Православната вяра и природните науки

Автор: проф. протопр. Георги Металинос

1. В Православието противопоставянето – и конфликтът – между вярата (или богословието) и науката не е самопонятно. Това е псевдопроблем, защото Православието в своя автентичен израз и осъществяване е наука, но с различен познавателен обект.

Православното богословие е наука, и то позитивна, защото има познавателен обект и използва научен метод. В православната традиция се разграничават две познания или мъдрости (св. ап. Павел, св. Иаков, брат Божи до св. Григорий Палама и Евгений Вулгарис и др.). Съществува познание за нетварното (=Бог) и познание за тварното (=светът като творение и сътворение). Познанието на Бога (богопознанието) е свръхестествено и се постига чрез съработничеството на човека с Бога. Познанието за света е естествено и се придобива чрез научни изследвания. Методът на богопознание е трезвението – очистване на сърцето (Пс. 50:12; Мат. 5:8).  Гносиологията и познанието за нетварното е богословието. И гносиологията и познанието на тварното е наука. Познанието на науката за вярата се нарича обожение и е единствената цел на Православието. Всичко останало е средство за постигане на тази цел.

Двете гносиологии – на тварното и  нетварното – работят с различни инструменти и затова границите между тях са  ясно различими. Инструментът на науката за вярата не е интелектът, а сърцето, което може да приеме обитаването на нетварното, когато сърцето се очисти от страстите и може да развие, като свръхестествен орган на човека, своето действие на ума (=енергия на ума в сърцето). Наблюдението и експериментът, основни параметри на научния метод, присъстват и в науката на вярата.

В исихасткия метод на богопознанието съществува наблюдението като виждане на нетварната светлина – на божествената нетварна енергия, и експериментът като възможност за повторение на този опит, който е общ за всички учени на вярата, т.е. за светците. Следователно това, което е телескопът или микроскопът за учените, занимаващи се с естествените науки, за учените на вярата е „чистото сърце“, което се превръща в своеобразен „теоскоп“. Теологията, като слово за Бога, с тази предпоставка, функционира като позитивна наука, а не като метафизично, умозрително богословстване. Естествените науки се стремят да разглеждат макрокосмоса и микрокосмоса. Науката за вярата е насочена към виждането на Бога като нетварна светлина, т.е. към обожението.

2. Като се има предвид, че според Православието съществуват две познания, конфликтът между Православието и науката е невъзможен. Конфликтът се избягва, защото задачата на науката е да познава същността и механизмите на функциониране на съществата. Но дело на богословието е познанието на Бога, техния Създател. Природните науки се занимават с това как, а богословието – с това кой и защо (телеология). Така Св. Писание и трудовете на светите отци (учените на вярата) могат да съдържат научни грешки в сравнение с постоянно обновяващите се открития на естествените науки. Но богословски грешки нямат. Обоженият – светецът – познава логосите за съществуването на съществата, причината за тяхното съществуване и тяхната зависимост от Бога. Но както казахме, изследването на тяхната същност и функция е дело на естествените науки. Следователно богословието ни запознава с Бога и света като Негово творение, а не естествените науки, които са творение на човека.

В Св. Писание Бог преподава истината за Себе Си, а не (научно познание) за творението. В Св. Писание научаваме кой е Бог, за да може човек да отговори на Неговата любов. По този начин в научните въпроси съществува възможност за промяна на мненията въз основа на нови открития. Но в сотириологичните въпроси не е възможна промяна, защото методът на спасението – обожението – е вечно неизменен.

Отците (пророци, апостоли и всички светци), когато притежават и човешка мъдрост (напр. св. Василий), са наясно с научните теории на своето време, но ги изследват през призмата на своето богословие, тъй като тяхната цел не е естественонаучното познание, а насочването на техните духовни чеда към спасение и предпазването им от познание, което може да попречи на пътя им към богопознание. Разположението в този случай обаче не е a priori полемично и отхвърлящо, а само пастирско и защитно.

3. От гореизложеното следва, че естествените науки във всичките им проявления и реализации представляват взаимно допълващи се аспекти в представата за природната реалност. Но перспективата на светоотеческото богословие е различна, както показва светоотеческият пример.

Професорът-учен в познанието на нетварното е духовният отец („учител на пустинята“, както го наричат православните), който трябва да има опита на обожението. Въз основа на този принцип функционира традицията на Православието, чийто център са Вселенските събори. Вярващите се доверяват на знанията на богословите, точно както учените се доверяват на знанията и достоверността на експертите в своята област. Именно в този контекст може да се види православното значение на догмата. Учението на вярата (догматът като опит на светиите) е научното ръководство на учения за обожението и служи като ръководство за другите към обожението.

Православната вяра е толкова догматична, колкото и науката. Догмати на науката в тяхното светско разбиране са нейните аксиоми. В този смисъл, според Марк Блох, научните изследвания също са „пристрастни“, а не само богословието. Но без тази „пристрастност“ и от двете страни напредъкът на тази двояка наука е невъзможен.

4. Следователно светостта не е пречка за научното познание. Точно обратното. Освен това то вече е изповядано в Стария Завет (Прем. Сир. 38:6): „Затова (Бог) е дал на людете знание (επιστήμην=наука), за да Го прославят в Неговите чудни дела“. Нищо в православното разбиране не изключва възможността да бъдеш притежател и на двете научни знания, какъвто е случаят с великите отци и майки на Православието. Това пее Църквата на 24 ноември. „Мъдростта от Бога си приела от дете, мъченице, и цялата външната мъдрост добре си научила“. Напротив, там, където има превърната в религия или идеология  вяра (в различните религии по света), религията и науката използват един и същ инструмент, интелекта – разума, и така неизбежно ще влязат в конфликт, защото тезите на религията не могат да бъдат приети, от определена гледна точка, от разума, докато откритията на науката не могат да бъдат приети от религията, когато противоречат на тезите на религията или на религизираната вяра, които се считат за научни. Проблемът за религията започва с приемането на свещените книги (например Светото Писание или Корана) за научни трудове.

Тогава става разбираемо защо в Православието, когато е истинско Православие, никога не може да има случая на Галилей. Негативното отношение на православните учени към Коперниковата система през 18 в. не е резултат от светоотечески дух, а от западни влияния (схоластични тенденции), библеистика или очакване на развитието на науката (Евгений Вулгарис). Напротив, конфликтът между вярата и науката е не само възможен, но и нормален, когато заключенията на науката се оценяват с метафизични критерии или учението на вярата се разглежда въз основа на принципите и откритията на естествените науки, т.е. по критерии от друга област. В този случай науката богословства (оттук тя се отменя), а вярата се превръща в естествена наука (оттук тя се отчуждава). Това се случило в Западна Европа, когато узряването на физиката и науките въобще изоставило аристотеловия мироглед и неговата методология, докато Западната църква настоявала на тях. Проекции на западната проблематика и съответно конфликти (по-скоро спорове) са налице и в западно мислещия Изток.

5. При срещата на богословието и науката и от двете страни са допуснати трагични грешки, които довели до абсолютизация и изолация. Западната църква настоявала за буквално тълкуване на Св. Писание, без да се съобразява с неговото светоотеческо тълкуване. От друга страна, след случая с Галилей и от двете страни конфликтът се приемал за даденост. Жертва на това схващане през 20-и век стана свещеникът Жорж Анри Жозеф Едуар Льометр и неговата теория за Големия взрив, която беше отхвърлена като  откритие на духовник. Освен това често разликата в езика, използван от двете страни, е водел до конфликт. Библейският подход на църковниците често се сблъсквал с рационализма на  учените, занимаващи се с естествените науки. Основите на интелектуализма в Европа се полагат от бл. Августин („credo, ut intelligam“) и завършват с Декарт („cogito, ergo sum“). Приоритет се дава на интелекта, дори в областта на вярата. В крайна сметка Бог се разбира като познавателен „обект“, „схванат“ със силата на интелекта, който е издигнат в основен елемент на човешкото съществуване.

6. Факт е обаче, че науката в Западна Европа е произлязла от богословието. Не само от западните отци, но и от Декарт, Лайбниц, Нютон, които били и богослови. Вярата в Бога води до признаването на разумността в творението, което по този начин подлежи на изследване. По-късно обаче „детето“ се разбунтувало срещу майката и пътищата им се разделили. Не така обаче стоят нещата в светоотеческата традиция на Изтока, в която науката и богословието не само вървели ръка за ръка, но и богословието оказало подкрепа на истинския напредък на науката.

Тези отци, които имали научна подготовка, се занимавали с природно-научните проблеми въз основа на научните познания на своето време. Всъщност те не си противоречат по богословски въпроси. Но тълкуването на Писанието е дело на боговдъхновени тълкуватели, а не на учени. Съществуващите различия между светоотеческото богословие и науката не водят до разрив, защото богословието търпеливо очаква напредъка на науката в разбирането на богословските положения. Два примера: За сближаването на физиката и теологията е спомогнал принципът на неопределеността (Хайзенберг) и неговия „апофатизъм“ (=невъзможност за точно определяне). Един американски астроном е заявил, че физиците са като алпинисти, които, щом стигнат до върха на планината, виждат, че богословите ги чакат удобно в своите кресла!

Разбира се, и когато откриваме съвпадения в ключови природно-научни проблеми между богословието и науката, това означава, че имаме съвпадение на проблематиката, а не непременно на заключенията. Безконфликтността не винаги означава съгласие. Но тъй като целта на всяка от страните е различна, богословието не противоречи на научната позиция, например по въпроса за възрастта на човека на земята. Това, което го интересува, е неговото сътворяване от Бога и неговата цел.

7. Следователно, що се касае до православното богословие, с предпоставка светоотеческата традиция, то вижда днес възможността за сътрудничество между богословието и естествените науки, в смисъл на осъвременяване на богословието и етизация на науката. И е факт, че днес предишната конфликтна атмосфера е ограничена, освен ако не са останали предразсъдъците и от двете страни.  Богословите приемат свободата на научните изследвания и учените не намесват Бога в своите изследвания. Освен това и вярата, и науката приемат универсални закони и не търсят истината – естествена или свръхестествена. Майкъл Полани (Personal knowledge, 1969, p.266) приема вярата като източник на всяко знание, тъй като „всички наши основни убеждения в научната област са недоказуеми“. От друга страна, светогледите, дори научните, са свързани и с различните социални модели, в чието пространство се създават или възпроизвеждат. По този начин субективните идеи и предразсъдъци също проникват в науката под влияние на социалната среда. Съществува Vorverstaendnis (от немски – предварително схващане – бел.ред.) и в областта на научните изследвания. Следователно нито един светоглед не може да претендира за истина в своята пълнота, колкото и научен да е той.

Срещата между богословието и науката е най-ефективна, когато богословът води диалог с истински изследователи (т.е. свободни, а не „корумпирани“), а ученият има пред себе си продължители на св. Василий Велики и Евгений Вулгарис, а не с фундаменталисти от западен или ислямски тип. Бях изненадан в една близкоизточна страна, когато един декан – професор по физика търсеше основите на своята наука в Корана. Тенденцията към абсолютизъм в науката се намалява от наблюдаваните несъгласия  между учените, а в богословието – от познаването на светоотеческата парадигма. Квантовата механика опровергава причинността, но Айнщайн не бил съгласен („Бог не хвърля зарове“). От друга страна, Римокатолическата църква все още плаща за престъплението на схоластиката срещу Галилей (неотдавна на настоящия папа, като бивш ръководител на Инквизицията, беше забранено да посети университета „Сапиенца“ на Галилей. Ректорът каза: Ние не цензурираме папата.  Нека поучава, където иска, но не и в това учебно заведение…).

Фактът, че научното познание има своите граници, създава умереност в учения. ((πρβλ. Ε. Θεοδώρου, πρώην Πρύτανη του ΕΚΠΑ: Τα όρια της επιστημονικής γνώσεως, Αθήναι 1981)) Ето защо е правилно, че науката не се занимава с проблема за Бога, защото това би се превърнало в метафизика, отричайки себе си. Тя вече няма да е позитивна наука. Науката не може да отхвърли възможността за съществуването на Бога като Създател и Промислител на вселената, защото не разполага с подходящите инструменти, за да Го проумее. Затова тя не може да обвинява богословието в митология и суеверие. Но и богословието няма право да обвинява науката, че е атеистична, т.е. според собствените си критерии.

Но за творческото сближаване и сътрудничество между вярата и науката е необходим общ език. Според Негово Високопреосвещенство Пергамския митрополит Йоан (академик): „Трябва да достигнем до космология, която да е обща за учените и богословите, както и да постигнем съгласие относно това какво представлява знанието и истината“. До този общ език са достигнали учени като Пол Дейвис (професор по теоретична физика в Нюкасъл), който заявява: „Науката предлага по-безопасен път към Бога от религията“. Но също така и известният фон Браун, който заявява: „Защо те (вярата и науката) трябва да са в противоречие? Религията се занимава с Твореца, а науката – със сътворението. А неотдавна с изненада прочетохме в интервю с голямата гръцка антроположка Катерина Харвати: „Науката и религията не влизат в конфликт, защото дават отговори на различни въпроси: науката отговаря на въпроса как, а религията – защо“.

Напротив, откриват се перспективи за съвместно съществуване и сътрудничество. С помощта на светоотеческото богословие науката: а) разпознава своите граници; б) получава важни нравствени насоки, осъзнавайки своя човеколюбив и служебен характер; в) признава стойността на човека, тъй като богословието учи, че „съботата е направена за човека, а не човек за съботата“ (Марк 2:27), или че човекът е „същество, което постига обожение“ (св. Григорий Нисийски), или „е получил заповед да стане бог“ (св. Василий Велики).

Взаимното допълване на вярата и науката може да се открие най-вече в екологичния проблем, тъй като православните богослови, като  Вселенския патриарх или Пергамския митрополит Йоан, борейки се за спасяването на природата, не престават да признават, че смисълът на творението се разкрива чрез науката, а богословието се моли за и подкрепя науката, която се бори за спасяването на творението.

Затова нека не ограничаваме  науката един другиму и да уважаваме заключенията от взаимните изследвания, извършени със самоуважение и смирение, защото нашият свят се нуждае от естествените науки, но също и от науката за обожение, тъй като „не само с хляб ще живее човек“ (Мат. 4:4).

превод: Константин Константинов