Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий (I глава – 1-8 стих)

автор: митр. Антоний Сурожски

ПЪРВА ГЛАВА

Значение на думата “Евангелие”. Въплъщението на Сина Божий- Изкупител. Личност и проповед на Йоан Кръстител. Грях и покаяние; старозаветен закон и новозаветните заповеди. Грях – отделеност от Бога. “Малки” и “големи “ грехове. Покаянието – нов живот.

Останалите глави от книгата с беседи:

ВъведениеI глава – 9-20 стих, I глава – 21-45 стих, II глава, III глава, IV глава

Сега да пристъпим към самия текст. Евангелието от Марк започва така:

Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий, както е писано у пророците: “ето, Аз изпращам пред лицето Ти Моя Ангел, който ще приготви Твоя път пред Тебе.” (Мал. 3:1) “Гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му.” (Ис. 40:3) Йоан кръщаваше в пустинята и проповядваше за опрощаване грехове. И излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си. А Иоан носеше дреха от камилска вълна, и кожен пояс на кръста си, и ядеше акриди и див мед. И проповядваше, думайки: след мене иде по-силният от мене, на Когото не съм достоен да се наведа и развържа ремъка на обущата Му; аз ви кръстих с вода, а Той ще ви кръсти с Дух Светий” (Марк 1:1-8).

Ето за този откъс от Евангелието искам днес да поговоря. Но отначало: какво означава самата дума “Евангелие”? Евангелие – това е гръцка дума и означава “блага вест”. Евангелието е донесло на хората благата вест за това, че настава новия живот. За това са мечтали мнозина: очаквали го, тъй като за това многократно са говорили старозаветните пророци. И Малахия, и Исайя, и Иеремия – всички чакали Този, Който да донесе в света новина; не тази новина, която е била изначално, при сътворението на света, а друга новина: обновлението на падналия човек, и веднага след него, чрез него – обновление на всички твари, пострадали при падението на Адам, обновление на нашата земя, тъй че по нея да не остане нито следа от страдание и всичко да бъде изпълнено с радост и тържество.

В седма глава от пророчеството на Исайя се говори за това, че от Дева ще се роди Младенец, Който ще спаси света. Но новината се състои не само в това, че най-накрая се изпълнява, сякаш е посято, това Божие обещание; заедно с това в света е дошло едно ново представяне на Бога – не само като Творец, а и като Промислител, като Подател на живота. Нашият Бог не е само “Бог далечен”. Наистина, като става човек, въплъщавайки се, Бог е  станал пределно близък с нас. Той е наш роднина. Той носи нашата плът, Той има родословие. Той има земна съдба, Той има име, лице. В Стария завет не бивало да се изобразява Бога; след въплъщението Си Бог получил и човешки облик, и човешко име. Той станал подобен на нас във всичко, с изключение на греха: греха като отдалеченост от Бога, като изопаченост на човешкия облик, като извратеност. И още: чрез въплъщението ние откриваме, че от Бога можем не само да се боим. Разбира се, страхът бива различен. Възможно е по робски да се боиш от наказание; може да се боиш като наемник, който не иска да загуби своята заплата или награда; може да се боиш и по синовски: за да не огорчиш любимия. Но и това е недостатъчно. Във въплъщението на Христа се е открила сякаш още една нова черта у Бога: това е Бог, Когото ние можем да уважаваме. Това звучи странно относително и съм длъжен да го разясня.

Голяма част от хората си представят, че Бог е сътворил света, сътворил е човека, като не го е питал дали той е искал да съществува или не,  че освен това го е надарил със свобода, т.е. с възможност да се погуби, а след това дали в края на нашия личен живот или в края на света, в края на времената, Бог сякаш ще ни очаква и ще  ни съди. Справедливо ли е това? Ние не сме търсили съществуването си, не сме търсили тази свобода, която Той ни е дал – тогава защо сме длъжни едностранно да отговаряме за своята съдба и за съдбата на света? Малцина поставят този въпрос с такава рязкост; но аз го поставям и намирам отговора във Въплъщението на Словото Божие, Сина Божий. Бог става човек. Той влиза в света съобразявайки се с човешките принципи, Той поема върху Себе Си не само нашата тварност, т.е. плътта, човешката душа, ум, сърце, воля, съдба, но Той поема върху Си цялата съдба на човека, който живее в паднал, извратен свят, в страшен свят, където през цялото време така или иначе действат (понякога дори тържествуват) ненавистта, страха, алчността, всички видове пороци. Той влиза в този свят и поема  всички последствия не само на първоначалния творчески акт, като извиква от небитието света и човека, – Той поема всички последствия от това, което човекът е направил в този свят. Той живее чист от всяка сквернота в света, където върху Него се сгромолясват всяка нечистота, всякакъв разврат, всичко безбожно, всичко недостойно за човека, защото Той е повикан за падналия свят. Бога, Който поема върху Себе Си такава съдба, Който е готов така да заплати за това, че ни е дал битие и свобода – да, този Бог може да се уважава. Той не ни е дал живота, за да си платим заради това, Той е дошъл в този живот и заедно с нас Сам е готов да се преобрази, да се измени. За това говори цялото Евангелие и няма да се спирам сега на него. Но ако Бог така представя Себе Си, то е разбираемо защо  Бог ненапразно говори за Себе Си в Книга Откровение от устата на Иоан Богослов: Ето, всичко ново творя ( вж. Откр.21:5).

И това се отнася на само до човека, не само до обществото, това се отнася и до цялото творение. Въплъщението може да се нарече космическо събитие – ето в какъв смисъл. Плътта, в която се облича Бог, човешкото тяло, каквото е било Неговото тяло, се състои от това, от което и цялата вселена. Вие навярно помните, че в началото на книга Битие ни се казва, че Бог създал Адам, човека, като взел земна пръст, т.е. най-простото, от което може да се твори. И Христос, ставайки човек, се е приобщил към самата същност, която съставя творението. Всеки атом може да се познае в атомите на Неговото тяло, всяка звезда може да види себе си, да се познае по нов начин, да види, какво атомът и всичко, което се състои от атоми, може да стане, само ако се съедини с Бога, само ако започне да сияе не с естествена тварна светлина, а с Божествената слава. Това е толкова дивно! Представете си, че в Христос всяка твар: и човекът, и всяко веществено творение – може да види себе си в Божията слава. Не е ли това новина? Не е ли това блага вест?

И всичко това, както силата на взрива в атома, се съдържа в две от наименованията на Христа Спасителя: Емануил, което на еврейски означава “с нас е Бог”, “Бог посред нас”, и Иисус: “Бог спасява”. Мога да ви цитирам Посланието на Павел към Тит (2:11-14): …Защото се яви Божията благодат, спасителна за всички човеци, като ни учи, да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела. Ето затова иде реч, ето какъв Бог имаме, и ето какъв е нашият Господ Иисус Христос. Ето защо апостол Марк, сам преживял тази промяна, която го е превърнала от земно в духовно същество, е започнал своята книга с думите, че това е начало на Благовестието, начало на такава блага вест, която не може да се сравнява с никоя друга.

За тази вест първи ни говори Предтечата, Кръстителят Иоан. За неговото идване се съобщава в Стария Завет, но да погледнем на него с очите на Новия Завет, да погледнем неговата личност. Млад човек на тридесет години, няколко месеца по-възрастен от Господ Иисус Христос, отказал се от всичко земно, за да може от най-ранни години да отиде в пустинята, за да очисти себе си от всяко влечение към нечистота, неправда, за да се отдаде на Бога безвъзвратно и до край; подвижник, когото никой не познава и който не иска да знае нищо друго освен Бога, Неговата воля и тази вест, която е длъжен да принесе на земята. Тази личност ни се представя като изумително силна. В какво се състои тази сила? В това, струва ми се, че той дотолкова е станал гъвкав в Божията ръка, дотолкова прозрачен за Бога, че хората, като се срещали с него, вече виждали не Иоан – пророкът, който говори с тях за Бога. Той е наречен в Евангелието от Марк с думите на пророчеството: глас на викащия в пустинята… Хората чували от него само Божия глас, сякаш той вече не играел никаква роля, той бил тръбата, той бил Бога, Който говори чрез човека… Ето в това е неговата сила. Апостол Павел по-късно също е бил длъжен да говори от Божие име; на него му се показало, че той няма никакви сили за това, и той започнал да моли Бога, като казвал: “Господи, дай ми сила!..” – и Бог му отговорил: стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява (2 Кор.12:9).

Ето такъв бил  Иоан Кръстител. Той всецяло отдал себе си на Бога и затова е действал Бог, а не той; ако трябва да направим сравнение, той бил като добре настроен музикален инструмент, на който гениалният композитор или изпълнител може да свири така, че да не забелязваш вече нито инструмента, нито композитора, нито изпълнителя, а само да се потапяш в тези преживявания, които звучащата мелодия поражда в теб.

От друга страна – какво смирение! Аз вече споменах, че според Евангелието, Иоан Кръстител говори за себе си :”Аз съм недостоен да се наклоня и да развържа ремъка на обущата на Този, Който идва след мен”, – т.е. Иисус Христос… Такава непостижима, по-точно непобедима, несъкрушима сила, а от друга страна и осъзнаването: аз съм само призрак, аз съм само глас.

За какво говори този глас? Ето тук искам да ви прочета от Евангелието на Лука първата проповед на Иоан Кръстител. В трета глава, от втори до осемнадесети стих, тези от вас, които имат Евангелие, могат да прочетат следното:

При първосвещениците Анна и Каиафа, биде слово Божие към Иоана, син Захариев, в пустинята. И той обиколи цялата страна около Иордан и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове, както е писано в книгата с речите на пророк Исаия, който казва: “гласът на викащия в пустинята говори: пригответе пътя на Господа, прави правете пътеките Му; всеки дол ще се изпълни, и всяка планина и рътлина ще се снишат, кривините ще се изправят и неравните пътища ще станат гладки; и всяка плът ще види спасението Божие”. Иоан говореше на човеците, които отиваха при него да ги кръсти: рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Прочее, сторете плодове, достойни за покаяние, и не начевайте да думате в себе си: наш отец е Авраам; защото, казвам ви, Бог може от тия камъни да въздигне Аврааму чеда. И секирата лежи вече при корена на дърветата: всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън. И питаше го народът и казваше: какво трябва да правим? Той отговори и им рече: който има две дрехи, нека даде ономува, който няма; а който има храна, нека прави същото. Дойдоха и митари да се кръстят, и му рекоха: учителю, какво да правим? А той им отговори: не изисквайте нищо повече от това, що ви е определено. Питаха го тъй също и войници и казваха: а ние какво да правим? И рече им: никого не притеснявайте, не клеветете, и задоволявайте се с вашите заплати. Когато пък народът очакваше, и всички мислеха в сърцата си за Иоана, дали не е той Христос, – Иоан на всички отговори и рече: аз ви кръщавам с вода, но иде по-силният от мене, Комуто не съм достоен да развържа ремъка на обущата: Той ще ви кръсти с Дух Светий и с огън. Лопатата Му е в ръката Му, и Той ще очисти гумното Си, и ще събере житото в житницата Си, а плявата ще изгори с неугасим огън. Така и много друго благовестеше той народу, като го утешаваше.

По-нататък ще поговоря за това, което се съдържа в сърцевината на проповедта на Иоан Кръстител: за покаянието.

Вие помните, вероятно, че Христос е наречен в Стария и в Новия Завет с две имена: Емануил, т.е. “с нас е Бог”, “Бог посред нас”, и Иисус, което значи “Бог спасява”. И Иоан Кръстител ясно посочва от какво ни спасява Бог и по какви пътища можем да получим  това спасение. Бог ни спасява от греха и пътят към това спасение е покаянието. Но какво е грях? Ние често мислим за греха като нарушение на добрите отношения с хората. Но в греха има много повече от това, то е по-опасно, то е по-страшно. Ето няколко представи за това, какво е грях; търся ги в Стария и най-вече в Новия Завет.

Грехът се явява нарушение на закона; но кой закон? – закона на живота. Животът в дадения смисъл на думата е възможен само чрез участие в живота на Самия Бог, понеже Той се явява единствения необусловен, самостоятелен източник на живота, по-точно казано: Той е самия живот. Отдалечаването от Него означава встъпване в областта на тъмнината, изтощението и накрая – на самата смърт. Затова грехът е беззаконие; но не бива да се подлъгваме. Да си послушен на закона не означава да бъдеш “законопослушен” в юридическия смисъл на тази дума, т.е. да бъдеш изпълнител на правила, които остават за нас външни. За да разберем по-добре това, ние можем да сравним това, което Старият и Новият Завет ни казват за закона. Старозаветният закон, даден чрез Моисей на Синайската планина, се състои от много на брой различни правила; и хората, които се придържали към тези правила, които са им оставали верни до край в течение на целия си живот, които са отдавали цялата си енергия, сила, воля на послушанието към тези правила, можели да считат себе си за праведни; от тях Бог нищо не искал, защото те изпълнявали всяка буква, всяка дума, казана от Него в закона. В Новия Завет Христос също ни дава заповеди, но отношението към тях е различно в сравнение със старозаветните предписания: Христовите заповеди ни учат не как да постъпваме, а какви да бъдем, Христовите заповеди са път. Ние не можем да се отнасяме към тях като роби, като им се подчиняваме от страх или заради надеждата за награда. По пътя на заповедите ние израстваме в общението, в дълбокото, все по-съвършено единство с Бога, като се приобщаваме към Неговото съвършенство и святост. Не от изпълнението на Божиите думи, а от сродяването с това, което апостол Павел нарича ум Христов(1 Кор 2:16), сродяването с подхода, с разбирането на Бога, ние можем да спасим себе си; а да се спасим – означава да се приобщим към Божествения живот. Това означава, че онова, което ни е представено в Новия Завет във вид на закон, всъщност не са правила за живота, а предписания за това, коя трябва да бъде в нас, в нашето сърце, в нашия ум движещата сила на нашия живот. Това не е външнен закон, а описание на вътрешния човек (Рим. 7:22).

В това отношение, когато аз казвам, че ние не можем да се спасим, ако нарушаваме закона на живота, то аз говоря не за постъпките, но имам впредвид, че този закон на живота трябва да стане наистина част от нашата същност и ние да нямаме възможност да постъпваме по друг начин, тъй като вече сме се приобщили към мислите, към замисъла Божий.

И това е много важно, защото е много лесно да превърнем новозаветните правила, които ни е дал Христос, в старозаветен закон; да станем изпълнители, като останем вън от този опит. Аз помня един човек, който така възприемаше Евангелието. Той считаше себе си за чист, светъл християнин. Той никога не пропускаше някого, без да го покани и да му даде купичка супа и медна монета; но той никога никого не пускаше в дома си. Той оставяше човека пред вратата и му казваше: “Само да си посмял да стъпиш с мръсните си обувки в чистия ми коридор!…” И когато този си изяждаше супата и получаваше гроша, той му казваше: “А сега си иди и не се връщай при мен, дал съм ти всичко, което ти е нужно!” Той считаше, че е изпълнил милосърдно дело, – а в сърцето му нямаше никакво милосърдие.

Ето в това се заключава разликата между изпълнението на закона в юридическия смисъл и това, да станеш човек, за когото заповедта се явява зов за живот: да станеш такъв човек, който не може да постъпи по друг начин.

Второто понятие за греха е също толкова важно и е свързано с предишното, това е отдалечеността от Бога. Само заради това се отнасяме към волята Божия като към външен закон, понеже сме отдалечени по сърце. Това е отдалеченост на нашето сърце от Бога, на нашата воля от волята Божия, на нашите мисли от мислите и Божествените представи и се явява  основната наша греховност, това състояние на полусмърт, затъмнение, за което говорих по-рано. Но грехът се развива по-надалеч и от това състояние на отдалеченост се раждат и последствията от него: осиротялост, вътрешен безпорядък, вражда с хората, вражда с останалите твари. И в това отношение грехът се разлива, придобива безкрайно число различни оттенъци: ненавист, страх, алчност, всякакъв  вид съсредоточеност върху себе си, именно защото сме изгубили Бога. В началото на Евангелието от Иоана се говори (в славянския превод), че Словото Божие е било у Бога. В гръцкия текст се говори не за това, че Словото е “у Бога”, а за това, че Словото сякаш се стреми, тегли се, изцяло е насочено към Бога и Отца. Това е настоящето отношение на човека към Бога, образ на което се явява Христос. Ние сме отдалечени от Него и изсъхваме като клонче, което е отрязано, отсечено, откъснато от дървото.

Третото нещо, което искам да кажа за греха е: не бива да се утешаваме от мисълта, че сякаш има големи и малки грехове. Разбира се има разлика; но и малкият грях, ако е доброволно, съзнателно, цинично избран, може да убие душата. Като пример какво може да стори малкия грях ще дам едно сравнение. По време на войната аз бях лекар  и в една нощ, близо до фронта, донесоха в нашето отделение един тежко ранен офицер прострелян от горе до долу от картечен откос. Можеше да се очаква, че му оставаше единствено да умре. Но за негово щастие нито един от жизнено важните органи не беше засегнат, оперираха го, лекуваха го и той оживя. И в тази същата нощ мен ме извикаха, за да превържа един млад войник. Той бил в кръчмата, скарал се с друг войник, защото били пияни, онзи размахал някакъв малък джобен нож, ударил другаря си в шията и му разрязал голям кръвоносен съд; и когато го донесоха в болницата той беше пред смъртно състояние; едва успяхме да го свестим. И така: картечницата може да се представи като голям грях, убийствено явление, а какво е джобното ножче в сравнение с тежката картечница? А при все това човек може да умре от него…

Това става, ако се отнасяме небрежно към нашите греховни желания, към това, което ни тегли към греха, когато започнем да обичаме и да копнеем за този “малък” грях и когато накрая стигаме до него. В сравнение с него големият грях понякога е по-малко убийствен. Първият човек, който дойде при мен на изповед, беше убиец. Сърцето му беше разбито от покаяние, от ужас от това, което беше направил. Да, той после лежа известно време в затвора и това време в затвора беше за него време на изцеление. Докато хиляди и хиляди хора натрупват множество малки грехове и не забелязват, как тези грехове ги разяждат, правят ги безсилни, безотговорни. В това отношение може да се каже: откъдето и да преминеш реката, както и да я преминеш: чрез ходене, плуване, по моста, с лодка, ти ще се окажеш на страната на врага, ти ще си изменил на своето истинско призвание, ще си изменил именно на себе си, защото ти си престанал да бъдеш цял човек. Това са различните подходи към греха.

Аз ще се върна още веднъж на това в един друг откъс. Но сега искам да премина към друг въпрос: към въпроса за това как да отстраним греха, какво да правим..

Първо – това към което зове Иоан Кръстител е покаянието. Какво е покаяние? На гръцки тази дума означава обръщане: обръщане на душата, обръщане на живота. Това е момента, когато ние осъзнаваме своето бедствено положение, когато чувстваме отвращение от него и от себе си, когато внезапно се ражда в нас, макар и само начатък на една решимост да се променим, да започнем наново и по нов начин живота си. Вие навярно сте чували фразата от Новия Завет: вярата без дела е мъртва (вж. Иак.2:20). Да се оплакваме е недостатъчно, дори е безплодно. Покаянието се състои в това, че за да дойде то в съзнанието, трябва да се вземе решение и да се действа по съответения начин. И тук мога да ви приведа откъс от поученията на св. Тихон Задонски. Той съветва един млад свещеник да говори на хората, че мнозинството влиза в Царството Божие не заради победа след победа, а заради падение след падение, но в Царството Божие влиза този, който след всяко падение, вместо да седи встрани от пътя и да оплаква себе си, става и отива по-нататък; и колкото и пъти да пада, всеки път се съвзема и тръгва отново. Ето това сме длъжни да помним винаги: че всецялото, мигновеното покаяние не съществува. Да, разбира се, няколко души, няколко великани на духа могат внезапно да осъзнаят своята греховност и да променят отведнъж целия ход на живота си, но по-голямата част нас го изправят постепенно, стъпка по стъпка. Нека да запомним това, което казва светител Тихон Задонски: не плачи над себе си, стани и ходи, макар и в сълзи, макар и в ужас, но ходи, не спирай.

Но какво може така да потресе душата, че човек да реши да промени всичко в своя живот? Мога да ви посоча няколко примера. Първо: като бях свещеник в затвора в Лондон, аз се срещнах с един затворник, който за разлика от другите имаше радостно лице, в него се чувстваше някаква надежда. Отначало си мислех, че присъдата му изтича, но тя едва започваше. Попитах го: “Откъде идва в теб това вдъхновение?” Той ми отговори: “Това вие не можете да го разберете. От младини бях крадец, и то талантлив крадец; никой не можеше да ме хване, никой не съумя да ме изобличи. Но постепенно започнах да разбирам, че съм на лош път. Започнах да виждам последствията от своите постъпки, да виждам как хората окрадени от мен оплакваха скъпоценни за тях вещи, макар и дреболии, но такива вещи, които им бяха скъпи спомени от детството, от починали родители. Реших да се променя. Но забелязах, че всеки път, когато правех опит да се променя, хората гледаха на мен с подозрителност: щом той се променя, значи нещо в него не е наред… И всеки път се връщах към миналото си. А след това ме заловиха, изобличиха ме на делото, съдиха ме, затвориха ме и сега всички знаят, че съм бил крадец; и когато се върна в живота, ще мога да кажа: да, аз бях крадец, но сега съм решил да стана честен човек, нямам да крия нищо от никого”.

Това е рядък случай, това не се отдава на всеки. Рядко сред нас има крадец; но кой от нас може да каже, че в живота няма такива тайни, които иска да скрие от другите във всички области, не само с оглед на честността, но и от гледна точка на човешките отношения. Сега не искам да се задълбочавам в това, към него ще се върнем по повод едно друго изказване на Спасителя Христа. Но всеки от нас може да постави пред себе си въпроса: намира ли се в мен мъжество да се разкрия пред хората? – дори не за да провъзглася своята неправда, а за да забележат хората, че не съм такъв, какъвто съм се показвал.

Вторият пример, който искам да ви дам е сложен. Той се отнася за двама човека. По време на гражданската война една рускиня с две невръстни деца се оказала в град, който по начало бил във владение на бялата армия, а след това попаднал под властта на червените. Тя била жена на бял офицер и знаела, че ако я намерят, вероятно ще бъде разстреляна. Скрила се в хижа на края на града. Спускала се нощта и внезапно се почукало на вратата. Със замиращо сърце тя се приближила, открили я – пред нея стояла млада жена на нейната възраст, на около двадесет и пет. “Вие ли сте тази?”-попитала тя. “Да”. – “Трябва непременно да заминете, предали са ви, след няколко часа ще дойдат за вас…” Майката погледнала своите деца и казала: “Къде да отида, те не могат да отидат далеко, а с тях веднага ще ме познаят…” И тази Наталия, чуждата жена, изведнъж станала това, което Евангелието нарича ближен: т.е. най-близък човек в живота и смъртта. Тя и казала:”Не, няма да ви намерят, аз ще остана тук и ще се представя с вашето име.” – “Но вас ще ви разстрелят!” – “Да, -казала Наталия, – но аз нямам деца”. И майката заминала с децата. Наталия останала. В ранното утро, на разсъмване тя била разстреляна. Аз познавах отблизо и майката, и двете деца, които бяха приблизително на моята възраст. Те ми казаха: “Постъпката на Наталия ни показа, че сме длъжни да живеем така, че да се окажем достойни за тази жертва”. Преждевременната смърт, дарът на живота, подаръка на своя живот, който направила непознатата Наталия ги потресе из дълбочина, те през целия си живот живееха само с една мисъл: как смъртта на Наталия да не лиши света от това величие, тази правда, тази неописуема духовна красота, която пребивавала в нейната душа. Те бяха така потресени, че за тях започна нов живот.

И тези хора, които срещали Иоан Кръстител, се срещали не само с неговата сила (вече говорих за това), с неговата прозрачност, която го правела единствено глас Божий, или с неговото смирение; те се срещали с безкомпромисността в негово лице, с човек на радикалната цялост. Виждайки го, те можели да сравнят себе си с това, което самият той представлявал и това било подбуда за тях да се каят, т.е. с ужас да видят своето бедствено състояние и да решат: не мога да живея повече така. Аз видях нещо, което вече сложи край на предишния ми живот, сега трябва да започне новия.

следва

превод от руски: Мартин Димитров

Advertisements

1 Comment on Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий (I глава – 1-8 стих)

  1. Росица // 14/06/2012 в 19:49 //

    Много ми хареса и благодаря за публикацията!
    Исус Навиев 24:15″Но ако ви се види тежко да служите на Господа,изберете днес на кого да служите;но аз и моят дом ще служим на Господа“Свободната воля и избора,който можем да направим -живот или смърт.Притчи 18:21″Смърт и живот има в силата на езика.И ония,които го обичат ще ще ядат плодовете му.“Езика е буйно зло,с него изричаме благословения и клетви.Да не се кълнем в нищо и в никого!Матей 12:37″Защото от думите си ще се оправдаеш и от думите си ще се осъдиш.“Не само думите,но и делата трябва да са облечени в любовта,която свързва всичко в съвършенство.Няма вяра без дела и дела без вяра!Оправдани сме по благодат,чрез вяра в Христос.За греха -кое осквернява човека?Марк 7:15-23 се казва,че е това,което излиза от сърцето:зли помисли,блудства кражби,убийства,прелюбодейства,користолюбие,нечестие,коварство,сладострастие,лукаво око,хулене,гордост.Покаянието при повечето от нас е системно,не е еднократно,а освещението е постепенно.Мислих си за страховете,които изпитва човек през живота си при различни обстоятелства.Оказва се,че полезните са малко и от жизнена необходимост.Единия е свързан с биологичния ни инстинкт за оцеляване,който ни помага да се самосъхраним.Другия е страха от Господа.Когато имаш пълно доверие в Бога и го обичаш,има жива връзка-общение.Това е радостта в Божието присъствие.
    Безполезни страхове:
    -страх поради липса на вяра и упование в Бога
    -страх поради съмнения и трудности
    -поради вина:когато съвестта ни изобличава,трябва да се разкаем,да постоянстваме в молитва и да не забравяме,че винаги имаме достъп до Бога,чрез благодатта
    -страхът свързан с естествените нужди-в Матей 6гл.
    -страх от неуспехи,породени от минали провали-примери-Мойсей,Гедеон
    -страх от демонични сили
    страх от смъртта
    -от истината-Йоан 3:16-20
    -страх и от бъдещето.
    1 Йоан 4:18″В любовта няма страх, но съвършената любов изпъжда страха; защото страхът има в себе си наказание, и който се страхува, не е усъвършенствуван в любовта.“

    псалм 34:4 Потърсих Господа; и Той ме послуша, И от всичките ми страхове ме избави.
    5 Погледнаха към Него; и светнаха очите им, И лицата им никога няма да се посрамят.
    6 Тоя сиромах извика; и Господ го послуша, И от всичките му неволи го избави.
    7 Ангелът на Господа се опълчва около ония, които Му се боят, И ги избавя.
    8 Вкусете и вижте, че Господ е благ; Блажен оня човек, който уповава на Него.
    9 Бойте се от Господа, вие Негови светии; Защото за боящите се от Него няма оскъдност.
    10 Лъвчетата търпят нужда и глад; Но ония, които търсят Господа, няма да бъдат в оскъдност за никое добро.
    11 Дойдете, чада, послушайте мене; Ще ви науча на страх от Господа.
    12 Желае ли човек живот, Обича ли дългоденствие, за да види добрини? –
    13 Пази езика си от зло И устните си от лъжливо говорене.
    14 Отклонявай се от злото и върши доброто, Търси мира и стреми се към него.
    15 Очите на Господа са върху праведните, И ушите Му към техния вик.
    16 Лицето на Господа е против ония, които вършат зло, За да изтреби помена им от земята.
    17 Праведните извикаха, и Господ послуша, И от всичките им беди ги избави.
    18 Господ е близо при ония, които са със съкрушено сърце, И спасява ония, които са с разкаян дух.
    19 Много са неволите на праведния; Но Господ го избавя от всички тях;
    20 Той пази всичките му кости; Ни една от тях не се строшава.
    21 Злощастието ще затрие грешния; И ония, които мразят праведния, ще бъдат осъдени.
    22 Господ изкупва душата на слугите Си; И от ония, които уповават на Него, ни един няма да бъде осъден.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: