Православие, граници на Църквата и икуменизъм (трета част)

230695_386781374749690_737960697_nОт Атанас Ваташки

Към първа част

Към втора част

IV. Икуменизъм

„Икуменизъм“ произхожда от гръцкото съществително „икумени“, което означава „населявана земя“, „вселена“. Оттук „икуменически“ означава „вселенски[1]„. Икуменизмът[2] си поставя за задача да обедини различните християнски изповедания и да се засили взаимодействието между тях на социално ниво в служба на света. Това се постига чрез икуменически събрания и форуми, организирани от икуменически организации като Световния съвет на църквите, на които представители на различни църкви общуват помежду си, заемат позиции по дадени богословски проблеми и могат да свидететелстват за вярата си.

По същество крайната цел на икуменизма е създаването на единна християнска Църква.
Икуменизмът приема, че протестантите, католиците, православните и останалите християнски вероизповедания са клонове на едно дърво (Църквата), която се е разделила и трябва да се обедини отново. С това мнение Православието не може да се съгласи. Църквата е една и неразделена. Отпадането от нея, преминаването в ерес, не унищожава единността й, не разделя Църквата, а разделя от Църквата самоволно напусналите я и онези, които въпреки призивите й, упорито продължават да стоят извън нея.

И все пак икуменизмът, при условие, че държим твърдо на Православието, ни дава възможност да се опознаем по-добре с инославните, да обсъдим натрупалите се през годините различия и причините, които са довели до тях, както и възможност да свидетелстваме за нашата православна вяра. Така че икуменизмът е като ножа: с него може да бъде убит някого, а може и да си отрежем филия хляб, изборът как ще го ползваме зависи от нас. И  прекаленият вой срещу икуменизма от някои т. нар. „антиикуменисти“ е напълно неоправдан.

За да кажем повече по въпроса, ще опишем позицията/подхода към икуменизма на трима стабилни православни автори. Първият е може би най-великият православен богослов на 20-ти век, отговорен в най-голяма степен за завръщането към отците, тоест за зъвръщането на Православното богословие към корените му. И едно малцинство, една маргинална група от т.нар. антимодернисти – всъщност най-големите модернисти, го обвиняват в икуменизъм. Пародоксът е, че този богослов има два тома произведения, в които анализира икуменизма и споделя за опасностите, които той носи, а анализ на последните, на базата на съчиненията му, е качен в сайта на разколническата Българска старостилна църква, който анализ оценява позицията му в положителна светлина[3]. Става дума за отец Георги Флоровски. Нека синтезираме позицията му, използвайки споменатия анализ, чийто автор  е Константин Каварнос, разбира се доколкото можем да различим позицията на отеца и тази на автора.

1. Позицията на отец Георги Флоровски

Двете цели на икуменизма

Георги Флоровски разграничава две цели на съвременния икуменизъм: непосредствена и крайна. Според първата ние трябва да разрушим нашите предразсъдъци и късогледства и да се доближим взаимно в разбирането на истинското значение на съществуващите раздори и техните корени и причини. Според втората, тоест „крайната“, трябва да се достигне до практическо сътрудничество сред различните християнски групи, съгласие по светските въпроси и начина на разрешаването им.  По отношение на практическото сътрудничество той пише: „С оглед на «кризата и разложението на нашата цивилизация, заплахата от атомната мощ и всеобща война, от край на епохата ни, … някакъв вид християнско сътрудничество, някаква коалиция на християнските сили е крайно необходима, ако трябва да се изп­равим срещу предизвикателството на ‘съперничещите евангелия’ и нуждите на изменящия се свят като християни“. Обаче той твърди, че единство между християните не може да се постигне чрез единодушие по светските въпроси. По отношение на истинската цел на икуменическото движене отец Флоровски смята, че тя е «истинс­кото възстановяване на християнското единство във вярата и лю­бовта» – в любовта, която никога не трябва да се противопоставя на Истината.

Вероучителен минимализъм и вероучителен максимализъм

Флоровски не приема вероучителния минимализъм по отношение на постигането на единство, според който спорните въпроси трябва да се считат за несъществени, за да се избегне разногласието. Този подход принизява вероучението на равнището на лично мнение. Правилният подход към единство е този на максимализма, тоест единство във вярата и в живота, а не просто единство в любовта.

Неразделеност на Църквата, а не на християнския свят

Християнския свят е разделен, в него има малко мир и съгласие.  За да си възвърне мира и съгласието, той има нужда от единение и съгласие, които обаче могат да се постигнат единствено на равнището на вероучението. Гледайки опита на Църквата през историята, можем да заключим, че тя предотвратява разпада на общността и общото съзнание, с помощта на непоклатимото вероучение.  В наши дни хората говорят за това, че Църквата е разделена и за това, че трябва да се възстанови нейното единство. Флоровски обаче заявява, че Църквата  не се е разделяла и е неделима, а се е разделил християнски свят. Според него не трябва да говорим за разделение на Църквата, а за откъсване от Църквата, т.е на отделилите се от нея. С това си твърдение всъщност той защитава възгледа, че Православната Църква е Църквата.  Той пише: „Православната Църква твърди, че тя е Църквата. В подобно твърдение няма нито гордост, нито дързост. Всъщност то заключава в себе си огромна отговорност “.  Православната Църкви дължи своята неразтрогната идентичност на това, че пребъдва в светоотеческото Предание, което тя е въплътила в нейната богослужебна структура и духовна практика и че тя признава себе си за единствен пазител на древната вяра. Затова тя не може да счита себе си за просто една от деноминациите или за клон от една по-всеобхватна Църква. Останалите християнски общности са се появили чрез несъгласие и откъсване от нея. И не можем да говорим за възсъединяване на Църквата, а за стремеж към единство на християнски свят. Това изисква единство в мисленето, Вероучението и Истината. Според него, точно различието в мисленето лежи в основата на разколите, поради което те не могат да бъдат преодолени чрез сантиментално братолюбие, но чрез фундаментално съгласие в учението за вярата. Разбирайки под „Църквата“ Православната Църква, Флоровски пише: „Единственото истин­ско християнско единство е единството в Църквата – църковно единство, под строгите формални условия на вярата и служението“. И също: „Като член и свещеник на Православната църква, аз вярвам, че Църквата, в която съм покръстен и възпитан, е наистина самата Църква. Вярвам в това поради много причини: по лично убеждение и по вътреш­ното свидетелство на Духа, Който диша в тайнствата на Църквата, и по всичко, което можах да науча от Свещеното Писание и от вселенско­то предание на Църквата… Цялата истина и пълната истина вина­ги е била поверена на нея… Следователно за мен християнското възсъединение е просто вселенско обръщане към Православието“.

Критериите за вероучително единение

Казахме вече, че е нужно всеобхватно съгласие в учението на вярата. При него трябва да бъде изключено всякакво двусмислено тълкуване. Никейският символ на вярата не може да се счита за едиствен критерий за съгласието. Православният вероучителен критерий са вероопределенията на седемте Вселенски събори, заедно с Преданието, и само така може да се осигури истинско единодушие между православните и останалите.

Православно участие в икуменизма

Според Флоровски за православните крайната цел на икуменизма трябва да бъде въпросът за разкола и за отделянето от Православната Църква.  Но каква трябва да е ролята на православните в икуменическата дейност? Флоровски отговаря (и с това ще завършим): „За Православието има място в икуменическото движение; то има своята безспорна задача в не­го… Но в това има трудности и дори сериозни опасности. Говоря за православното участие в икуменическото движение по същия на­чин като за мисионерска дейност. Защото Православието е вселенската истина, истината за целия свят, за всички времена и за всички народи.» Следва, че «задачата и естеството на православното участие в ику­меническото движение е мисионерска“.

  2. Позицията на Калистос Уеър

Следващият, чиято позиция ще разгледаме, също е един от най-добрите православни богослови на 20-ти век и автор на една от най-четените книги за Православието в англоезичния свят. Стилът му е свеж, интелигентен и диалогичен – това е митр. Калистос Уеър. Разсъжденията на митр. Калистос са плод не на теоритични разработки за икуменизма, а опит от живия диалог с инославните и имат практичен характер.

Нуждата от диалог и неговата методология

В една своя лекция, озаглавена „Какво можем да научи един от друг[4]“, която е посветена на диалога между православни и протестанти, митр. Уеър цитира една мисъл на кардинал Сюнънс, според който: „За да постигнем единение, трябва първо да възлюбим един другиго. За да възлюбим един другиго, трябва най-напред да се опознаем взаимно“. Уеър се описва като поддържник на диалога. Този диалог трябва да бъде едновременно в духа на любовта, но и да бъде безкомпромисен и без уклончиви отстъпления.

Общо между православни и евангелисти

Митрополитът казва, че общо между нас е вярата ни в Светата Троица, вярата в двете природи на Христос, в Неговото непорочно зачатие от девица, Неговите чудеса, кръстна смърт за спасението на човечеството, Неговото възкръсване и Второ пришествие. Обща е вярата ни в боговдъхновеността на Свещеното Писание, божествения статут на брака и семейството, общ е подходът към проблемите на хомосексуализма, евтаназията и биоетиката.

Какво можем да научим един от друг

След като изтъква, че основата за диалог трябва да бъде определена от отношението ни към Евхаристията, защото чрез нея се осъществява единството на Църквата и след като се спира по-подробно на въпросите на Евхаристията и Литургията, митр. Уеър деликатно изразява убеждението си: „У нас често остава впечатлението, че в евангелизма учението за Църквата не е в съответстващата му цялост и пълнота… Останали сме с впечатлението, че не сте наблегнали достатъчно силно на общото присъствие на небето и земята – присъствието на небето, пребиваващо на земята, – което е в Тайнствата.“

Но той говори и за това какво можем православните да научим от евангелистите. И се спира на въпроса с проповедта, който е сериозно застъпен в евангелистките среди, но недостатъчно в православните, с изкл. на Сащ. Същевременно, отбелязва той, по отношение на разбирането на посланието на Литургията „евангелистите могат да ни бъдат помощници в постигането на едно по-осъзнато, по-осмислено, и най-вече – много по-персонално възприемане на вярата“.

Особено внимание обръща на въпроса със Свещеното Писание.  Православната Църква, казва той, е Църква на Свещеното Писание. Св. Григорий Нисийски пише: „За нас Светата Библия е мерило за всяко наше учение, за всяко наше правило, и във всичко ние отсяваме само онова, което се явява в съгласие с казаното в Писанието.” Св. Йоан Златоуст потвърждава: „Думите на Писанието са думи на Самия Господ и затова, дори някой да дойде при нас от оня свят или ангел небесен да слезе от Небесата, те не заслужават повече доверие, отколкото казаното в Писанието“. След разговор с двама протестанти митр. Уеър се замисля дали православните познаваме Библията максимално добре, дали тя е част от ежедневието ни, както е за евангелистите. Ние наистина я поставяме в центъра на светия престол, разположен в олтара на всеки православен храм и й отдаваме почит, но дали наистина словата на св. Григорий и св. Йоан Златоуст имат практическа стойност в живота ни? Дали сме наясно със съдържанието на Свещеното Писание?  Митрополитът достига до заключението, че „съществува, за жалост, едно трагично несъответствие между православните принципи и тяхното приложение във всекидневната практика. Тук специално евангелистите ще ни бъдат от помощ. Да можехме и ние, православните, да сме така добре запознати с Библията, както са те“.  След като се спира на въпроса, че Писанието и Преданието не са два различни източника на Откровението, а изяснява, че двете са свързани и Преданието е начинът, по който Църквата е тълкува Писанието през вековете, митр.

Уеър по един диалогичен начин засяга и други въпроси като: разликата между юридическото и терапевтичното тълкуване на спасението между протестанти и православни; спасението като обожение; личния елемент при допира с Бога, който митрополитът набляга, че го има и в Православието, като дава за пример св. Симеон Нови Богослов.  Вече към края на лекцията си митр. Уеър споделя какво е казал православния богослов и негов приятел Брадли Насиф и след това споделя собственото си мнение: „Той казва, че Православната Църква е най-евангелската Църква на планетата заради своята въплъщенска, Троична концепция за живота. Лично аз, като православен, съм твърдо убеден, че това е самата истина. Но тъй като виждам бездната между теорията и практиката, трябва да призная, че ние, православните, имаме нужда от подкрепата на нашите братя и сестри евангелисти, за да постигнем в пълнота нашия истински образ. Имаме нужда от вас, за да бъдем себе си“.

След добрия пример на митр. Уеър във воденето на диалог, при който в духа на любовта и диалогичността се защитава Православната истина, като същевременно се признава, че ние също имаме какво да научим добро от инославните, ще спра вниманието си върху позицията за икуменизма на един известен православен подвижник, който се приема почти като светец – йеромонах Серафим Роуз.

3. Позицията на йеромонах Серафим Роуз

Йеромонах Серафим Роуз е дълбоко духовна личност, с бистър ум, отворен за православното Предание. Той е известен и като критик на негативните черти на икуменизма. Само че те не го спират да види и положителното и да се противопостави на зилотските преувеличения.
Йеромонах Серафим Роуз разделя икуменизма на два вида – „християнски“ и нехристиянски икуменизъм, като по отношение на първия вид (който всъщност нас ни интересува) той приема, че „ в своя най-добър вариант представлява непреднамерено и разбираемо заблуждение на протестанти и римокатолици, неспособни да разберат, че видимата Църква Христова вече съществува и че те са извън нея“[5]. Но същевременно,  в един откъс, който е от последните години на живота му, йером. Роуз говори за това при какви условия икуменизмът е ерес и за някои преувеличения по темата:

„Някои бъдещи зилоти на Православието използват термина [икуменизъм] изключително неточно, сякаш самата употреба на термина или връзка с „икуменическа“ организация е само по себе си „ерес“. Подобно гледище е явно преувеличение. „Икуменизмът“ е ерес само ако действително предполага от­ричане, че Православието е истинската Църква Христова. Някои от православ­ните представители на икуменическото движение са стигнали и до там, но по­вечето православни участници в икуменическото движение не са казвали това, а някои (като покойния о. Георги Флоровски) само са раздразнили протестан­тите в икуменическото движение, като често са заявявали, че Православието е Църквата Христова. Несъмнено човек трябва да критикува участието дори на последните в движението, защото, най-малкото е, подвеждащо и създава неясноти за природата на Христовата Църква, но човек не може да нарича тези хора „еретици“, нито да твърди, че само някои православни представители действително учат, че икуменизмът е ерес. Битката за истинското Правосла­вие в наше време не печели от подобни преувеличения“. На друго място о. Серафим казал: „Пресилената реакция против икуменическото движение има същия светски дух, който присъства и в самото движение[6]“.

Нека да резюмираме това, което той казва:

1. Противно на мнението на някои зилоти, икуменизмът и участието в икуменическа организация не е ерес само по себе си. Ерес е само когато се допуска предположението, че Православието не е истинската Христова Църква.

2. Макар че е имало православни участници в него, които са допуснали това, мнозинството православни участници не са го направили. А отец Георги Флоровски е свидетелствал твърдо пред протестантите, че Православието е Църквата Христова.

3. Изглежда, че Серафим Роуз не одобрява участието в икуменическото движение дори с цел свидетелстване на истината, но в никакъв случай не твърди, че икуменизмът е ерес или някакво огромно зло, както например от българските автори смятат така арх. Серафим Алексиев и арх. Сергей Язаджиев[7].

4. И последно, направо по-добре да го цитираме, тъй като мисълта е достатъчно ясна и кратка: „Пресилената реакция против икуменическото движение има същия светски дух, който присъства и в самото движение“.

V. Изводи

1. Православието е Църквата, основана от Христос, и запазила наследството на вярата най-пълно. Само Православната Църква е Църква в пълния и истински смисъл на тази дума.

2. Не можем ясно да очертаем граници на Църквата – знаем от къде започват, но не знаем до къде се простират.

3. Не можем и от православна гледна точка да твърдим, че всички инославни християни са осъдени. Вероятно те могат да бъдат спасени, в зависимост от това доколко са причастни на Христос, а не заради „църквата“, към която принадлежат.

4. Православната Църква не извършва активна мисионерска дейност и това трябва да ни прави по-внимателни при определяне на вечната участ на инославните.

5. Икуменизмът е нож с две остриета.  Той е полезен, при условие, че не отстъпваме и на йота от истината. При такива обстоятелства той дава възможност на православните да свидетелства за истината. Той става неприемлив, когато цели механично сливане на Православието и инославните църкви в една сборна църква, без да се търси единство на вероучително ниво.

Край


[1] Павел Стефанов, Kакво е икуменизъм и има ли той почва у нас?

[2] Едно интересно разглеждане на икуменизма може да бъде видяно у Атанасий Йевтич, Плашилото на икуменизма

[3] Константин Каварнос,  Отец Георги Флоровски за икуменизма.   В огромна степен в написаното за позицията на отец Флоровски съм се ползвал от неговия анализ.

[4] Калистос Уеър, Какво можем да научим един от друг. В тази глава за позицията на митр. Уеър съм се позвал в голяма степен от този източник.

[5] Роуз. С. Православието и религията на бъдещето. 1997, стр. 28.

[6] Дамаскин, Йеромонах. Пос съч. Стр. 990-991.

[7] Вж. Серафим, Архимандрит и Сергий, Архимандрит. Православие и икуменизъм. София, 1998 г.

Advertisements

1 Comment on Православие, граници на Църквата и икуменизъм (трета част)

  1. С. Петков // 21/10/2015 в 13:07 //

    КАКВА Е ИДЕОЛОГИЯТА НА ИКУМЕНИЗМА (от арх. Серафим Соболев):
    http://www.globalorthodoxy.com/502-bulgaria-novinarski-blok/2013-04-06-17-29-45/65703-2015-07-05-15-18-46

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: