В търсене на вярата (втора част)

Автор: митрополит Иларион (Алфеев)

Към първа част

Философията търси създателя на вселената

Откак човекът живее на земята, винаги му е бил присъщ стремежът да намери истината, да осмисли своето битие. В стара Гърция философите се занимавали с изследване на ми­розданието и неговите закони, а също и на човека и на закономерностите на неговото мислене, надявайки се оттам да добият знание за първопричините на всички неща. Филосо­фите не само се отдавали на разсъждения и логика, те изуча­вали също и астрономия и физика, математика и геометрия, музика и поезия. Разностранните познания се съчетавали с аскетичен живот и молитва, без които не можеш да стигнеш до пречистване на ума, душата и тялото – до катарзис.

Изучавайки видимия свят, философите стигнали до изво­да, че във Вселената няма нищо случайно, че всеки детайл си е на мястото и изпълнява някаква функция, подчинявайки се на строги закони: планетите никога не се отклоняват от свои­те орбити и спътниците не напускат своите планети. Всичко в света е толкова хармонично и целесъобразно, че древните хора го нарекли „космос“, т. е. красота, ред, хармония, в про­тивоположност на „хаоса“ – безредието, дисхармонията. Кос­мосът бил за тях един огромен механизъм, в който действа единен ненарушим ритъм, необъркващ се никога пулс. Ала всеки механизъм трябва да е създаден от някого, всеки ча­совник трябва да бъде конструиран и навит. Тъй философите стигнали по диалектичен път до идеята за един Устроител на Вселената. Платон Го наричал Творец, Отец, Бог и Демиург – последният термин означава „Майстор“. „Всичко възникна­ло се нуждае от някаква причина за появата си – пише Пла­тон. – Разбира се, не е лесно да открием Създателя и Отеца на тази Вселена, а дори и да Го открием, не можем да разказваме за Него на всички… Космосът е прекрасен и неговият Деми­ург е добър… Космосът е най-прекрасното от всички неща, а Демиургът е най-добрата от всички причини… Бидейки благ, Той се погрижил за всички видими неща, които пребъдвали преди това не в покой, а в нестройно и безредно движение; Той ги вкарал от безредие в ред“.[1]

Платон живял в страна, в която господствал тотален политеизъм: хората обожествявали стихиите и силите на при­родата и се кланяли на тях. Формално философията не от­хвърляла боговете, но признавала един висш Разум над тях. В космологията на Платон боговете имат функции, подобни на функциите на ангелите в монотеистичните религии: Демиургьт ги е създал и властва над тях, а те служат на Него­вата воля. Когато пожелава да създаде хората, Творецът се обръща към тях: „Богове на боговете! Аз съм вашият Деми­ург и Отецът на всички неща, а възникналото от Мен ще пре­бъде неразрушимо, защото такава е Моята воля“.[2] След това Той им дава първичната материя и им нарежда да създадат от нея хора… Фактически античната философия в лицето на най-добрите си представители се доближавала до истината за единия Бог.

Философите говорели също тъй и за Логос (гр. logos означава „слово“, „разум“, „мисъл“, „закон“), който първо­начално се възприемал като някакъв вечен и всеобщ закон, на чиято основа е устроен целият свят. И все пак Логосът не е само абстрактна и отвлечена идея: той е и божествена съзидателна сила, посредник между Бога и сътворения свят. Тъй учел Филон Александрийски и неоплатониците. При Плотин, представител на школата на неоплатониците, фило­софията почти се превръща в религия – той подчертава трансцендентността, безпределността, неограничеността и непознаваемостта на Божеството: никакви определения не могат да Го изчерпят, никакви свойства не могат да Му се припи­шат. Бидейки битийна пълнота, Едното (тъй Плотин нарича Бога) поражда всички други видове битие, първи от които е Умът, а втори – Световната Душа; отвъд пределите на Све­товната Душа се намира материалният свят, т. е. Вселената, на която Душата вдъхва живот. По този начин светът е сякаш едно отражение на божествената реалност и носи белезите на красота и съвършенство. Едното, Умът и Душата заедно съставляват божествена Триада (Троица). Чрез пречистването-катарзис човекът може да се извиси до съзерцание на Бо­га, и все пак Бог пак си остава непостижим и непристъпен, остава си тайна.

Античната философия се доближава по пътя на диалек­тиката плътно до истините, които ще бъдат окончателно раз­крити от християнството – за единия Бог, Създател на света, за божествения Логос – Сина, за Светата Троица. Неслучай­но раннохристиянските автори наричали философията „хри­стиянство преди Христос“. „Макар елинската философия да не съдържа истината в цялото й величие… тя все пак про­правя път към Христос“, казвал Климент Александрийски.[3] Мнозина отци и учители на Църквата стигнали до христи­янството чрез изучаване на философията или най-малкото се отнасяли с голямо уважение към нея: свещеномъченик Юстин Философ, Климент Александрийски, бл. Августин, св. Григорий Нисийски, св. Григорий Богослов. В притвора на древнохристиянските храмове заедно с мъчениците и све­тиите били изобразявани Сократ, Платон и Аристотел като предтечи и предвъзвестители на истината…

Богооткровената религия

Повечето народи, обитавали дохристиянския свят, пре­бъдвали в мрака на многобожието. Дори и да се намирали отделни светли умове, подобни на гръцките философи, способни да се изтръгнат от плена на политеизма, техните прозрения за единия Бог си оставали най-често догадки на спекулиращия разум и Богът Творец изглеждал далечен и аб­страктен. Някои дори смятали, че Бог само е устроил Вселе­ната, само е задвижил, тъй да се каже, механизма, и повече не се меси в хорските работи, предоставяйки всичко на волята на съдбата.

Имало обаче един избран народ, комуто Бог доверил съ­кровеното знание за Себе Си, за сътворението на света, за смисъла на битието. Древните евреи познавали Бога не от книги и не от разсъждения на мъдреци, а от собствен мно­говековен опит. Те съставили една велика Книга – Библията, която не била измислена от хора, а дадена свише чрез непо­средствено откровение от Бога. Ной, Авраам, Исаак, Яков, Моисей, Илия, мнозина праведници и пророци не просто размишлявали за Бога, не просто Му се молели – те Го виждали с очите си, беседвали очи в очи с Него. „…И Господ се яви на Аврама и му рече: Аз съм Бог Всемогъщий, ходи пред Мене и бъди непорочен; и ще сключа Моя завет между Мене и тебе… Тогава Аврам падна ничком, а Бог продължаваше да говори с него и рече: Аз съм – и ето заветът Ми с тебе: ти ще бъдеш баща на много народи… за да бъда Бог на тебе и на твоите потомци след тебе“ (Бит. 17:1-4,7). Евреите наричали Бога „Бог на бащите ни“, т. е. Бог на предците, и пазели све­тия завет, даден на техните бащи.

Всички откровения на Бога в Стария Завет имат лично­стен характер. Бог се разкрива на човека не като абстрактна сила, а като живо Същество – говорещо, чуващо, виждащо, мислещо, помагащо. „И рече Господ на Моисея: ето, Аз ще дойда при теб в гъст облак, за да чуе народът как ще гово­ря с теб и да ти повярва завинаги… На третия ден, при на­стъпването на утрото, имаше гръмотевици и мълнии и гъст облак над планината, и тръбен звук твърде силен; и затрепе­ри целият народ… А планината Синай цялата димеше, защо­то Господ бе слязъл върху нея в огън; и дим се дигаше от нея като от пещ, и цялата планина силно се тресеше; и тръбният звук ставаше все по-силен… Мойсей говореше, а Бог му от­връщаше с глас… И рече Бог (на Мойсей) всички тези слова, казвайки: Аз съм Господ, Бог твой… да нямаш други богове пред лицето Ми… И стоеше (целият) народ отдалеч, а Мой­сей влезе в мрака, дето е Бог“ (Изх. 19:9, 16, 18-19; 20:1-3, 21). Мракът и облакът в този случай означават тайната: ма­кар Бог да се явява на човека, Той все пак си остава тайнствен и непостижим. Никой човек не трябвало да се доближава до Синай, „за да не умре“ (Изх. 20:19), защото „човек не може да види Бога и да остане жив“ (Изх. 33:20). Това означава, че, макар Моисей и да е видял Бога, същността Му остава недостъпна за човешкото разбиране.

В живота на израилския народ Бог взема живо и дейно участие. Когато Мойсей извежда народа от Египет в Обето­ваната земя, Сам Бог в огнен стълб крачи пред народа. Бог пребъдва сред хората, общува с тях, живее в дома, който те изграждат за Него. Когато цар Соломон завършва строител­ството на храма, той призовава Бога и Го моли да живее в него. „…Облак изпълни дома Господен; и свещениците не можеха да вършат служението си поради облака, защото славата Господня изпълни храма Господен. Тогава Соломон рече: Господ е казал, че Той благоволи да обитава в мъгла; Аз построих храма като Твое жилище… Наистина, Бог ли ще живее на земята? Небето и небето на небесата не Те побират, та камо ли този храм, който Аз построих… Но чуй молитвата на Твоя раб и неговото прошение… Да бъдат очите Ти насо­чени към този храм ден и нощ, към това място, за което си казал: „Моето име ще бъде там“… при всяка молитва, при всяко прошение от който и да е човек в твоя народ Израилев, когато те усетят бедствие в своето сърце и прострат ръцете си към този храм, чуй от небето, от мястото на Твоето оби­талище, и ги помилуй“ (3 Цар. 8:10-13, 27-29, 38-39). И Бог, Който обитава в мъгла, сиреч в тайна, Който не може да бъде побран от небето и земята, т. е. от видимия и невидимия свят, слиза при хората и живее там, където те искат Той да живее, където те са Му отредили място.

Това е най-поразителното в богооткровената религия: Бог си остава скрит под булото на тайната, остава неведом и заедно с това е толкова близък до хората, че те могат да Го наричат „нашият Бог“ и ,моят Бог“. И тъкмо в това е пропастта, която ляга между Божието откровение и всички достижения на човешката мисъл: Богът на философите си остава абстрактен и мъртъв, докато Богът на откровението е жив, близък и личностен. И единият, и другият път водят до разбиране на това, че Бог е непостижим, че Той е тайна, но философията оставя човека в подножието на планината и не му позволява по-нататъшно изкачване, докато религията го води към върха, където Бог живее в мрака, тя го въвежда във вътрешността на облака, т. е. отвъд всички думи и разсъдъчни умозаключения разбулва пред него тайната на Бога…

*  *  *

Вижте каква тайна: има души, които са познали Господа; има души, които не са Го познали, но вярват; а има и такива, които не само не са познали, но и не вярват… Неверието идва от гордостта. Горделивият човек иска да познае със своя ум и знание всичко, но той не успява да познае Бога, защото Бог се открива само на смирените души… И на небето, и на земята Господ се познава само чрез Светия Дух… И душата на езични­ците е усещала, че има Бог, макар те да не знаели как да почи­тат истинния Бог. Но Светият Дух научил светите пророци, подир тях апостолите, а подир тях и светите отци и епископи наши и тъй вярата стигнала и до нас… О, хора, творения Бо­жи, познайте Твореца. Той ви обича. Познайте Христовата любов и живейте в мир… Обърнете се към Него, всички земни народи, и отправете молитвите си към Бога; и молитвата на цялата земя ще се издигне към небето като тих облак, озарен от слънцето… Познайте, народи, че сме създадени за слава Бо­жия на небето и не се привързвайте към земята, защото Бог е нашият Отец и ни обича като Свои скъпи деца.

Преп. Силуан Атонски

Философията… е очевиден и въплътен отпечатък на истинското учение, дар, изпратен на елините от Бога. И тя не ни откъсва от вярата… напротив, ние се ограждаме с философията като с някакъв як стожер, откривайки в нея съюзник, заедно с когото ние обосноваваме нашата вяра… Преди идването на Господа философията бе необходима на елините като средство за достигане на известен вид пра- ведност… Тя бе за елините също такъв ръководител, какъв­то бе Законът за евреите, и ги водеше като деца при Хрис­тос (Гал. 3:23-24)… Няма съмнение, че пътят към Истина­та е един, но в нея се вливат ручеи – едни от едната, други от другата страна, съединявайки се в ложето й в една река, която вече тече към вечността.

Климент Александрийски

Четенето на книгите на платониците ме подбуди да търся безтелесната истина: аз видях „ невидимото, разбра­но чрез творението „, и, отблъснат назад, усетих, че поради тъмнината на душата ми съзерцанието е невъзможно за мен. Аз бях сигурен, че Ти съществуваш, че Ти си безкраен, но не и разпръснат в пространството… И тъй, аз се захванах с жадност за почтените книги, продиктувани от Твоя Дух и преди всичко за посланията на апостол Павел… Започнах да чета и разбрах, че всичко истинско, прочетено от мен в книгите на философите, се казва и в Твоето Писание… (Но в книгите на философите) го нямаше онова благочестие, онези сълзи на изповеданието… онова „сърце съкрушено и смирено“ (Пс. 50:19), нямаше нито дума за спасението на народа, за „града, украсен като невеста“ (Откр. 21:2), за „ залога на Светия Дух“ (2 Кор. 1:22), за Чашата, която ни е изкупила. Никой там не възпява: „нима не на Бога е поко­рена моята душа? От Него е моето спасение… “ (Пс. 61:2). Никой няма да чуе там призива: „Елате при Мен, страда­щи „. Те (философите) презрително ще се извърнат от Онзи, Който е „кротък и смирен по сърце“ (Мат. 11:25-28).

Бл. Августин

…Всичко съдейства за благото на онези, които оби­чат Бога и са призвани по Негова воля. Защото които Той е предузнал, тях е и предопределил (да бъдат) подобни на образа на Неговия Син… а които е предопределил, тях е и призовал, а които е призовал, тях е и оправдал, а които е оправдал, тях е и прославил. Е, какво да кажем за това? Ако Бог е за нас, то кой е против нас?

Апостол Павел

Вярата в Христа е нов рай. Затова Бог е предузнал пре­ди създание-мира всички, които са повярвали и трябва да повярват в Него, които Той е призовал и няма да престане (да призовава) до свършека на света, които е прославил и ще прослави, които е оправдал и ще оправдае, явно показвайки ги подобни на образа на славата на Своя Син чрез светото Кръщение и благодатта на Светия Дух, правейки ги тайн­ствено синове Божии и възстановявайки ги от стари в нови, от смъртни в безсмъртни…

Преп. Симеон Нови Богослов

Из „Тайнството на вярата“, стр. 26-34

---

[1] Платон. Тимей 28c-30b.

[2] Платон. Тимей 41a.

[3] Климент Александрийски. Стромати 1, 1-1, 5.