Духовната невроза на Запада

Автор: Оливие Клеман

От християнството научаваме, че личността, съобразно своята вяра, е завладяна от голямо възкресно движение. В евхаристийното сърце на Църквата, както и в духовното „сърце“ на всеки вярващ, Христос продължава да побеждава смъртта. Така човечеството и чрез него всемирът влизат в огромно преобразяване: което светостта предвкусва и ускорява към неговото завършване. Защото, както казва св. ап. Павел „всички твари заедно стенат и се мъчат досега…  ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Рим. 8:18-22).

Западът научи от християнството, че личността е уникална. Въпреки философиите и политическите практики на „смъртта на човека“, християнството продължава да вижда всеки човек като нещо абсолютно. Но възкресението е забравено, възкресението на мъртвите, „на плътта“, на цялата плът на земята.

От края на Средновековието християнството на Запад подчертавало „частния съд“, сякаш всичко се решава в момента на смъртта на човека. Така то се превърнало в религия на „душата“ в тесния дуалистичен смисъл, където се противопоставя на тялото, а не религия на личността в пълнотата на нейното въплъщение. Тайната на Пасха, която освещава най-висшия момент на космогенезиса, загубила значението и важността си в полза на „заслугите“, които „придобил за нас“ Разпнатият. Особено било подчертавано, че това е Човекът, изпитал болки, „удовлетворението“ на Неговата жертва (сякаш християнството било жертва за Бога, а не жертва на Бога). Латинските определения от 14-ти век (които Реформацията ще утвърди още по-силно 200 години по-късно) утвърждават, че веднага след смъртта на човека, веднага след „частния съд“ някои души биват осъдени окончателно и така завинаги са хвърлени в отсъствието на Бога. Докато други съзерцават Божията същност и пълното блаженство.

Далеч сме от общностното и динамично разбиране на неразделната Църква, която се е молила (както прави и днес на Вечернята на Петдесетница) за всички починали, имайки предвид и онези, които се намират в ада, разбиране, според което светците и сам Христос очакват и подготвят окончателната всемирна победа над смъртта. Единствено молитвата, на Запад, за душите в Чистилището е запазила някакъв елемент от това първоначално действие, но с известни законнически добавки, след това с индулгенциите, нещо, което довело до отхвърлянето й от Реформацията.

Чрез тази промяна на мисълта почти маниакалното съзерцание на мъртвото тяло на Разпнатия предизвикало това, което един съвремен социолог, Жан Дювиньо, нарича „травмата на Запада“. В края на Средновековието, след това в някои течения на Контрареформацията, проповедта, фокусирана върху заплахата от ада, умножаването в изкуството на „танците на смъртта“, след това странната театрализация на погребенията, едно богословие, което с изключение на Лутер очевидно игнорира слизането на Христос в ада, всичко това допринесло за превръщането на християнството в религия на трагедията и на безсмъртната душа, а не в религия на всерадостното възкресение на телата. Но телата оживяват отново, с древните статуи, с мраморната голота, които хуманистите разравят, но християнството върви редом с хуманистичното образование без да го оживява. Тогава и движенията, прокламиращи евангелска бедност, преоткриват в Откровението обещанието за земното хилядолетно царство на възкръсналите праведници. Но това царство не води до творческа святост, възвестява се чрез огъня и меча на безцелни бунтове, които също така безцелно биват потушени. Хуманизмът, утопиите с чисто земен хоризонт стигат днес до желанието смъртта да потъне в забрава.

Така Западът запазил от християнството увереността за уникалния характер на личността, по-точно на индивида, но не и посланието за възкресението. Древните отговори на загадката на смъртта са неприемливи за онзи, който знае, че е уникален. Никой не може да се разтвори в безкрайността (разтваряне, за което свидетелстват цивилизациите, които изгарят телата), сякаш човекът е смесица от заети стихии в голямата игра на вселената. Никой не може да вярва в прераждането (метемпсихоза) — което е засвидетелствано отдавна в народните традиции, включително и в Европа — прераждане, при което, според духовните учители на Индия, никой не се преражда окончателно, освен Абсолюта, единственото Аз на всички същества. Никой не може да умира с растителния мир на азиатците, и особено на онези руски селяни, на които Толстой и Солженицин се удивлявали. Затова смъртта никога не е била толкова гола, една толкова сурова смърт, бихме казали, и следователно непонятна. Когато човек обича, когато е обикнал дори за миг, знае, че никой не е от този свят. Какво означава тогава, как да помисли, че някой вече не съществува? Непонятната и сурова смърт, ето я пълната агония, ето го адът.

Когато смъртта има божествена прозрачност, тогава дава някакъв смисъл на възрастния. Както детето има доверие на баща си, така и той, но негов баща може да бъде единствено Бог. Тогава старецът се изпълва с памет и надежда. Надеждата му позволява да дешифрира всичко в паметта на Бога.

Днес вървим назад с гръб към смъртта, вярваме, че помагаме на старите, карайки ги да имитират младите, но старите нямат вече какво да ни кажат, нищо, което да разкажат на децата, нямат вече памет, след като вече нямат надежда.

През 17-ти век по време на триумфа на рационализма затваряли в лудница „идиотите“ и „добричките“, свидетели за крехкото биологично съществуване, свидетели за бездните: понякога от дразнение и ужас, понякога защото не можели да понесат тяхната мъдрост. Във „века на Просвещението“ покривали костниците, които зеели в Париж и събирали останките в гробища около градовете, под тежките надгробни плочи на семейната суета. В нашата епоха затварят старите в санитарни приюти, ако не ги оставят да вегетират и да умрат в пълна самота. Така ги забравят, за да убедят по-добре себе си, че още са млади, в самодоволната увереност на едно безкрайно време. Също така тежко болните биват оставят в научната изолация в болниците, където умират сами, ранени от катетри и игли, често без самосъзнание: без приятели, най-вече без онази молитва, която води душата до пътищата на невидимото. Без никаква възможност за умиращия да остави на своите ближни една дума, която вече идва от другаде и която подготвя и тях самите за този преход…

Всичко е изказано за коварното заличаване на смъртта в съвременния Запад, и нещата са още по-зле, изглежда, в Съветския съюз, където грбищата често са изоставени и лесно се разрушават, за да отстъпят място на стадиони: място на живота! В Съединените щати гримират мъртвите за последна церемония — Keep smile още веднъж —, гробищата се разпростират върху големи зелени площи, невинни като забрава. В швейцарски кантон жителите, за да избегнат психологическия шок от поставянето на мъртвеца в ковчег, пренасят тялото на починалия върху носилка, както един болен или ранен.

Хората днес отдалечават децата от мъртвите, въпреки че лицето на някои мъртъвци, мирно и красиво, би могло да отвори детските очи за тайната. Вече не бдят през нощта над починалите, нито казват на тежко болните, че ще умрат не след дълго. За да им го съобщят, за да бдят, би трябвало да поемат другия с нежност и молитва в Църквата. Представят болестта и смъртта като случайни събития, които нямат никакво значение и преди всичко значението, че поставят под съмнение достатъчността на този свят. Всичко остава в този свят и единственото, към което се стремят, е да премахнат болестите, да забавят смъртта. Хората живеят и умират, и доколкото нищо друго не съществува извън този свят, оцелелите нищо не могат да помислят и да кажат. Тишината на мъртвите уязвява всички нас. Хората прибягват до различни технически методи, сред които „терапевтичната мания“ е абсурден пароксизъм (внезапен силен пристъп на остра физическа болка – бел. прев.). Но ако тази мания създава проблем, това се дължи преди всичко на икономически фактори…

И агонията вгорчава всичко, предизвиква истинска духовна невроза. Желанието на човека – със значението в Откровението, по един напълно положителен начин на „ мъж желан“ (Дан. 9:23) – се преобразува обратно в невротично потребление. Психосоматичната медицина познава булимията на тревожните. Цялата ни цивилизация е уязвена от нея, булимия за храна, за впечатления, за образи, за звуци, и най-вече за „културни“ наслади. В тази булимия се проявява, излиза на повърхността и се превръща в историческа структура „прародителският грях“, тази узурпация, така че св. Роман Сладокопевец, великият песнописец от 6-ти век, определя поведението на Адам като „отхвърляне на лишението“. Също така някой може да измами екзистенциалната агония с очакването- лирично или насилствено – на едно съвършено общество.

Така се развива цивилизация на наркоманите: хапчета за еуфория или успокоителни, които медицинската индустрия постоянно увеличава, проекция в другите, във враговете, на тази сянка, която ни преследва и в която древните цивилизации виждали образа на човешкия идол или на душата. И големите страхове и големите теоретични омрази на политиката. Сексуализмът, наркотиците, определена употреба на музиката и на скоростта, технически методи за екстаз, изкоренени от тяхната първоначална среда: хората биха искали да придадат на живота такъв интензитет, че да няма в него вече нито сянка, нито смърт. Но смъртта винаги има последната дума. Нищо не ги оставя толкова сами, в ледена самота, като един пароксизъм. Остава играта със самоубийството – навярно обратното на търсенето на помощ – или желанието да убият обществото. Защото не само от епохата на Русо, най-вече от епохата на Маркс, хората смятат обществото отговорно за всяко зло, а защото откриват внезапно, когато паднат маските, че тази цивилизация на щастието в действителност е цивилизация на смъртта.

Накрая играта става реалност. Колко млади се самоубиват днес, защото, според тяхното мнение, в нищо не намират смисъл? Колко нервни сривове, които бързо стават хронични, остават неизлекувани чрез метода на Фройд и се обясняват единствено чрез тази липса на смисъл? Изкушението на самоубийството се разпростира все повече, заплашва човешкия род. С техническото отделяне на детераждането от сексуалността, раждаемостта спада драстично в индустриалните страни, на Изток повече, отколкото от Запад. Тази тенденция днес достига до Япония, Китай, южноизточна Азия. Увеличаването на нихилизма прави оттогава възможно, на места, самоубийството на човешкия вид.

Днес мълчанието е нарушено. Темата за смъртта се появява интензивно във философската, историческата и медицинска мисъл. Изобличава се скандалът, че толкова много хора умират самотни и без самосъзнание, че толкова много старци са изоставени сред мъката, която ги разяжда. Така навярно се подготвя трансформация на атеизма. Изглежда, че идва време на нежна и тъжна привързаност, без надежда, когато хората, осиротели, ще се приближават един до друг с трепет, обгръщайки умиращите с нежна, но все пак празна обич, тъй като тя е изцяло от този свят. Хората ще умират в някакъв екстаз, предизвикан от наркотиците, заобиколени от приятели. Това връщане към нищото ще завърши като кръвосмешение: наистина, дори и там, при крайната оголеност, няма да има място за Отца…

Трябва да го кажем: нещо подобно няма да означава изцеление на голямата невроза на Запада. Ще означава епохата на големи духовни кризи, белязани от опити като тези преди християнството, но и от обновяването на благата вест за Възкресението.

Лекари, които изследвали думите и поведението на лица, които се върнали повторно от границите на смъртта, ни напомнят онова, което всички цивилизации знаели, освен западната цивилизация от последните два века: че доближаването на смъртта не причинява само рязка промяна (това е момент, който не трае дълго, най-малко при възрастните) а и мирно приемане, интерес, любопиство; че душата, след като, отделена от тялото, преминава през дълъг тунел, подобен на този, който Йероним Бош изобразява, излиза в напълно различна светлина, където я очакват, за да я посрещат и придружат любими същества, починали преди нея…

Тогава душата вижда отново и съди миналото си през тази светлина, където всяка дума, всеки жест се обобщават и намират неочакван смисъл. А след това? Никой никога в тези свидетелства не е преминал последната граница, след като се касае за мъже и жени, които се върнали обратно в живота. Дали тогава душата отива да се разтвори в светлината или прибягва към нея, за да се възроди, в една утроба, както подсказва тибетската „Книга на мъртвите“? Или отива в светлината на Христос, за да се очисти, да се умири, да се подготви и навярно да съ-действа за окончателното преобразяване на всемира, в това обновление на „небето“ и на „земята“, което душата ще извърши в „славно тяло“, чието семе носи оттук долу?

В тези перспективи предусещаме, че западната агония, която се оказва универсална, днес ясно представлява ада, в който Христос слиза. Там, оттам и от никое друго място, Възкръсналият ни възкресява. Църквата не е нищо друго, освен чашата на благодарението, където преизобилстват божествените енергии-действия „за живота на света“. В древнохристиянската епоха хората определяли някой велик духоносец като възкръснал човек. И народът определял християните, когато сред гоненията се увеличавали мъченията, като „онези, които не се страхували от смъртта“.

Така, смъртта промени значението си. Вече не е стена на тревогата, а чрез нетърпението, подобно на това на Христос, обещава мир. „Моя мир ви давам“, казва Христос, „който надвишава всеки ум“, „ не тъй, както светът дава “. Мир, който не е вече от този свят.

Човек да живее в Христос означава да живее отвъд смъртта, да накара да прорасте в него „славното тяло“.

„В Константинопол, когато човек поеме по древния „Среден Път“, оставя зад себе си „Света София“, базиликата на Божията Мъдрост, която била център на една чудна, но затворена християнска цивилизация; и накрая стига до предградията, до малката църква „Хора“, т.е. на полетата, които започвали от там (както казваме, в Париж, „Нотр Дам де Шан“), но също така показва „границата“; онази на града, онази на цивилизацията, граница най-вече на човешката участ. В просторното странично параклисче, късната Византия, която вървяла към смъртта, ни написа своето послание: в стенописите на абсидата Христос слиза в Ада, за да го разруши; той е в блестящи дрехи, но стои вече на планинатата на Преображението, Той е в самото дъно на агонията и на мрачното задушаване. Единият Му крак, с невероятна сила, разбива „ключалките на този свят“. Другият крак, в танцово движение, като при плуване, започва издигането, както водолазът, който, след като е докоснал дъното, го „удря“, за да се издигне отново във въздуха и светлината.“

„Но въздухът и светлината това са Той: „днес ще бъдеш с Мен в Рая“, могъл да каже, в часа на Разпятието, на разбойника, който издъхвал до Него. Въздухът и светлината са сиянието на лицето Му, което блести от Духа. И ето освобождаващият жест: с всяка от Своите ръце Христос хваща за китката на ръката (а не за дланта, спасението е преди всичко дар, а не преговори) мъжа и жената, и ги изважда от гробовете им. Няма отражение: всяко лице е безкрайно и в това изкуство телата не хвърлят сенки. Няма прераждане: всяка личност е уникална. Няма объркване: всяка личност е тайна. Няма разделение: всички лица са пламъци на един и същ Огън. И целта не е безсмъртието на душите; те вече са безсмъртни и в Ада, в тази безсмъртна смърт, която агонията представлява: всяко лице е от земята, но тази земя е направена от небето.

превод: Константин Константинов