Участието на миряните: свещенството на Божия народ

Автор: проф. Пол Майендорф

Участието на миряните: свещенството на Божия народ

Литургията е дело на целия Божи народ (laos tou theou), а не задача на отделна клерикална каста, както е при езич­ниците или при юдеите. В Новия Завет понятието „свещенство“ се използва по два начина. Първо, Христос е представен като единственият първосвещеник и това е основната тема на Посланието до евреите. Христос е Този, Който ходатайства за нас пред трона на Отца и Който е принесъл жертвата вед­нъж завинаги. Този акт е краят на старозаветното свещенство, или по-скоро е неговото съвършено осъществяване в лицето на Христос, Който остава наш Първосвещеник за вечността. Второ, Новият Завет разширява разбирането за свещенството, като включва в него всички християни: „Но вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е при­зовал от тъмнината в чудната Своя светлина“ (1 Петр. 2:9). Това е продължение на свещенството на самия Христос, за­щото Църквата е истинско Тяло Христово, на което е повере­но да осъществява в света свещеническото служение на самия Христос. Когато човек се кръщава, той се облича в Христос (Гал. 3:27), става член на Тялото Христово и следователно по­лучава дял в свещенството на Христа. Показателно е, че тер­минът „свещеник“ (hiereus)[1] никъде не се използва в Новия Завет нито за епископ (episkopos – надзирател), нито за през­витер (presbyteros – старейшина). Следователно по време на литургията свещеническата функция се изпълнява от цялата общност, по силата на кръщението на нейните членове. Роля­та на ръкоположеното духовенство е да предстоятелства све­щеническото събрание, да обединява тяхната свещеническа молитва – именно по тази причина в литургичните молитви винаги се използва първо лице множествено число. Най-ясно това е изразено в анафората на св. Йоан Златоуст:

Свещеникът: И тъй, като възпоменаваме тая спасителна за­повед, и всичко извършено за нас: кръста, гроба, триднев­ното възкресение, възнасянето на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие. Тези Твои дарове от всичко, което е Твое принасяме на Тебе за всички и заради всичко. Народът: Тебе възпяваме, Тебе благославяме, на Тебе благо­дарим, Господи, и ти се молим, Боже наш.

Всичко това е една мисъл, като глаголите са в първо лице множествено число и изразяват действията на цялото съ­брание: възпоменаваме, принасяме, възпяваме, благославяме, благодарим, молим. Това е молитва на жертвоприношение­то, а това, което принасяме, е „жертвата на хвалението“. При езичниците и юдеите само жрецът или свещеникът принася жертвата, а тук е съвсем ясно, че цялото събрание, не царстве­ното свещенство, извършва това.

Много често обаче това не се разбира от начина, по който служим литургията, и малцина от миряните знаят, че анафората е тяхна молитва. Векове наред миряните не са можели дори да чуват думите на евхаристийната молитва, произнасяна тихо от свещеника зад затворените врати на олтара. Нещо повече – през последните няколко столетия вместо тях отговаря хор, който често стои далече от бого­молците, обикновено на специален балкон. По този начин миряните се превръщат в зрители, наблюдаващи предста­влението на свещенослужителите и хора. Колко често каз­ваме, че епископът или свещеникът служи литургията? И даваме ли си сметка какво казваме всъщност? Пейките в православните църкви в Америка правят храмовете ни да приличат на театри и засилват усещането на миряните, че са пасивна публика, дошла на представление. Възприема­нето на литургията като театър се насърчава още повече и от многобройните ѝ символични тълкования, според кои­то тя е образно представяне на живота на Христос. Шмеман гневно се противопоставяше на този тип символика, но и до ден днешен тя си остава широко разпространена в популярната литература за Евхаристията. Всички тези обстоятелства са свели до минимум участието на миряните в литургията и са ги превърнали единствено в пасивни зри­тели. И тъй като миряните не участват активно в литургия­та, тя има слабо преобразяващо въздействие върху живота им.

Следователно първото, което е нужно, е да се положат общи усилия, за да се възстанови подобаващото място на миряните в църковния живот. В тази насока вече са пред­приети известни стъпки, поне в някои общности. Честото причастяване е станало по-обичайно, произнасянето на глас на евхаристийната молитва постепенно започва да се приема. Но повечето тепърва предстои. Необходима е ши­рока дискусия сред епископите, свещенството и миряните относно съответните им функции в богослужението и жи­вота на Църквата. Ширещият се клерикализъм трябва да се преодолее. Литургията винаги е съборен акт: никой свеще­ник не може да служи литургия сам; той трябва да оглавява някаква общност, която от своя страна трябва да отговаря и да дава съгласието си. Молитвите, произнасяни от свеще­ника, не са само негови, а на цялото събрание. Трябва да се намери начин миряните да участват по-пряко в литургия­та. Защо е необходимо например хорът да пее „Амин“ или „Господи помилуй“? Нима не би могло поне отделни части на богослужението да се пеят от целия народ? Антифонното псалмопение, при което миряните изпяват рефрени­те, също може лесно да се възстанови, без да се променя структурата на службите. Познаването на литургичната история е особено полезно в това отношение, тъй като ни позволява да видим колко бедно е станало нашето богослу­жение, а освен това ни запознава и с различни практики, които могат да ни бъдат полезни в сегашното положение.

Из „За живота на света“, стр. 22-25

Виж също така:

1. Църковната йерархия – клир и Божий народ

2. За клерикализма, тайнството свещенство и връзката му с венчанието

---

[1] Употребата на този термин за ръкоположените в свещенически чин започва едва от четвърти век нататък. Най-доброто разглеждане на този въпрос в: Raymond E. Brown, Priest and Bishop: Biblical Reflections (New York: Paulist Press, 1970).