Нима си толкова глупав, че не можеш да обичаш никого?

автор: протопр. Николай Лудовикос

продължение от тук

Така че, аз просто храня тези, които мога да достигна… Удобно, нали така? Виждате ли колко велико е това? Блъснете някого в къпалнята тази година, и Бог ще ви блъсне на следващата година, или по-следващата година, или след съвсем кратко време. От време на време водата в къпалнята се раздвижва – не знам колко често е ставало… не се казва всяка година, а само понякога… Може да се е случвало на всеки две седмици, на три или всеки месец. Нима си толкова глупав, че да не можеш да обичаш никого? Тогава направи сделка: „Ела, братко, ще те хвърля във водата сега, а ти може да ме хвърлиш после“. Той не е могъл да направи дори проста сделка – толкова отчужден е бил. Разбрахте ли? И тогава идва Христос и го излекува – знаете ли по каква причина? За да му каже: „Виж сега – излекувах те точно в този момент, затова (забележете този момент) има поне един човек в света за теб, и това съм Аз…. Сега се погрижи ти да постъпваш по същия начин към останалите. Това е урокът, който Той е дал на разслабения мъж. „Нямам си човек…..“ Повече няма оправдания! Ето го първият човек, който се е явил пред теб и той също извършва чудо с теб. Стани и отсега нататък престани с това „Нямам си човек“. Вече си имаш някого. Затова, отсега нататък се увери, че ще се промениш и ще станеш човек за някой друг.

Затова един ден, когато всички се окажем заедно на някое място, ако се случи да забележиш, че биваш хранен от останалите, то ще означава, че си в Рая – и знаете ли точно колко теологично е това наблюдение? Това е точно начинът, по който св. Максим Изповедник – писмено и в теологична реч – описва последните времена. Той ни казва, че всеки ще възкръсне. Всеки ще бъде възкресен, както Христос е възкръснал и тогава творението ще възкръсне. Всеки ще възкръсне, но не всеки ще участва. Те ще виждат Бога (също ще могат да „видят храната в средата“), но много малко ще участват и ще ядат от тази храна. Тези, които ядат – които споделят тези деликатеси, казват, че живеят в Рая. За тези, които не могат да споделят празника – това е Ада. Това ни казва св. Максим Изповедник. Това е официалното учение на Светите отци за Рая и ада: гледката и споделянето са наречени Рай, докато гледката без споделянето са наречени Ад.

С други думи, Бог не наказва никого, Бог не порицава, няма Ад от страна на Бога. Това е учението на Църковните отци. Бог не наказва. „Ад“ е това, което си се научил да правиш в Божието царство и в Божиите дела. Това е начинът, по който си се научил да живееш… не си наясно с това нещо и то те плаши… нарича се „нарцистична паника“. Виждаме го в двойки, във взаимоотношенията доста често. В момента, в който той вземе лъжицата с намерение да нахрани другия човек, той бива повален от паника! „ Аз няма да ям! Аз няма да ям сега – ще се лиша от това…“ и тук губи живота си. Но ако победи този страх (това е мястото, където се намира Кръстът) и каже: „Не ме е грижа дали аз ще умра, докато човекът срещу мен живее“, тогава, след време – когато другият човек се възстанови, той реципрочно ще вземе лъжицата и ще го храни в замяна; тогава той ще отбележи: „Боже мой, това е животът“. Това е огромен праг, пред който стигаме. Огромен… огромен… Мисля, че много Отци имат значителни преживявания като тези.

Преди време се срещнах с двойка, които се бяха лишавали един друг две и половина години. Двама младежи – много млади хора и много елегантни. Както и да е, двамата бяха престанали да имат интимни отношения от две години и половина, което доведе до голям проблем… много, много сериозен… Така че аз започнах да разглеждам въпроса. Те бяха дошли при мен, след като бяха достигнали прага на лудостта, след като се бяха разболели, след като бяха изтощени… тогава дойдоха при мен. Както и да е, ние започнахме да говорим. Можех да видя, че тези двама души се обичат. Но – забележете това – всеки наказваше другия. Единият обидил другия… тя искала да е някак по-висша от него, и той искал да бъде по-висш от нея…. Имаше конкуренция между тях и бяха достигнали момента, в който не искаха да си поискат дори най-малкото нещо. (Обърнете внимание на нещата, които Ви казвам тук, защото те са страхотни и странни в същото време…). Най-малкото нещо – за да не се окаже тя омаловажена или той да изглежда подчинен, така че интимният им живот вече не функционирал (защото единият от двамата трябвало да направи първата крачка). Виждате ли? Защото някой е трябвало да започне. Е, този „някой“ не съществувал! Виждате ли? Разбирате ли какво казвам сега? Виждате ли ситуациите, до които се довеждаме сами? Те се наказваха един друг с еротично и емоционално ембарго, и като резултат и двамата се разболяха – както аз ви казвах – защото имаха този ужасен проблем. Както ви казах, това се нарича „нарцистична паника“: Аз взимам лъжицата и казвам „това е мое – само за мен е“. Правя ход да го дам на другия човек и потрепвам. Това е любовта към себе си – това е името на тази болест… Това е моята болест – храненето на другия човек – защото той ако яде, тогава аз какво ще ям? Междувременно храната намалява, така че какво ще стане, ако този човек поиска втора хапка и трета хапка? Какво ако поиска десет хапки и ми даде само една в замяна? Какво ще стане с мен? Разбирате ли това? Колко страхотни са тези неща. Те са нещата, които ме убеждават, че Евангелието – както съм Ви казвал, не е в съответствие с човека, не е написано от човек…. Тези неща не са човешки неща… Ако бяха, щяхме да ги открием по-рано. Но ние не сме. Ако сте чели Платон, може да сте чели каквото си искате, но няма да откриете тези неща, където и да било там! Където и да било! Единствените неща, които ще прочетете там са за власт, наказание, централизъм и са пълни с кръв и битки… това ще откриете там – нищо повече. Няма да намерите нищо повече– тази мъдрост – там нея я няма никъде… никъде, което е причината, поради която трябва да я запазим като зеницата на окото си, защото без нея не знам дали някога ще успеем да избягаме… Нямам предвид да се спасим, имам предвид как ще бъдем в състояние да толерираме всичко, както са нещата днес, и как те  ще бъдат за нашите деца… малките деца, които виждам днешно време (аз също имам деца като вас). И вие виждате тези младежи, виждате съучениците им и те са плашещи. Питам се – „как ще успеят някога да живеят заедно? Как ще успеят да бъдат приятели? Как е възможно?“ Знаете ли, след няколко години (същото казвам и на студентите си, и те се чудят) най-революционният акт който можеш да направиш (да кажем след 20 години, или може би дори по-рано) е да се ожениш. За този, който се ожени, ще казват „Уау! Герой! Какво ще кажете за това! Страхотно! Той се ожени!“ Може ли да си го представите? Какво казва телевизията? Може би сте забелязали как се намеква непрекъснато да влизаме в нови връзки… да се стремим към какво? Отговорности? Трябва само да изготвим договор в най-лошия случай. Ако партньорът е прекалено взискателен или ако ситуацията изглежда малко затруднена или ако привързаността е може би малко по-напрегната – е, ние изготвяме договор и за тези случаи. Но къде е „храненето на другия човек“ тук? Къде е подкрепата от „другия“? Къде е детето – това бедно, измъчено дете? Как може да има деца при такива взаимоотношения? Може ли да има деца по този начин? Ако не влагаш любов към детето си, влагаш… влагаш… влагаш… дали то някога ще приеме нещо от вас? Това бедно дете също ще полудее и един ден, то дори ще ви обезглави, ако може. Ще ви презира и ще си тръгне от вас, само за да се превърне в нещо по-лошо.

превод от английски: Йоана Пенова