Начало на Евангелието на Иисуса Христа, Сина Божий (III глава)

 автор: митр. Антоний Сурожски

“Гневът Христов”. Злото като реакция на злото. Входът Господен в Йерусалим. Неразбирането от страна на учениците. “Синовете на гръма”. Кой е нашият ближен? Христовите братя. За хулата против Светия Дух.

Останалите глави от книгата с беседи:

Въведение I глава – 1-8 стих, I глава – 9-20 стих, I глава – 21-45 стих, II глава, IV глава

Третата глава на Евангелието от Марк започва така:

И влезе пак в синагогата; там имаше един човек с изсъхнала ръка. И Го следяха, дали не ще го изцери в събота, за да Го обвинят. А Той казва на човека с изсъхналата ръка: изправи се насред. Тям пък казва: в събота добро ли е позволено да прави човек, или зло? да спаси ли една душа, или да погуби? Но те мълчаха. И, като ги изгледа с гняв, нажален поради ожесточението на сърцата им, казва на човека: протегни си ръката. И протегна я, и ръката му стана здрава като другата (Марк 3:1-5).

В този евнагелски откъс се казва, че Христос се “разгневил”. Как може да си представим Христос – така прозрачен, строен – в гняв? Има ли гняв у Бога? Съществува ли “праведен гняв”?

Този израз трябва да съпоставим с онова, което не много далеч ще прочетем за Христовите болки, за Неговите страдания. Неговият гняв бил без греховни примеси. Христос не се озлобил, Той пламтял от гняв в съвършено друг смисъл. Болката, която се родила у Него при вида на преднамереното зло, се изразила в това, че е нямало как Той да я задържи, да не изкаже строги, сурови думи. Към нас апостол Павел в Посланието до ефесяни се обръща с предупреждение за това, че и нашият гняв е длъжен да бъде свят гняв, т.е. без грях, без раздразнение; такъв гняв може да бъде израз на пределна болка:

Гневете се, но не грешете: слънце да ви не залязва гневни; нито давайте място на дявола. Който е крал, да не краде вече, а по-добре да се труди, като върши с ръцете си полезното, за да има що да отделя ономува, който се нуждае. Никаква гнила дума да не излиза от устата ви, а само добра, за назидание във вярата, за да принася благодат на слушащите. И не оскърбявайте Светия Дух Божий, с Когото сте запечатани за в деня на избавлението. Всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба; но бивайте един към другиго, добри, състрадателни, прощавайки се един другиму, както и Бог ви прости в Христа ( Еф. 4:26-32).

Искам да обърна вашето внимание на две места: Гневете се, но не грешете; и по-нататък: не оскърбявайте Светия Дух Божий, с Когото сте запечатани за в деня на избавлението. И: всяко огорчение и ярост, гняв, вик и хула да бъдат далеч от вас заедно с всяка злоба. Такъв подход срещаме не само в Свещеното писание, а навсякъде, където се говорят думи от дълбините на човешкия опит – не злото, а опитът, на достойния човек. Вие, навярно, помните, как в “Братя Карамазови” старецът Зосима разказва за своя брат Маркел. В отговор на забележката, че хората били зли, той казва: “Хората са добри, но постъпват лошо..” Той умеел да различи постъпките от човека, умеел, ненавиждайки злото, да жали престъпника и като не лъжем, сякаш, ненавиждайки човека, ние ненавиждаме действащото в него зло. Злото в човека – това е рана от греха. Злото в човека – това е болест, в най-лошия случай – това е зависимост, състояние, което трябва да предизвиква у нас съжалени и състрадание. Това виждаме и у Христа в пределен смисъл, защото Той е дошъл да спаси грешниците – и то на каква цена!.. Той Сам казва: Никой няма любов по-голяма любов от тая, да положи душата си за своите приятели (Иоан 15:13).  Христос е считал всеки човек за Свой ближен, за Свой приятел. Той понася върху Себе Си всяка тежест на човешкото отпадане от Бога, всички негови последствия, и към всеки човек, към тези, които го ненавиждат с яростна ненавист, Той се отнася към тях със състрадание. Спомнете си, как в момента, когато Го приковават за кръста, Той се обръща към Бога с молитвата: “Прости им, Отче, те не знаят какво вършат!..(вж. Лук. 23:34).

Понякога се казва, че не бива да не се прощава на враговете си, но да се ненавиждат Божиите врагове е законно. Какво безумие! Бог е възлюбил тези, които (това са думи на апостол Павел, не мои) са били Негови врагове (вж. Рим. 5:10), станал е човек, умрял е за тях, за да има власт да им прости. Нима със своята ненавист към тези, които считаме за Божии врагове, ние сякаш не Му хвърляме упрек и не казваме: “Ти грешиш, Ти не си бил прав. При все, че си ги обичал с кръстна любов, аз ще ги ненавиждам с “праведна” ненавист…” Христос е дошъл да спаси грешниците. Не дойдох да съдя света, а да спася света, – казва Самият Той (Иоан 12:47). В тези места от Свещеното Писание, от Евангелието, където Бог като че ли с гняв се обръща към околните, този гняв изразява пределната болка, тя е разпаленост, изгаряне от болка, а не ненавист. Да, Христос се отнася сурово към онова зло, което произхожда от съблазънта, Той понякога се обръща сурово към тези, които не искат да видят правдата и я отхвърлят, макар че знаят, кое е правда и кое е неправда. Вие, навярно, си спомняте някои места в Евангелието от Матей, които в това отношение са особено изразителни. Ето ви пример: Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел (Мат. 11:21). Да, горко… Това не е проклятие, това е вик от болка: ”Ето Аз правих чудеса сред вас, изцелявах болни, произнасях думи, които преобръщат душите на най-грешните хора, а вие Ме изгонихте и отхвърлихте… Горко вам, горко, дорде не се опомните!” И на други места има думи, които свещениците произнасят в голямата си част много сурово, като забравят именно за Христовата болка. Може да се четат и така, сурово, но може, като си представят Христовата болка от това, че тези хора погиват, да казат с отенък на горестна печал: Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето изпояждате домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молите; затова ще получите по-голямо осъждане. Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето обикаляте море и суша, за да добиете един последовател; и кога сполучите това, правите го син на геената дваж по-достоен от вас (Мат. 23:13-15). И още по-нататък четем: Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето десятък от гьозум, копър и кимион, а сте оставили най-важното в закона: правосъдие, милост и вяра; това трябваше да правите, и онова да не оставяте. Водачи слепи, които комара прецеждате, а камилата поглъщате! Горко вам, книжници и фарисеи,.лицемери, заето чистите отвън чашата и блюдото, когато отвътре те са пълни с грабеж и неправда. Слепи фарисеино, очисти първом извътре чашата и блюдото, за да станат чисто и отвън (Мат. 23: 23-26).

Разбира се тук става въпрос не за чашите и блюдата, а за това, човек да очисти своето сърце, своя ум, да изправи своята воля, и тази правда, която живее в дълбочината на неговата душа, да намери израз навън.

И искам да направя още една забележка за злото. Злобата, раздразнението, ненавистта се явяват понякога (струва ми се, доста често) като обратна реакция на човека, който изпитва несправедливост, който страда в себе си и особено заради ближните, любимите му хора. Такъв човек понякога става злобен, жесток и може дори да произнесе толкова страшни думи, каквито не би казал, ако болката не произлизаше от тези слова. Спомням си един много поразителен за мен случай. По време на войната бях хирург на фронта. У един немски пленник се разви огромен абсцес на крака. Той ме помоли да го оперирам, но аз се отказах, тъй като сред пленниците имаше хирург, който по Женевското съглашение имаше право да оперира немските пленници, и аз се постарах да спазвам това правило. Длъжен беше да оперира този немски хирург, аз му предложих да давам анестезия по време на операцията. “Защо? – каза ми той. – Той е млад човек, войник, ще постисне зъби и ще понесе страданието”. Той и наистина оперира така: разряза с ножа целия крак под виковете на този нещастник. Той отначало викаше и плачеше, после започна да ругае, после да проклина офицера, след това изрече хулни думи за Бога. А когато операцията приключи, той се оттегли под караул от операционната маса и каза на офицера: “Простете ми за думите, които произнесох!” И хирургът отговори нещо много страшно и много правдиво; той каза: “Ти не ме обиди с това. Когато човек страда, той отначало започва да вика и да плаче, после започва да ругае, после започва да проклина съдбата си, после, ако има възможност, проклина човека, който му причинява зло, а ако страданието дойде до предела, над човешките сили, той започва да проклина Бога”. Този лекар в своето безумие – защото той беше безумен в своята жестокост – улови нещо много важно: понякога човек говори зло или даже прави зло, защото в него има такава болка, която той иначе не може да изрази.

Но тук не става дума за това. Книжниците и фарисеите не чувствали никаква подобна болка. Те заради своя покой и заради своята лъжеправедност правели зло поради това, че се отказали да вършат добро; и ето защо Христос с такава болка и с такъв свят, освещаващ гняв се обръща към тях.

Фарисеите, като излязоха, незабавно се събраха с иродианите на съвещание против Него, как да Го погубят. А Иисус се отдалечи с учениците Си към морето, и след Него тръгна множество народ от Галилея, Иудея, Иерусалим, Идумея и изотвъд Иордан. И живеещите около Тир и Сидон, като чуха, какво Той вършеше, дойдоха при Него в голямо множество. И поръча на учениците Си да Го чака една ладия, поради навалицата, за да не Го притискат; понеже Той бе изцерил мнозина, тъй че, които имаха недъзи, наваляха върху Му, за да се докоснат до Него. И нечистите духове, щом Го виждаха, падаха пред Него, викаха и казваха: Ти си Син Божий! Но Той строго им запретяваше да разгласяват за Него ( Марк 3:5-12).

По продължението на цялата трета глава из Евангелието от Марк ние ще видим, как нараства опозицията против Христа на книжниците и фарисеите, а също и боязливата сдържаност на обкръжаващите, които не се решават да се възпротивят на своите обичайни вождове. Те следят Христос  за да Го обвинят, и за да защитят своето собствено положение, Неговите противници се покриват, не искат да слушат, не искат да видят. Съдбата на Христос – неразбрания, отхвърления, изоставения – минава с червена нишка през цялото Евангелие. Кулминационната, може би, точка е входа на Христа в Иерусалим.

Входът Господен в Иерусалим е един от най-трагичните празници, които трябва да преживеем. В него сякаш всичко е двойнствено. Има ред очевидни събития, които обръщат вниманието върху себе си, и съществува някаква дълбочина в тези събития, която е почти незабележима и вече носи върху си печата на Страстите Господни.

Външно – тържество. Господ влиза в Иерусалим като цар, върху Него се изпълнява пророчеството: Ликувай от радост… дъще Иерусалимска… твоят Цар идва при тебе… кротък, седящ на ослица (вж. Зах. 9:9). Той е обкръжен от ученици; народът, който в течение на последната седмица е видял проявяващата се в Него слава Божия, го посреща ликувайки. Пренебрегвайки негодуванието на свещениците, фарисеите, книжниците, съпротивата на политическите водачи, хората Го посрещат с възторг, постилат на пътя Му палмови клонки, свалят одеждите си, за да мине Той по тях. Викат: осана Сину Давидову! Благословен е идещият в името Господне!.. (Мат. 21:9). И може да се каже, че това  е тържествено шествие; като че ли ние можем да ликуваме заедно с народа. Но когато се замислим за събитията от следващите дни, ние ще видим, че сякаш това е някакво трагично недоразумение, защото тържеството, тази радост на народа е наразбираема, картината след няколко дни ще се превърне в ярост, в ненавист на тълпата, която пред Пилат ще крещи:”Разпни, разпни Го! Не Него – дай ни Варава!…”

Струва ми се, че това може да се разбере само по този начин. Като че ли в един по-дълбок слой от външното тържество, това събитие носи печата на едно дълбоко недоразумение. Христос се посреща като цар, от Него се очаква да бъде политически водач. До онзи момент Той се е криел, сега Той открито навлиза в града със Своите ученици. И хората си мислят, че се приближава времето, когато Той ще вземе в Свои ръце съдбата на Израил, когато ще настане времето на политическа, държавна и обществена независимост на еврейския народ, когато ще настъпи времето за възмездие на езичниците, за отмъщение на Израил, когато той ще се възцари, ще възтържествува. Народът очаква, че се свършва времето на неговото унижение и започва славата – последната, победната слава на Израил.

А Христос встъпва в Иерусалим като кротък Цар, Чието Царство не е от този свят. Той е дошъл да донесе това Царство в сърцата на човеците, Той е дошъл да установи ново Царство, от което става страшно на човешкото сърце, защото то е Царство на съвършената, самоотвержената любов, на самоотречението, Царство на изгнаничеството заради правдата и заради истината, Царство, което е всецяло в човешките сърца и се определя засега само от това, че в чиито и да е сърца – малко или много на брой – единственият Цар се явява Господ Бог. Хората очаквали от Него земна победа, обезпеченост, покой, устойчивост; Христос им предлага да се откъснат от земята си, да станат бездомни странници, проповедници на това Царство, което и за самия човек е толкова страшно…

И ето, тези хора, които неотдавна Го порещнали с такова тържество, възстават против Него с такова негодувание и ненавист, непримирима ненавист, защото Той е излъгал всичките им надежди. Човек едва ли може да живее без надежда; но да се възпламени надеждата, когато те вече е угаснала – и да се види тази надежда поругана бива непоносимо. И този, който се станал причина за едно такова поругание, за отпадането и на последната надежда, едва ли може да се надява на човешката милост. Това се случило и с Христос.

После се възкачи на планината и повика при Себе Си, които Сам искаше; и дойдоха при Него. И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове; и отреди дванайсет: Симона, комуто даде име Петър; Иакова Зеведеева и Иоана, брат на Иакова, на които даде име Воанаргес, сиреч, синове на гръма; Андрея, Филипа, Вартоломея, Матея, Тома, Иакова Алфеев, Тадея, Симона Кананити и Иуда Искариотски, който Го и предаде (Марк 3:13-19).

По това време е забележетилно старанието на Иисус да отдели из общото число на учениците най-тесния кръг лица, най-добре разбиращи Го, или макар и понякога не разбиращи Го, но сляпо, предано, любвеобилно следващи Го. Господ Иисус Христос се старае да развие от тях полезни дейци. В някаква степен обществената проповед на Христа постепенно отстъпва на втори план и главното Му усилие започва да се съсредоточава върху този кръг бъдещи апостоли. И с какво търпение Той ги възпитава! Можем да видим цяла поредица от моменти, които искам да изясня, преди да се върнем към откъса, който прочетох.

В Евангелието от Иоан четем:

Тома Му рече: Господи, не знаем къде отиваш; и как можем да знаем пътя? Каза Му Иисус: Аз съм пътят и истината и животът; никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене. Да бяхте познавали Мене, щяхте да познавате и Отца Ми. И отсега Го познавате, и видели сте Го. Филип Му рече: Господи, покажи ни Отца, и стига ни. Каза му Иисус: толкози време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца; и как ти казваш: покажи ни Отца? Не вярваш ли, че Аз съм в Отца, и Отец е в Мене? Думите, които Аз ви говоря, от Себе Си не ги говоря; а Отец, Който пребъдва в Мене, Той върши делата (Иоан 14:5-10).

Тук е видно неразбирането на учениците. Въпреки това, че те постоянно следвали Христа, внимавали в Неговите слова, въпреки, че Той е отделно ги е поучвавал, те не разбирали много  до момента, когато Христос възкръснал.

И съгласно 16-та глава на Евангелието от Иоан, Той казва: Имам още много да ви говоря; ала сега не можете го понесе (Иоан 16:12). И има още едно място в Евангелието от Лука: А имаше и препирня помежду им, кой от тях да се смята за по-голям. А Той им рече: царете на езичниците господаруват над тях, а ония, които ги владеят, благодетели се наричат; а вие недейте тъй: но по-големият между вас да бъде по-малкия, и който началствува, да бъде като оня, който слугува. Защото кой е по-голям: който седи на трапезата ли, или който слугува? Не е ли оня, който седи? Пък Аз съм среди вас като прислужник (Лук. 22:24-27).

Прочитам това, за да покажа колко дълго и търпеливо се наложило на Христа да възпитава Своите ученици, за да ги подготви за изпълнение на онова, за което били призвани, т.е. – да проповядват Него. Съдържанието на тяхната проповед не бивало да бъде нещо, което те сякаш са чували, но не са изпитали и не са познали в дълбокия си вътрешен опит. Апостол Иоан пише в едно от своите послания: Ние говорим за това, което сме чули, което сме видели с очите си, което сме наблюдавали и което ръцете ни са попипали (1 Иоан 1:1). Апостолите знаят за какво говорят. Така ли говорим ние за Христа? Така ли сме способни да принесем свидетелство за нашата вяра? Христос изпраща тях – и нас!- на проповед именно за бъдат те Негови свидетели. А свидетел – това е онзи, който е видял, който знае от вътрешния си опит, от дълбокото си преживяване, от убедеността си. И затова, като следствие на тази приобщеност към Христа, те получават власт да изцеряват болести и да изгонват бесове.

Към това ще се върнем на друго място. Сега искам да обясня още едно слово от прочетения откъс. Христос избрал Иакова Зеведеева и Иоана, брат на Иакова, на които даде име Воанаргес, сиреч, синове на гръма . Обяснение за това странно прозвище намираме на друго място: (Учениците) отидоха и влязоха в едно село самарянско, за да приготвят за Него; но там Го не приеха, защото имаше вид на пътник за Иерусалим. Като видяха това учениците Му Иаков и Иоан, рекоха: Господи, искаш ли да кажем да падне огън от небето и да го изтреби, както и Илия направи? Но Той, като се обърна към тях, смъмри ги и рече: не знаете, от какъв дух сте вие; защото Син Човеческий дойде, не за да погуби човешки души, а да спаси (Лук. 9:52-56). Ето защо те са назовани Воанаргес, което значи “синове на гръма”.

Да се върнем към Евангелието от Марко.

“И дохождат в една къща; и пак се събира народ, тъй че те не можеха и хляб да ядат. И като чуха близките Му, отидоха да Го приберат, понеже се говореше, че бил извън Себе Си.(…) И дойдоха майка Му и братята Му и, като стояха вън, пратиха при Него да Го викат. Около Него седеше народ. И Му казаха: ето, майка Ти, и братята Ти, и сестрите Ти, вън, дирят Те. Той им отговори и рече: коя е майка Ми, или кои са братята Ми? И като огледа седещите наоколо Си, каза: ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята Божия, той Ми е брат, и сестра, и майка.” (Марк 3:20-21, 31-35).

Недоумението на ближните на Христа е твърде понятно. Той е захвърлил Своя занаят, увлича се от проповедничеството, не се грижи за здравето Си, нито дори и за храна, нарушава общоприети правила и религиозни обичаи, предизвиква против Себе Си книжниците и придворната партия и т.н. Затова роднините на Христа се опасявали, че Той си е загубил разсъдъка и искали да Го склонят да се върне в дома им. Той и това горко изпитал върху Себе Си: бил неразбран от най- близките Си родственици; дори и братята Му не вярвали в Него; те повярвали, когато се убедили във факта на Неговото Възкресение.

Тук се поставя въпроса: кой е нашият ближен?  Казано е в Евангелието, че при Христа са дошли най- близките Нему хора: и Майка Му, и доведените Му братя и сестри. Как пък да се определи кой е моят ближен? Христос говори в Евангелието така: който изпълнява волята Божия, той ми е брат, и сестра и майка. Ние считаме за ближни своите кръвни близки, но ако встъпим в евангелския дух сме длъжни да разберем, че не можем да разделяме света на свои и на чужди. Ако  нашите близки по кръв, нашите роднини са съвсем чужди на Евангелието, на Христа, на Бога, те в някаква степен не са съпричастни към това, което се явява основното в нашия живот. Това не означава, че сме длъжни да се отречем от тях, това не означава, че те ни стават чужди; това означава, че на друг план има хора, които са ни даже по-близки, с които ние споделяме опит с такава дълбочина , такава значителност, какъвто  не  можем да споделим с нашите еднокръвни.

Тук пред нас се изправя не проблем, а задача. В случай, че сме познали Бога, а нашите най- близки, нашите роднини не са Го познали, то те си остават за нас майка, баща, брат, сестра и т.н.; но ние сме пратени при тях за това – да разкрием пред тях дълбочината на нашата собствена душа. Това може да стане не с “проповед”,  не с  “разгласяване на правдата” на тях незнаещите и , разбира се – не с упреци, а с това, като им покажем целия наш живот, сиянието на нашия живот, че има друго измерение, за да могат те чрез любовта си към нас, чрез близостта си с нас да се приобщят към това, което се явява за нас пределната и съвършена дълбочина на живота.

И на други места Христос е говорил за това, кой е нашият ближен. Всички вие , навярно, помните Христовата притча за милосърдния самарянин. В нея се разказва как разбойници нападнали един човек, как той лежал на пътя и покрай него минали и свещеник, и левит. Първият го видял, вторият дори се приближил да погледне- и двамата го отминали, те нямали работа с него, защото той бил “чужд” човек: какво общо имали те с него?.. Ето че по пътя минал самарянин, т.е. човек, до който евреите не биха се и докоснали: еретик, безбожник, враг, чужд. Той се приближил, видял този нещастник със зрящи, а не със слепи очи и се погрижил да го излекуват и върнат към живот. На края на тази притча Христос казва: ето кой е ближния; иди, и ти прави също така( вж. Лук. 10:29-37).

Ближният, в разбирането според Евангелието, е този, който се нуждае от нас. И ако нашите роднини са чужди на Бога, то те ни стават ближни, най-близките ближни, защото те се нуждаят от изцелението, което било дадено на този човек, пострадал от разбойници. Но освен тях, всеки човек, който се намира в някаква нужда се явява наш ближен. В 25-та глава на Евангелието от Матей Христос ни посочва: това, което бихме направили на човек в нужда- приютили, ако е бил бездомен, нахранили, ако е бил гладен, облекли, ако е бил гол и т.н. –всичко това сме го направили на Него Самия, доколкото всичко това произтича от дълбочината на нашата способност да обичаме, да видим нуждата и да послужим на нуждаещия се.

Същевременно ми се иска да засегна един въпрос, който понякога предизвиква недоумение: въпросът за братята на Христос. В православната вяра ние твърдим, че Майката на Христа, Мария, е била Дева, когато се е родил Спасителя; ние твърдим и вярваме, а и от някякъв вътрешен опит знаем, че Тя е останала Приснодева, т.е. винаги Дева , че тя не е познала мъж. За какво  става въпрос, когато Евангелието говори за братята на Христос?

Изследванията насочват към два момента. В първия към това, че обручникът на Мария – Иосиф бил вече възрастен човек, бил по-рано женен, имал деца, но овдовял. Тоест братата на Христос били доведени братя. Това били деца на човека, обручника на Мария, който телом никога не станал неин мъж, той бил съхранител на Нейното девство.

Освен това, не само в древността, но и в наше време думите “брат”, “сестра”, “деца” не винаги се употребяват в пряк смисъл,  показващ родово съотношение. Например  братовчедите, ако  наистина са ни  близки, често наричаме по руски просто “брат ми”, “сестра ми”, като не казваме на събеседника, който знае и не му е интересно,  в каква точно степен на родство се намираме с това лице. В древната литература, във Ветхия завет се говори за “децата” в общ смисъл, т.е. не само за синовете и дъщерите, но и за потомците. Например, “чадата Авраамови”- това е целия израилски народ, всички тези, които са се родили , като от един източник. Ето защо употребата на тази дума във Ветхия и в Новия завет не означава  обезателно пряко рождение от даден човек.

Когато размишляваме за Богородица, Майката на Спасителя Христа, ако вярваме че Иисус Христос е бил наистина Самия Бог, станал човек – как бихме могли да си представим, че Майка Му, Която е родила в света въплътения Бог, може след това да се върне към обичайния живот на омъжена жена? Може ли въображението ни да си го представи? Говоря даже не за интуицията, а за спокойния разум. Жената, която съзнава, че в нея девствено е бил заченат Синът Божий, не може да се чувства по друг начин, освен като Храм на Живия Бог завинаги – не само във времето, но и във вечността; Храм, който е длъжен да остане неприкосновен, свят.

Затова когато четем за братята на Христос, ние знаем, че те са доведени братя, деца на Йосиф, и че Майката на  нашия Господ Иисус Христос е била, както казваме на църковен език, до рождеството, в рождеството и след рождеството- Дева.

А дошлите от Йерусалим книжници казваха, чe в Него е Веелзевул, и че изгонва бесовете със силата на бесовския княз. И като ги повика, говореше им с притчи: как може сатана да изгонва сатана? Ако някое царство се раздели на части една против друга, това царство не може устоя; и ако някой дом се раздели на части една против друга, тоя дом не може устоя; и ако сатана е въстанал против себе си и се разделил, не може устоя: дошъл е краят му. Никой не може, като влезе в къщата на силния, да ограби покъщнината му, ако първом не върже силния, и тогава ограбва къщата му. Истина ви казвам: на човеческите синове ще се простят всички грехове и хули, с каквито биха хулили; но който похули Духа Светаго , за него прошка не ще има вовеки, а виновен ще е за вечно осъждане. Това каза Той, понеже говореха: в Него има нечист дух(3:22-30).

Искам да обърна вашето внимание на няколко пункта в този разказ. Първият се отнася до хуленето на Светия Дух. За да подронят авторитета на Христа, за да Го погубят най-накрая, враговете на Христа се заели да разпространяват слух, че Той със зла сила твори мнимо добро, че Той улавя хората с чудеса, които не изхождат от Бога, а от сатаната, мами хората с видимо добро, за да ги погуби окончателно; поробва себе си и другите чрез Себе Си – на смърт и окончателно проклятие и разрушение. Христос рязко и определено се изказва на тази тема, като произнася строго осъждане на подобно отношение към Него.

Но защо? Възможно ли е фарисеите, книжниците, противниците на Христа просто да  грешат спрямо Него? Не! Те не са могли със своя вътрешен опит да не видят, че в Христа обитава и действа доброто, че Той състрадателно, любвеобилно се отнася към всички, които Го обкръжават; те не са могли да не разберат,че всяко слово от Неговата проповед е в съзвучие със Стария завет, в който те вярват, че даже и когато Той сякаш нарушава едно или друго правило, всъщност не го нарушава, а изпълнява по-съвършенни правила.

Вие навярно си спомняте Христовите слова: съботата е за човека, а не човекът за съботата(Марк 2:27). Законът е даден за това, човек да расте, човек да живее, да може да действа творчески, да може да строи живота; и затова подчиняването на човека на закона така, че законът да убива е неправилно, греховно, богопротивно. Буквата убива, а духът животвори,– се говори на друго място в Писанието(2 Кор. 3:6). Духът- т.е. смисълът, който е вложен в закона, смисълът на това, за което се говори и намерението, което е вложено него, се явява духът на този закон. Фарисеите и книжниците, които изобличили Христа, че Той с нечист дух прави добро, заедно с това твърдяли, че Неговата проповед сякаш се явява дело на злото. Но те знаели от своя вътрешен опит и ученост, че Той по никакъв начин не върви против учението на Свещеното Писание, Богооткровенното Писание. И затова, като отхвърляли Христа, те хулели този Свети Дух, Който е вдъхновил Писанието на Стария Завет, Който е издигнал пророците и Който тогава е говорил от устата на Спасителя Христос.

Ние трябва да разберем, че тази тема се отнася не само към проповедта на Самия Христос, това се отнася към всеки от нас като страшно, строго предупреждение. Когато знаем, че в едно или друго, което става около нас, действа Божията сила, когато знаем от вътрешен опит, както и от някаква вътрешна очевидност, правда, съвест, която се намира у нас, че думите, без значение кой ги произнася  се явяват не лъжа, а правда, но не желаем да ги приемем, защото ги произнася човек “чужд” нам, то ние също стоим на прага на хулата против Светия Дух. Апостол Павел се изразява в това отношение удивително смело. Той казва, че се радва на Евангелската проповед, дори ако тя е лицемерна: макар че този, който лицемерничи ще бъде осъден, словото на истината, което той проповядва, достига до душата на всеки човек, способен да го приеме(вж. Фил. 1:15-18).

И така ние сме длъжни да се замислим над себе си. Много често става така: заради това, че не уважаваме човека, поради това, че той не принадлежи към нашата среда, заради това, че той в нещо се явява наш съперник или противник – идеен противник, не материален, или по интереси – ние сме готови да видим лесно злото в него, готови сме да отречем доброто, което той прави и живото, доброто слово, което той произнася. Така се отнесли Христовите ученици към човека, който от Негово име правел чудеса, но не бил с тях. Те му запретили, защото той не ходи след нас (Марк 9:38). Да, много хора “не ходят с нас”, но ходят с Бога. И затова следва да бъдем внимателни и да не бързаме да осъждаме хората за това, че те “не са наши”, още повече – да не бързаме да считаме, че това, което те говорят, не е от Светия Дух и е неправда, само защото те не са от “нашата” група хора. Ние често грешим против Светия Дух много по-тънко, отколкото ако просто бихме отрекли, че Христос е Син Божий. Това ,разбира се, не го правим. Но как предпазливо трябва да се отнасяме към това, което слушаме от нашия ближен, когато слушаме правдата, звучаща в неговите слова, да не гледаме това, че той не се явява наш другар, наш съратник!…

превод от руски: Мартин Димитров

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: