„Антимодернисткият“ синдром или слова за един самозабравил се свещеник

Автор: Атанас Ваташки

В пореден материал срещу един канонизиран светия бившият рокер – а сега свещеник в Сливенска митрополия, отец Божидар Главев излива своята ярост срещу един Божи угодник. В своите неколкократни атаки срещу светията и по един съвсем  протестантски маниер отец Божидар недоволства от църковното признание на св. Силуан и иска реформи, иска Църквата да се променя. По пътя на собственото си ограничено човешко безумие самозабравилият се свещеник бълва своята словесна помия, умело прикрита в това, което той нарича „борба за чисто Православие“. Това обаче „чисто Православие“ не е истинското Православие, очистено от нововъведения, както Главев и неговите малцина апологети твърдят, а индивидуалистичните убеждения на горишкия свещеник, които са преминала филтъра на неговите рационални схеми.

Човек, който следи нещата, би могъл да се зачуди каква е причината за редовните нападки на отец Божидар към св. Силуан. А тя е много проста. Както и останалите т.нар. „антимодернисти“ (които всъщност са най-големите модернисти), и на отец Божидар му харесва да върви срещу течението. Харесва му да изобличава, да осъжда, да сочи с пръст (срв. снимката), да се прави на една пътеводна светлина, която осветлява пътя на стоящите си в заблудата „модернисти и икуменисти“. Носителите на този  „антимодернистки синдром“, който е по същество една особена форма на гордост, не се свенят да минат през нищо, което стои на пътя им – няма значение дали става дума за святост или дори Църквата – тези хора признават само собственото си мнение и отхвърлят всичко, което не се вписва в ограничените им мисловни категории. Понякога те може да защитават привидно църковното учение, но това, което целят всъщност, е да нахранят собственото си его, че са „защитници на правата вяра“. Да знаеш, че си един от малцината, които се „опълчват“ срещу едно голямо „зло“, да знаеш, че си собственик на един от малкото сайтове, които се противопоставят на „нововъведенията“ и защитават „истината“, е голям стимул, който храни болните им амбиции за признание.

Заради тези болни амбиции хора като отец Божидар плюят срещу плеяда православни богослови като отец Георги Флоровски, отец Александър Шмеман, отец Йоан Майендорф, митр. Калистър Уеър и др., които са посветили своя живот на разнасянето на лъчите на Православието и са всепризнати авторитети в своята област. В дейността си тези плювачи не се свенят да си измислят тези, които несправедливо да слагат в устите на своите жертви, обвинявайки ги, че предават Православието и аргументирайки се с техни цитати, извадени от контекста, както и пренебрегвайки такива, които изясняват съответните им убеждения. По този непочтен и манипулативен начин тези хора си създават едно словесно чучело, което впоследствие обявяват, че са „оборили“.

Т.нар. „антимодернисти“ всъщност не са такива. Те са попили в не малка степен една фарисейска, легалистична духовност, която в същността си е чужда на православната мисъл. В тази „духовност“ се говори постоянно за грях и Божи съд (две понятия, които определено имат място в Евангелието), но в която почти не се намира място за Божията любов и милост. От това небалансиране в тяхното богословие се получава и омразата им срещу светии като св. Силуан Атонски, който без да отрича греха и идното наказание, говори за Божията любов и казва, че трябва да се молим за всички. Това не е и на йота по-различно от написаното в Свещеното Писание, където четем, че „… това е добро и угодно пред нашия Спасител Бога, Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:3-4). И ако Главевата любов не е толкова голяма (ако въобще я има), че да се моли за всички, както е угодно на Господ, и както прави св. Силуан, то това не означава, че трябва да си го изкарва на един светец. Св. Силуан не е виновен за слабостта на отец Божидар.

И в крайна сметка течението, срещу което вървят „антимодернистите“ се оказва, че е течението на Църквата.