain gene discovered

http://www.bionews.org.uk/page_501002.asp

[44] Дял на мозъчната кора, в който става получаването и обработката на визуалната информация. Разположен е в задната част на главата.

[45]. Human evolution

https://en.wikipedia.org/wiki/Human_evolution

[46]. Phenotypic plasticity

https://en.wikipedia.org/wiki/Phenotypic_plasticity

[47]. Anurag A. Agrawal, ‘Phenotypic Plasticity in the Interactions and Evolution of Species’, Science, 294 (2001), pp. 321–326.

Phenotypic Plasticity in the Interactions and Evolution of Species

https://www.academia.edu/31926033/Phenotypic_Plasticity_in_the_Interactions_and_Evolution_of_Species

[48] Do we need a new theory of evolution?

https://www.theguardian.com/science/2022/jun/28/do-we-need-a-new-theory-of-evolution

[49] И днес са известни множество случаи, при които от нормални родители се раждат деца с черти на H.s. erectus, H.s. atlanthropus, H.s. ergaster и др., което говори, че аномалиите в развитието им, както посочихме, най-вероятно се дължат на генетични мутации, хормонален дисбаланс, недостиг на важни съставки в храната, болестни състояния и пр.

Глаза Отказываются Верить в Существование Этого Необычного Мальчика

https://www.youtube.com/watch?v=E1giDWqVIvo

[50] Останки от т. нар. флоренски човек (H.s. floresiensis) са открити през 2003 г. на остров Флорес, Индонезия. Според наличните данни ръстът на възрастните индивиди не е надвишавал 1 m, а теглото им е било около 25 kg. Днес най-ниските хора са пигмеите от региона на Итури (североизточно Конго), чийто среден ръст е 135 см. Някои древни автори, между които Омир, Аристотел и историкът Плиний, съобщават за пигмеи, чиито ръст е бил 27 палеца, т.е. около 70 см., но е възможно тези сведения да имат по-скоро митологичен характер.