Църквата като събрание на Божия народ

Автор: Ставрос Янгазоглу

Църквата е есхатологична и същевременно историческа общност на живот, съсредоточена върху личността и делото на Христос, конституирана от Светия Дух. Църквата се изгражда винаги, когато се събира, за да извърши върховното събитие на нейното проявление и изразяване, което е Евхаристията. Като събитие на общението Църквата не е една каквато и да е общност, а събрание на Божия народ „на едно и също място“, която се събира, за да извършва Евхаристията. Св. ап. Павел, обръщайки се към Коринтяните, свързва директно евхаристийното събрание на Божия народ, „като се събирате заедно“, с общността на Църквата, „кога се събирате в църква“ (1 Кор. 11:18, 20). Църквата се отъждествява изключително с евхаристийната общност. Никое друго събитие или проява не характеризира идентичността и пълнотата на Църквата така, както Евхаристията. Църквата е мястото и начинът за опитното преживяване на живота и спасението в Христос по пътя към края на историята. Евхаристията е  съборното тайнство на Църквата, но и Тайнството par excellence на нейното единство. В Евхаристията Църквата се осъществява като Тяло Христово. Общението с Христос като Глава на Тялото на Църквата е същевременно и общение с другите й членове. Чрез Евхаристията Църквата е една „съборна“ и есхатологична общност, т.е. тя се превръща в събитие на единство и общение на всички светци и нейни членове, преодолявайки ограниченията на времето и мястото, както и всички видове различия и разделения. Тази една Църква се състои от много църкви във времето и пространството, т.е. от конкретни общности на християни, точно както една Евхаристия се състои от много Евхаристии, които съвпадат помежду си като концентрични кръгове. Руският богослов о. Николай Афанасиев изказва аксиомата, че „където се извършва Евхаристията, там е Църквата“. Неговият подход към Евхаристията като съборно Тайнство на Църквата е формирало т.нар. евхаристийна еклесиология, както е наречена от него и както впоследствие е развита и допълнена от други православни богослови от нашето време. Според Афанасиев отслужването на Евхаристията представлява откриване на Църквата в нейната пълнота. Всяка поместна църква, която отслужва Евхаристията, е една „съборна“ Църква, докато понятието за „универсална“ Църква е римско влияние и затова е напълно отхвърлено. Следователно „съборна църква“ е всяка енория. Презвитерът, който възглавява Евхаристията, всъщност се отъждествява с епископа в първоначалния смисъл на това служение. По този начин местната църква се отъждествява с енорията, а не с епископската епархия – развитие, което настъпва по-късно и е свързано с влиянието на римското право и държавната организация. В Църквата не може да има право, защото тя е благодатна общност на любовта. Единственият й власт е властта на любовта. Афанасиев е отхвърлил накратко каноничното право като римско влияние върху Църквата, но не успява да покаже каква е била или би трябвало да бъде структурата и редът на евхаристийната еклесиология. Дали единството на Църквата се отнася само до местните рамки на евхаристийното събрание или се простира и обхваща и други поместни църкви, т.е. единството на Църквата в целия свят? Ако Евхаристията се принася от всяка поместна църква „за живота на света“, как е възможно космическите и вселенските измерения на Евхаристията да станат измерения на всяка поместна Църква? Следователно възниква въпросът дали Църквата като общност, и то евхаристийна, може да има структура, която изразява нейните есхатологични черти, без да променя дълбоката си същност, без да пренася елементи и състояния от историята в нейната вътрешна организация и живот.

Православната традиция осветлява структурата и организацията на Църквата най-вече чрез централната роля на епископа и другите служения, чрез тясната връзка между клира и миряните, както и чрез функцията на синодалната институция, в рамките на една еклесиология на общността и общението, която органично синтезира институционалния с харизматичния елемент в контекста на есхатологичната перспектива на св. Евхаристия.

Епископът като предстоятел на Евхаристията

Еклесиологията на едното тяло, както е развита от св. ап. Павел, говори за етоса на събраните в църквата, така че „всичко да става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40). Без единството с Христос и с другите не може да се постигне връзка с Бога. „Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас “ (1 Йоан. 4:12). В св. Евхаристия ролята на епископа е решаваща. В евхаристийното събрание епископът, като глава на тялото, изобразява Христос; нищо не става  „без знанието на епископа“ и нищо не се прави от епископа без тялото на Църквата, координирайки неговото единство „като струни на китара“.

Следователно т.нар. евхаристийна еклесиология не е просто поредният нов богословски подход към нашето време или богословски въпрос, а реалност, вкоренена във вярата, богослужението и живота на Православната Църква. Нейните корени са в библейската и светоотеческата традиция, а влиянието ѝ е било решаващо за формирането на общия литургичен живот и каноничния ред на Православната Църква.

Евхаристийният произход на каноничния ред обяснява факта, че винаги свещеническото и жертвено служение или властта, упражнявана от църковната йерархия, произхожда от Христос и се изразява в положението на епископа не като представител, а като образ на Христос. От този факт произтича и поемането от епископа на правомощията εξουσιών на Христос. Христос е единственият Господ на Църквата; Той не управлява паралелно с посредничеството на земната църковна йерархия, а чрез нея и с нея. Служителите на Църквата имат духовна власт като образи на Христос, благодарение на Евхаристията, в рамките на която са се развили  различните служения и „чинове“ и в рамките на която правото или каноните на Църквата са възникнали като една строго христоцентрична реалност. Според митр. Йоан Зизиулас всички Христови служения се отразяват като исторически реалности в Църквата, създавайки, от една страна, ред (τάξη), т.е. служейки на единството, и, от друга страна, създавайки „чинове“ («τάξεις»), т.е. изразявайки едновременно многообразието и многовидността на даровете на членовете на Тялото на Църквата. Отричането на каноните е равносилно на еклесиологичен монофизитизъм, на отричане на постоянното богочовешко въплъщение на Църквата в историята като път към Царството.

Докато трае историята, Църквата все още не се отъждествява с Царството. Затова в своя исторически ход тя се нуждае от каноните като битка срещу злото и смъртта, като очертаване на границите на новата твар и на нейния опит. В противен случай има опасност да изпадне в своеобразно бягство от историческата реалност или в преобръщане на Евангелието в неисторически идеализъм. Благодарение на Евхаристията различните служения  и членове на тялото на Църквата постоянно се намират в състояние на онтологична взаимозависимост. Каноните са законите на Духа, критериите или свидетелствата, според които се осъществяват и изразяват взаимозависимостите между различните дяконии, чинове и служения на Христовото тяло. Когато членовете на тялото стават недостойни за даровете на Светия Дух и отричат хармонията в тялото на Църквата, те отричат реда и изпадат в безредие и дисхармония. Като предизвикват разпри и хаос, те опровергават съществуващото единство. В Новия Завет ясно се вижда, че Светият Дух не просто не се противопоставя на реда, но именно Неговото действие конституира реда на Църквата, както и критерия за нейната истина. Каноните са установени именно за да осигурят единство, ред и мир, но също и за да гарантират практическото осъществяване на пастирското дело на Църквата. Тяхната основа е изключително евхаристийна. В православната традиция каноничният ред и традицията на Църквата се коренят в нейната бого-човешка природа и извират от нейния евхаристиен и светотайнствен живот. За разлика от това, в римокатолическото разбиране предшества църквата като юридическа институция с йерархична структура, основана върху правилата на божественото право и следва изпълването на тази институция със светотайнственото присъствие на Христос и Светия Дух. По този начин каноничното право сякаш предшества Евхаристията.

В православната традиция Църквата предшества като благодатно събитие на присъствието на Христос чрез Духа, особено в Тайнствата и най-вече в Евхаристията и следва нейният каноничен ред като резултат от светотайнствено установената общност, със средоточие присъствието на Христос в Духа. По тази причина редът в Църквата не е някакво външно явление или просто практическа необходимост, а нещо много по-дълбоко. Според разбирането на древната Църква централното място на епископа в структурата на Църквата произтича не само от факта, че той е наследник на апостолите, но преди всичко защото изобразява присъствието на Христос в Евхаристията. Апостолското приемство не засяга някакво юридическо прехвърляне на права и власти. Разбира се, и Христос не е прехвърлил и личната Си идентичност като Глава на Тялото на Църквата на апостолите. Това би означавало отсъствие на единствения Първосвещеник от Църквата. Свещенството в неговата евхаристийна и есхатологична основа не е наследствен въпрос на формална приемственост, а предаване на специален дар от Самия Христос, Който присъства в Църквата чрез Светия Дух до свършека на века. Следователно свещенството представлява мистагогичното служение   на засаждането на мнозината в единния Христос, на влизането в общността и тайната на Църквата. Анафоричният и екстатичен характер на свещенството е в противовес на всяка установена административна йерархия, която съществува независимо от евхаристийната общност. Православната традиция преживява Евхаристията като екзистенциално събитие на общение. Затова и  игнорира добре известните в западната еклесиология противопоставяния между дух и йерархия (Amt und Geist), институция и харизма, институция и свобода, клерикализъм и секуларизъм, които опустошават истината и единството на Църквата, именно защото посочват слабата или несъществуваща връзка на служенията с евхаристийното конституиране на Църквата, както го описахме. Всяко отделяне на Евхаристията от тялото на миряните я превръща във въпрос на индивидуална религиозност или морално усъвършенстване. А Църквата се превръща вече в административна и бюрократична организация, която институционално управлява свръхестественото спасение на хората, давайки или психологическа сигурност за посмъртно оправдание, или някакво абстрактно религиозно благословение. Епископът, тъй като възнася Евхаристията, конституира и единството на евхаристийната и църковната общност. Презвитерите около епископа, като образи на апостолите, са преди всичко служители на словото и учението, а не, както се е наложило по-късно, да се смятат за изключителни служители на Тайните. А дяконите, които се молят от името на народа, като свръзка между духовенството и народа, подчертават събитието на Евхаристията като изключително дело на народа. Всяко евхаристийно събрание, възглавено от епископа и в присъствието на всички чинове и служения конституира една пълна Църква като израз на Тялото Христово. Тъй като в историята не е възможно да има едно евхаристийно събрание за цялата вселена, многобройните местни евхаристийни общности представляват и много местни църкви, които не са съвкупни части от една Църква с локален център, а се отъждествяват напълно, като равностойни и хомогенни общности, с едната и единствената Църква на Тялото Христово. Въпреки многообразието и разнообразието във феноменологията на поместните Църкви, Църквата е една, защото една е и Евхаристията, която осъществява цялото Тяло Христово. Евхаристията под ръководството на епископа дава пълнотата на всяка поместна църква.

Εсхатологичният живот

Начинът, по който се изразява конституирането на града (πόλις) като организирана общност, се нарича πολίτευμα.  Дали и Църквата е една организирана общност, историческа институция, която има определена организационна структура, например йерархична? Дали подобен възглед не свежда Църквата до обикновен социален феномен макар и с някаква  своеобразност? В крайна сметка, дали еклесиологията е просто друг вид социология? Библейската и светоотеческата традиция разбират живота на Църквата не като исторически феномен, а като израз на есхатона. „Нашето живелище е на небесата“ (Филип. 3:20). Църквата, според св. Василий Велики, е Божият град, напояван от реката на Светия Дух. Тъй като съществува под влиянието на Светия Дух, нейният живот изобразява и отразява живота на Царството. Точно както битието и идентичността на Църквата, така и нейната структура и устройство, нейният живот и етос възникват като очакване и осъществяване на есхатона и Царството, както се преживяват в нейното евхаристийно събрание.

Наистина, произходът на Църквата, както и нейното назначение са вечността на Бога. Затова и съществуването на Църквата се простира „преди свят да съществува“, представлявайки предвечна тайна въз основа на библейската и светоотеческа схема на благоволението на Отца, себедействието на Сина и съ-действието на Светия Дух. Следователно Църквата има своя произход и корени в Божията присносъщност, активира се чрез Сътворението, след грехопадението се подготвя чрез месианските очаквания на Божия народ, появява се в историята чрез Въплъщението и се конституира като Тяло Христово на Петдесетница. Църквата играе водеща роля в Божия план за спасението на света. Това е накарало древната Църква да възприеме от самото начало своята централна роля в творението и историята като възглавяване на тайната на Божието домострителство. Според Ерм, християнски писател от 2 век, Църквата „е сътворена преди всички… и за нея светът е бил сътворен“. Църквата преживява всички тези аспекти на своето съществуване и идентичност най-вече в Евхаристията, която е очакване и предвкусване на есхатона. Възкръсналият Христос, след като  осъществил благоволението на Отца, принася Себе Си като „край“ и „пълнота“ на творението и възнася Своя народ, членовете на Тялото Си, с които става сроден чрез Светия Дух, към Бога и Отца. В Евхаристията се изобразява цялата вселена, която се състои от небесни и земни, видими и невидими, живи и починали, ликовете от ангели и свети хора, както се появяват върху св. дискос. Цялото творение се привежда от Сина към Отца и чрез Светия Дух се осъществява тайната на осиновяването на човека. Светият Дух води и съединява човечеството с богочовешкото тяло на Сина и по този начин осъществява „охристовяването“ като осиновяване. Троичната тайна на единството на божествените лица се осъществява сотириологично в св. Евхаристия като общение и единство на членовете на Църквата помежду им и с Христос: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби“ (Йоан. 17:21-23). Църквата е образът на Царството в историята и затова и се намира в диалектическо напрежение със самата история. Тя никога не може да стане състояние от този свят. Нейните членове са странници, пътници и пришълци в света. Следователно организацията на Църквата не може да служи просто на историческите реалности, а трябва да отразява и  нейната есхатологична ипостас. Обикновено наричаме устройството на Православната църква йерархично или епископско, понякога дори демократично и често я противопоставяме на клерикалния централизъм на римокатолиците и индивидуалистичния презвитерианизъм на протестантите. Често и в догматическите ръководства и на православните цялото устройство на Църквата се разглежда като резултат единствено от епископската власт. По този начин Православието сякаш избира средното и смекчено състояние между крайностите на западната еклесиология. Този възглед, колкото и да е диференциран, рискува да ограничи Църквата просто до границите на една организирана историческа общност. Следователно всеки херменевтичен достъп до нея се изчерпва изключително с термини и методи, подходящи за социологията. Дали Църквата се отъждествява напълно с историческата общност? Дали нейната истина и единство могат да се сведат повече до една невидима Църква, тъй като видимата съдържа силните удари на историята?

Православната традиция има съвсем различен поглед върху тези въпроси и противоречия на християнския Запад. Според това, което изложихме, битието и идентичността на Църквата са решаващи в православния възглед за еклесиологията преди всякакъв социологически подход. Структурата и устройството, животът и етосът на Църквата не са просто някакъв исторически продукт и феномен, а следствие от нейното битие и идентичност, които впоследствие придобиват историческа плът и ипостас. Православната еклесиология разглежда структурата и устройството на Църквата в света като есхатологична реалност, както тя е представена в св. Евхаристия. При извършването на Евхаристията есхатонът прониква в историческото време и освобождават творението и историята от различните им ограничения. Евхаристията е винаги новото и постоянно обновяващо се събитие на Църквата. Именно от динамичната връзка между Църква – Евхаристия – Царство извира и се развива цялата структура и устройство на църковната общност.

Живеейки в конкретен исторически контекст, Църквата винаги е в диалог със заобикалящата я атмосфера и култура от епохата. В същото време обаче Църквата се изразява в структури и форми, които включват диалектиката на есхатона и историята. В основата си това е евхаристиен възглед за еклесиологията, който прави структурата на Църквата зависима от конкретни богословски и еклесиологични принципи, а не само от организационните нужди и установените форми, породени от историческия й ход и път. Църквата представлява възглавяване на тайната на Божието домостроителство, което се разкрива чрез особения принос на лицата на Светата Троица. Триадологичната основа е първият структурен принцип на еклесиологията. Тъй като Църквата черпи своята екзистенциална идентичност не от историческото минало, а от бъдещето на Царството, и следователно отсега е  общност на есхатона, нейната организация трябва да отразява есхатологичната ѝ ипостас и структура. Проникването и силното филтриране на есхатологичния фактор в историческите структури, въплътени в Църквата, е вторият еклесиологичен принцип. Но битието на Църквата в творението и историята все още не съвпада напълно и абсолютно с Царството. Това „вече“ и „още не“ на Царството в Църквата се явява като иконична онтология, като предусещане и твърда ориентация на есхатона. Църквата като историческа реалност е свързана с есхатологичното състояние чрез иконичната онтология, която се осъществява в св. Евхаристия. Тази иконичност е създадена от Светия Дух, Който „събира целия църковен събор“, въвеждайки историята в диалектическа връзка с есхатона. Това взаимодействие на Църквата и Царството предизвиква напрежение във всяка една земна ситуация. Това е буквално конфликт с потока на историята, който съдържа и възпроизвежда тлението и смъртта. Никаква слава, победа и утвърждаване на Църквата с критериите на този свят не са достатъчни, за да я съблазнят и да престане да смята себе си за странник и пришълец в историята, който силно очаква и търси бъдещия и траен град. Този важен въпрос задава третия еклесиологичен принцип, който трябва да ръководи организационната структура на Църквата.

И накрая, св. Евхаристия е върховният израз и образ на есхатона, съборното Тайнство, битието и явяването на Църквата. Следователно структурата и устройството на Църквата трябва, като четвърти еклесиологичен принцип, да произтичат от структурата и организацията на Евхаристията като есхатологично събрание. Основният елемент от структурата на Евхаристията като образ на есхатона е събирането на народа „на едно и също място“.

В резултат на любящия Божий призив в Новия Завет свободното събрание на Църквата е отворено за всички отвъд всякакви различия и разлики. Това е събирането и единството на разпръснатото и разединено човечество в единството на евхаристийното Тяло. Църквата не е нито религия, нито идеология, нито социално учение. Тя е общността на Божия народ. Събранието „на едно и също място“ е първото конститутивно служение на структурата на Църквата. Средоточие на това събрание е Христос, Който като втори Адам обединява и въплъщава в Своето битие разпръснатото човечество. Той е единствената Глава, която обединява и съживява многобройните членове на своето Тяло, които преди това са били „разделени“, а сега са събрани в едно богочовешко единство. Между Главата и Тялото не съществува разстояние, точно както в един жив организъм. Единството и събранието на хората в Христос е второто конститутивно служение на Църквата. Христос в събранието е заобиколен от апостолите, които с опита си свидетелстват за истинността и неподправеността на Неговата личност. Присъствието и свидетелството на апостолите около Христос е третото конститутивно служение на Църквата.

Структура и устройство на Църквата

Във вдъхновените от схоластиката догматически наръчници от миналото Църквата се определя като земното божествено установление на общността на вярващите. Тя произлиза от Христос и апостолите, които предават църковната власт и приемственост на епископите. Това е ясно клерикално разбиране, което исторически, административно и богословски разграничава тялото на Църквата на клир и народ. Белег на традиционното римокатолическо богословие е акцентът върху Църквата като институция, който включва едно юридическо разбиране, което поставя авторитета на Църквата върху  наложени отвън на тялото на вярващите индивидуални или колективни формули като папата, magisterium, Св. Писание, св. Предание. Христос като основател на Църквата е предоставил на институцията на Църквата необходимите средства за нейния ход и живот, след което я е предал на нейните земни представители. В такава перспектива истината и единството на Църквата се разбират от гледна точка на една световна организация.

Църквата е съставена от части и нейната католичност включва строга йерархична структура с първенството на папата на върха. В едно праволинейнио историческо разбиране за апостолската приемственост епископът, по силата на своето свещенство, заема първенствуващо място спрямо самата общност, но също и спрямо св. Евхаристия. Евхаристията е била и продължава да бъде разбирана „сакраментално“ като възпоменание за минал акт, докато служенията на Църквата се разглеждат като длъжности в клерикалната структура на Църквата. Тази институционална интерпретация на Църквата исторически дотолкова се е автономизирала, че е предизвикала протестантската Реформация именно като реакция срещу прекалено институционалния и юридически характер на Римокатолическата църква. За реформаторите истината и единството на Църквата не се намират в централизираната и йерархична организация и власт, а в харизматичната свобода, предоставена на вярващите от Светия Дух чрез авторитета на Писанието. Този травматичен еклесиологичен опит на западното богословие възприел известното разграничение между „дух и йерархия“ (Amt und Geist), между институция и харизма. Както съществуването, така и животът на Църквата сякаш се изчерпват в тези два противопоставени аспекта. Еклисиологията страда и отразява противопоставянето между институция и харизма, йерархия и общност, клерикализъм и лаицизъм като присъща на нейната природа скованост. Традицията на Източната Църква до наши дни  изглежда не е лишена от тази поляризация между институция и харизма. Ереси като маркионизма и монтанизма отхвърлят йерархичното устройство и Тайнствата на Църквата, като развиват мощно пророческо движение. Истинската Църква е Църквата на Духа, която допълва откровението на Христос и е управлявана от харизматични пророци, а нейните членове трябва да се отличават с морална дисциплина и чистота. Ако църковното развитие до Апостолските отци не показва този проблем, то нещата се променят с Ориген и неговото влияние върху предимно монашеската традиция на Изтока. За александрийския учител богослужението, но и и самата Църква се разграничават на „външни“ и „вътрешни“. Евхаристията и всяко светотайнствено действие на Църквата съдържа – просто –  символично и алегорично значение, докато Христос се разбира по-скоро като отправна точка към невъплътеното Слово, с вдъхновението, предоставено на човешкия ум от Светия Дух. Съвършеният човек е „гностикът“. Специално внимание е отделено на типа харизматичен и духовен вярващ, който разбира истинското съдържание на библейските образи. Служенията на Църквата, ако не са напълно отслабени, засягат просто равнището на обикновения вярващ. Без каквато и да е христологична връзка, разбирането за една общност от духовни същества, което отрича телесното измерение, защото само умът на човека е свързан според неоплатоническите образци с божеството, ще направи опит да бъде въведено от ученика на Ориген, Евагрий Понтийски, в монашеския дух на християнския Изток. Влиянието на оригенизма е катализатор за оформянето на аскетичния идеал на монашеството. Църквата се възприема еднозначно като лечебница за изцеление (на ума) от страстите, а монашеството – като изключителен метод за мистично единение на вярващия с Бога. Освен чисто теоретичните си симптоми, които са осъдени като богословски отклонения (Пети Вселенски събор), оригенисткият подход към Църквата в монашеските среди на православния Изток формирал едно -едностранчиво- терапевтично разбиране на еклесиологията. По този начин служенията, нормите на Църквата, а често дори и самият светотайнствен живот на Църквата отслабват и съществуват само като помощни средства за постигане на индивидуално очистване. От богословска гледна точка византийските отци като св. Атанасий Велики, Кападокийците, св. Йоан Златоуст, св. Дионисий Ареопагит, св. Симеон Нови Богослов, св. Григорий Палама и св. Николай Кавасила отново въвели терапевтичния подход към еклесиологията в нейното евхаристийно възпълване и перспектива, както е било от самото начало в опита на древната Църква. Богословието на свети Максим Изповедник представлява величествен връх на хармоничния синтез между евхаристийния и аскетичния опит, но също така и сигурна основа за по-късната светоотеческа традиция. В своето произведение „Тайноводство“ св. Максим Изповедник възприел космологичния елемент на оригенистката традиция и го свързал не с първоначалното съвършенство на духовните същества, а – което е парадоксално за древногръцкото мислене – с есхатологичното измерение на св. Евхаристия. Църквата се открива  за вселенските измерения на една космическа Литургия.

Според Пергамския митрополит Йоан, „като поставя св. Литургия в нейните светски измерения, свети Максим смята, че евхаристийният канон е крайният елемент, който изразява идентичността на Църквата. Той поставя терапевтичната еклесиология именно в преобразяването и привеждането към Христос на целия сетивен и ноетичния свят, на отношенията на човешките същества помежду им и материалния свят“. Терапевтичният елемент на очистването, избавянето на света от злото, е необходим, но без да представлява крайният и окончателен критерий на еклесиологията. Окончателното назначение на Църквата е евхаристийното преобразяване на цялото творение, материално и духовно, неговото отнасяне и привеждане към Бога. Влиянието на оригенистката традиция върху монашеството обаче завещало до наши дни редица пастирски и институционални проблеми, които се откриват главно в едно поляризиращо съревнование между институционалната йерархия и харизматичния елемент, епископите и монасите, евхаристийния живот и аскетичната чистота, създавайки съответни критични еклесиологични дилеми. Еклесиологичният дебат, започнал със славянофилското движение, с богословието на руската диаспора, с гръцкото богословско обновление от 60-те години на 20 в., продължава и в наши дни, плодотворно диалогизирайки и с новите насоки на западната еклесиология. Богословското и екзистенциално значение на общението, личността, съборността, връзката между христологията и пневматологията в еклесиологията, богословието на нетварните енергии и най-вече есхатологичната перспектива на институциите и харизмите преосмислят съдържанието на богословието на Църквата. Къде тогава се намира идентичността на Църквата? В евхаристийното събрание под ръководството на епископа, в институциите и служенията на общността или в манастира и в аскезата срещу страстите? Как институционално-йерархичният елемент е свързан с харизматично-екзистенциалния? Нима св. Евхаристия и нейните служения не съдържат и изискват въвеждащото измерение на изцелението и очистването? Дали настояването върху аскетичния идеал за святост не изразява дълбока загриженост да не би църковните служения да се променят и сведат от есхатологичните явявания на Царството до мъртви и юридически институции, които ще обслужват един институционален авторитет и поддържането на религиозни външни форми или, още по-лошо, различни индивидуални амбиции и светски цели? Тогава, терапевтична или евхаристийна еклесиология? Институцията или харизмата предшества в Църквата? Освен богословския синтез за правилното съотношение между тези два фактора на православната еклисиология, на практическо равнище е необходимо преодоляването на  този спор, което днес често се повтаря в лоното на Православието.

Служения в Църквата: духовенство и народ

От абсолютното отъждествяване на Евхаристията с Църквата следва, че структурата на евхаристийното събрание изразява самата структура и организация на църковната общност. Още в Новия Завет разграничението между клир и миряни представлява ясна и постоянна реалност. Предстоящият епископ на евхаристийното събрание е заобиколен от събранието на презвитерите, а дяконите са свръзката между духовенството и народа. Ясно е, че тези служения (епископ, презвитер, дякони, миряни) отобразяват събитието на Църквата като есхатологична общност. Земната Евхаристия на Църквата се отъждествява със свръхнебесната Евхаристия на Царството. Предстоящият епископ на евхаристийното събрание е „по образ на Бога“ или „по образ и на мястото на Христос“. „Където е епископът, там е и Църквата“ (Киприан, Послание 66:8). Един епископ във всеки град, едно евхаристийно събрание, една Църква – това е било организационното правило на древната еклесиология. Следователно истината и единството на Църквата винаги се изразяват в контекста на евхаристийното и каноничното единство, „в Евхаристията и епископа“, така че цялата Църква, съборната Църква, е поместната – възглавявана от епископа –  една Евхаристия. Всъщност Църквата като събрание на Божия народ „на едно и също място“ изобразява именно есхатологичното събрание на Царството. Именно от това събрание  произлиза служението на миряните като особен чин в структурата на Църквата. Присъствието на Христос в центъра на събранието е изобразено от възглавяващия Евхаристията епископ „по образ и на мястото  на Христос“. Служението на епископа като образ на Христос конституира втория чин на духовенство в структурата на Църквата, към което съответно принадлежат и презвитерите, които изобразяват събора на апостолите. Както Христос е сред народа, така и епископът е органично свързан със събранието на народа чрез дяконите, които обединяват и разграничават литургично  духовенството и народа, съставяйки още едно служение в чина на духовенството.

Тъй като горните  служения съвпадат със самата структура на есхатологичната общност на Царството, те са абсолютно необходими и незаменими, постоянни и неизменни.

Всяка тяхна промяна или изкривяване води до промяна и изкривяване на структурата и идентичността на Църквата. Църквата е познавала и познава и други служения, които, макар и да са свързани с евхаристийната ѝ структура и да зависят от нея като предпоставки или нейни динамични  проекции, те обаче не извират от нейната есхатологична идентичност.

Те просто засягат нейната аскетична подготовка за Царството, нейното служение в света и път през историята. Такива са служението на учението, пророчеството, мисията, пастирските служения, различните служения на аскетичния живот на монашеството и т.н. Всичко това са необходими служения на Църквата, които се променят, адаптират или дори отменят в историята. Нито едно от тези служения няма да оцелее в есхатона, затова и те могат да бъдат трансформирани бидейки служения в историята. Неизменните служения, които сега спредставляват образи на есхатона, ще съществуват и в бъдеще като истински и пълни реалности на своите първообрази. От отслужването на Евхаристията произтичат и двата чина на Църквата – духовници и миряни, както и различните служения, които изразяват цялата нейна структура и устройство. Клирът и миряните са двата равночестни и свещенически чина на Църквата, които се различават по разнообразието на своите служения и литургичното разграничение на своите дарове. Миряните са неразделна пълнота на духовенството, „царственото свещенство“, необходимото служение за съществуването на Тялото на Църквата. В Евхаристията „Амин“ на Божия народ като активно съгласие за отслужваното представлява основна еклесиологична предпоставка. Духовниците обгрижват и служат на Божия народ със специалния дар на Свещенството. Това разнообразие от служения и дарове е структурирано в една литургична йерархия, основана върху евхаристийното събрание. По този начин епископът е предстоятел на Евхаристията, презвитерите са служители на катехизацията и поучението и по допущение от името на епископа и на Евхаристията, докато дяконите на Евхаристията са и дякони на страдащите, които разпростират опита на евхаристийното тяло върху целия живот на църковната общност.

Синодалното функциониране на Църквата

Христос чрез Светия Дух основа една Църква, която се отъждествява с Неговото Тяло. От едната евхаристийна трапеза на апостолската общност Църквата се разширила в многобройните евхаристийни събрания на поместните църкви. Едната Църква сега се явява в многобройните поместни църкви. Всяка поместна Църква, тъй като е образ на есхатологичната общност чрез св. Евхаристия, е пълното Тяло Христово. Църковната пълнота и съборност на една поместна църква се основава върху св. Евхаристия. Още в новозаветните времена всяка местна евхаристийна общност се нарича „църква“, а от апостолските отци – „съборна църква“. Мястото на апостолите заемат епископите, „ръкоположените“ от тях за предстоятели и глави на конкретни поместни църкви. Презвитерите стоят около епископа, а дяконите практически и литургично свързват духовенството с народа. От 4 в. се появява енорията и така в границите на епархията функционират и други евхаристийни събрания, всяко от които е възглавявано  от епископа чрез презвитера. Поместните църкви като самостоятелни църковни общности обаче не са независими и несвързани помежду си. Тяхното органично единство, общение и взаимозависимост се осъществява от  институцията на св. Синод, която, без да представлява структура над поместните църкви, свързва поместните църкви, като по този начин преодолява опасността от една световна  организация, но също и опасността от изолация и самодостатъчност. Всяка поместна църква, за да има еклесиологична пълнота, не се задоволява само с евхаристийното събрание под ръководството на епископа, а трябва да бъде в пълно общение с другите поместни църкви по света. По този начин всеки епископ, който е избран и ръкоположен от синода и който също така участва в своя синод като глава на поместната църква, е връзката между поместната църква и Църквата по света. Епископът, който председателства синода на епископите на дадена поместна църква, се нарича протос. Неговата длъжност  в  св. Синод  изразява т. нар. „първенство по чест“, и се упражнява не като подчинение, а като свръзка на единство, равночестие и взаимозависимост с останалите епископи. Първият, като глава, винаги действа със съгласието на другите, но другите епископи не пристъпват без първия към действия, които засягат не просто собствената им епархия, но и другите.

34-о апостолско правило обобщава значението на синодалната институция като събитие на общението на поместните църкви и подчертава служението на първите не като подчинение, а като свръзка на единство в рамките на взаимодействието и взаимозависимостта с другите епископи. „Епископите на всеки народ трябва да познават първия изпомежду си, когото да признават като глава и да не вършат без негово разсъждение нищо, което превишава тяхната власт, а всеки да прави само това, което се отнася до епархията му и до подведомствените на нея места. Но и първият епископ да не върши нищо без разсъждението на всички епископи, понеже по този начин ще има единомислие и ще се прослави Бог чрез Господа в Духа Свети – Отец и Син и Дух Свети“. Първият като глава не прави нищо без съгласието на другите, но и другите  епископи не предприемат никакви действия не само по отношение на собствената си епархия, но и на другите поместни църкви без съгласието на първия. Управлението  на Църквата представлява и начин за изразяване на нейната истина и единство. Следователно Синодът не стои над поместните църкви или епископите, а е израз именно на тяхното общение, съгласие и единство. Противното би означавало съществуването на една пирамидална, макар и синодална, световна организация, колективен заместител на един вселенски свръхепископ. От синодалността произлизат  и предстоятелите – главите на поместните църкви. Първият като глава не върши нищо без членовете на тялото, а оттам и без синода. Патриаршиите, автокефалните Църкви, институцията на пентархията, първенството по чест, макар и да са израз на синодалност, не засягат  неизменните служения на Църквата, а  тези, които обслужват исторически нужди. Всеки епископ, независимо дали е митрополит или патриарх, е преди всичко предстоятел на Евхаристията, който внася в синода свидетелството и опита на тялото на миряните от  евхаристийното събрание като истина на съборната Църква. Поради тази причина всички епископи имат равенство в гласовете и мненията, като единствената разлика е в първенството. Всеки епископ на поместна църква участва в синода или, ако това е невъзможно, се съгласява с неговите решения, така че синодалните актове, които във всички случаи подлежат на свободно приемане от поместните църкви, да не са чужди на неговата общност. Напротив, папският примат изразява една тоталитарна еклесиология, която изтъква епископа на Рим не като равноправен епископ с останалите и просто като председател на своя синод, а като непогрешим свръхепископ, стоящ над синодалните структури на Вселенската Църква. Тази монархиастична (единоначална) еклесиология, която обезсилва съборността на поместните църкви и се структурира авторитарно в една световна юридическа и институционална власт, навярно обслужва манталитета на властта и ефективността, но не и евхаристийното и есхатологичното конституиране на Църквата. Отвъд организационните нужди и установените форми на историческия път на Църквата, нейната структура и устройство трябва да отразяват идентичността ѝ като есхатологична общност. По този начин единствено св. Евхаристия е източник и отправна точка за организацията на институциите, служенията, чиновете и харизмите, както и за всеки израз на живота на Църквата в историята. Единството, светостта, съборността и апостоличността на всяка поместна църква зависят от евхаристийното събрание под ръководството на епископа. В същото време епископът на всяка поместна църква е свръзката с другите поместни църкви. Синодалната институция, която също произтича от св. Евхаристия, е израз на единството в множеството поместни църкви. Този еклесиологичен етос, когато е секуларизиран, може да доведе до схващането за една световна  институция и да прояви монархиански и юридически правомощия (първенство и непогрешимост), да се затвори в самодостатъчността на националните юрисдикции или дори да не се интересува от видимото единство на Църквата и да приема и фрагментарността като исторически израз на невидимата Църква. По този начин обаче истината и единството на Църквата се замъгляват, а нейната секуларизация се институционализира с цената на трагедията на самодостатъчността, разделението, автономията и отчуждаването на нейния есхатологичен етос. Истината и единството на Църквата не е дадена институция, наложена обективно като непогрешим авторитет, нито пък индивидуален психологически опит, а събитието на св. Евхаристия в богословските измерения на тайната на Божието домостроителство и есхатологичния опит на Царството.

Синодалната институция, която възниква от евхаристийния опит, като отражение на общението на лицата на Светата Троица, се противопоставя на всяка духовластническо деконструиране на Тялото на Църквата, на всеки анти-йерархичен егалитаризъм, както и на всеки монархичен тоталитаризъм. В своя исторически път истината и единството на Църквата често и неизбежно биват затъмнявани, когато някои членове на Църквата се поддават на целите и стремежите на една религиозна, т.е. затворена в историята светска институция. Ересите и схизмите, споровете за първенства, политическите и националистическите амбиции, бюрократичната йерархия, длъжностите, които нямат отношение към евхаристийния опит и други изкривявания в еклесиологията, не представляват нищо друго освен историческата плът на Църквата, религиозното падение и отчуждението на някои от нейните членове. Въпреки всички злини на историята, постоянна и неизменна остава ориентацията на едната, свята, съборна и апостолска Църква, която силно очаква и вече преживява есхатона на Царството, отвъд ограниченията на пространството и времето, в своята евхаристийна структура и синодално устройство.

превод: Константин Константинов