Светците копнеели за Христос, а не за Рая

Разговор с о. Харалампос Пападопулос, който участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“, където се канят за дискусия известни проповедници. Въпросите задава Илия Лиамис (гръцки писател).

Продължение от първа част

 – Имаме този прословут идеал за доброто дете, главно  в домовете, където родители се опитват да дадат  християнско възпитание на децата.  Но виждам, че по този път в децата се  струпва гняв и често се стига до конфликти. Тоест много  често отхвърляме категорично техните желания. Какво мислите за това?

 – Мисля, че грешката започва, когато в Църквата и в духовния живот сметнем, че желанието само по себе си като събитие е осъдително, греховно и лошо. Въпросът не е детето да стане едно същество, което няма да има желания, защото това би било едно увредено дете, лице без любов. Ако няма желанието, не е човек. Човекът е същество, което желае и в желанието му е изразен неговият дълбок недостиг и жажда за абсолютното – за Бога. Желанието може да е в погрешни форми, в страсти,  в грехове, в погрешни пътища, но зад страстта се крие жаждата за Бога, за абсолютното. Затова, както казва Лакан, желанието няма предмет.  Всеки път, когато казваш, че искам това изключително много, веднага щом го завоюваш, чувстваш празнота и казваш искам нещо друго и след това нещо друго и това желание никога не свършва. Въпросът не е да отменим желанието в човека, а да разберем, че в живота в Христос то трябва да се преобрази, т.е. предметът и копнежът на желанието да се преобрази. Целта е преобразяването на желанието, а не неговото отсичане или премахване.  Когато създаваш един човек, на когото казваш, че да искаш или да желаеш е нещо лошо и анулираш едно след друго неговите желания, той ще  изпита вина заради радостта която почувства всеки път, когатко по-късно поиска да направи нещо за себе си, каквото и да е то. И нека умът ни не отива винаги в нещо хедонистично или греховно.

 – Винаги там отива.

 – Каквото и да е то – от това да поспи малко, или да каже брате, не мога сега, ще говорим по-късно, или да направи нещо, да отпочине малко, да отиде да изпие едно кафе – винаги  ще бъде същество, което чувства вини и е особено отговорно спрямо някой друг. Ще чувства, че винаги дължи нещо на някого, тъй като в ранна възраст неговите желания са били отхвърлени от другите (родителите).

Друго важно нещо е, че формираме хора, които  нямат ясни граници на своето аз. . .

– Тоест?

– Тоест губя се в желанието на другия. Чувствам, че съществувам, само ако удовлетворявам другия, само ако правя това, което той иска; оглеждам се в неговите очи, и веднага щом видя, че го удовлетворявам, тогава съм щастлив, по-скоро не щастлив, а спокоен. Спокоен, че не съм направил нещо за себе си. Веднага щом видя, че другият не е доволен, тоест аз му казвам- сега не мога да направя това, което искаш, или не съм готов сега, автоматично чувствам вина, тъй като той не е удовлетворен, оттук нямам ясни граници на моето аз. Но в духовния живот –  старец Порфирий настоява много на това –  трябва да имаш едно аз, за да го дадеш на другия, но какво ще му дадеш, ако нямаш нищо?

– И така, според вас първото нещо, което терзае, е безсилието и  отказа да видим нашата истина. Кое е второто – като проблем, като болка, като мъка на хората?

– Имам усещането, може и да  греша, но мисля, че се затрудняваме изключително много да имаме ясен контакт с реалността. Тоест затрудняваме се твърде много да видим коя е реалността в живота ни, в себе си и около нас и да живеем в нея. Постоянно правим бягства в един въображаем свят, не можем да приемем нещата такива, каквито са, и това е източник на нещастие. С други думи, когато трайно хабиш себе си  заради това защо е такъв животът или защо са такива нещата в живота – никога няма да се зарадваш на това, което съществува, докато то е пред теб.

Нещастието на човека започва, когато не може да приеме това, което държи в ръцете си, и иска постоянно нещо друго, което му липсва или евентуално би искал да има. И там се създава дистанция между реалността и фантазията. За мен това е  една рана – човек да не може  да живее с радост и Божие благословение реалността на живота си. Тоест  с това човек да седи и постоянно да се пита: „Защо нещата са такива?”,  не печели нищо, а трябва да каже  – такъв, какъвто  съм, с проблемите и с изпитанията ми, с кръста ми, с това, което имам или нямам – с това трябва да живея  реалността на живота си.

Не мога постоянно да отлагам живота си за утре, за едно утре, което не зная и е несигурно, съмнително и напълно въображаемо.  Това съм го виждал и е нещо съществено – щастливите хора, които срещах, бяха в пълна хармония  с настоящето на живота си, което живееха;  с това, което беше пред тях, дори  нещата да бяха трудни и болезнени.

– Отново се връщам на темата с  децата. Попитах учениците от гимназията – ако пред тях имаше чаша с определеното съдържание, с чието изпиване биха натрупали в ума си целия материал за приемните изпити за университета,  те ни най-малко не се поколебаха, че биха я изпили, за да натрупат знанията и да се отърват от проблема. Искам да кажа, че изискваме неща от хората, чиито изкривено мислене е започнало още от училище и навярно от домовете ни. Лесното решение,  преследването на лесното решение. Същевременно имат и родителски чадър, който ги държи далеч от борбата и съучастието в проблемите до много късна възраст.  И внезапно животът идва и ги намира напълно неподготвени. С други думи създаваме деца, които са свикнали с лесното решение и в същото време изпитват  непрестанна  неудовлетвореност от живота с  екзистенциален ропот. Мисля, че плащаме за една образователна система, чието начало бе поставено през 80-те, когато далечната цел бе влизане в университета и триумфа в една социална реалност на  икономическо равнище и социалното утвърждаване. Да не би вече да искаме много? Или нещо трябва да се промени,  поне в проповедта на Църквата?

– Напълно съм съгласен.  Разбира се, може да прозвучи абсурдно  и противоположно на епохата и логиката, но аз не съм привърженик на целите. Не вярвам в целите. Вярвам в течението на нещата, на живота и на събитията, тоест вяравам изключително много в  Божия промисъл и в това човек да влезе в течението на нещата. Смятам, че самият живот носи пред нас изненади, предизвикателства, и нямам ясни граници в мен за поражението и успеха. Не смятам, че те са две различни неща, с които трябва да боря. Не смятам, че трябва да направя нещо, за да избегна поражението, смятам неуспеха за също толкова  значим, колкото и успеха и мисля, че са едни и същи пътища. Не разглеждам единия като добър, а другия като лош.

Затова не съм за целите – така виждам нещата чрез духовния живот в Христос –  виждам, че целта отменя резултата: когато Божията благодат, връзката с Христос се превърне в цел, се превръща в тревога. Когато стане цел, става обсесия. Свети Порфирий го подчертава изключително добре и казва да живеем просто, всекидневно, без насилване на моментите ни с Христос. Ако живея постоянно с тревога кога ще се излекувам, кога ще се окажа в молитвено състояние, кога ще придобия смирение и т.н – това никога няма да стане. Тези неща ще се случат в едно течение на нещата и събитията – идват и те намират,  оставят те и те намират отново. Ще дойде молитвата, ще изчезне, ще дойде умилението, отново ще изчезне, ще дойде вярата, отново ще се загуби. Това състояние не създава тревога лично в мен, защото не смятам едното за неуспех, а другото за успех, не поставям табели, тоест не  съдя събитията, просто ги наблюдавам, приемам ги в живота си и смятам, че всичко е път и врати. Така и поражението и загубата ми са добре дошли, и загубата е добре приета, има нещо, на което да ме поучи, няма да я съдя и да кажа: това, което ми се случи, е лошо.

Виждал съм хора, които са здрави, и нищо не са разбрали в живота си, и болни хора, които всичко са разбрали. Хора, които са успели, но нищо не се промени в живота им, и хора, които се провалиха шумно, но станаха огромни промени в техния живот. Не знам какво е неуспехът и какво успехът, не мога да го определя и детерминирам. Аз мисля, че се затрудняваме изключително много в това, за мен няма смисъл да поставяме табели; същото трябва да правим и във вътрешния ни живот. Тоест виждам хора, които идват в Църква,  терзаят се  и казват: такъв съм, онакъв съм и изпълвам себе си с вини. Трябва да разберем, че това са стадии, това е един път.

Понеже споменахте за ропота, знаете ли колко килограми  ропот трябва да погълнеш, за да стигнеш до благодарението? Няма да станеш благодарен човек от днес за утре. Този, който е благодарен и славословещ човек, знаете ли колко килограми ропот е „погълнал”? Този, който е придобил сладост и спокойствие, знаете ли през какви смущения е преминал? Светците, които виждаме с ореоли, покланяме им се и се радваме  на тяхната бляскавост,  през какви страдания  са минали? Оттук  какво да назова успех и какво неуспех? Не зная. Разбира се, светът, светският дух иска да определя нещата- влязъл си в университета – успял си. Създал си семейство – успял си.  Създадох деца – успял съм. Здрав съм – успял съм.  Не знам, но тези, които имат здраве, виждате ли ги да са радостни? Аз не виждам да са радостни, а по всякакъв начин се опитват да съсипят здравето си.  Казваме:  Наздраве! Здраве преди всичко!  И какво правим със здравето?  При този, който е успял в професията или в  едно и в друго, виждате ли нещо да се е променило във вътрешния му живот? Аз не виждам нещо да се променя. Този, който е направил кариера или е натрупал пари –  какво стана вътре в него,  в живота му?

– Да не би пътят през ада да е  еднопосочен?

– Вижте, не мисля, че присъствието на Христос в ада преди Възкресението е случайно. Има един много дълбок символизъм отвъд онтологичното и богословско измерение, има и една символика на психологично равнище,  че Възкресението ще дойде, след като минем през ада. Звучи жестоко, да, звучи жестоко, изпитваме болка, страдаме, разпваме се, но там не сме сами. Не сме сами. Светците искрено копнеели за Христос, а не за Рая, има огромна разлика, защото повечето хора искат Рая, не Самия Бог, не искат Самия Христос, а това, което ще им даде, и  Христос не ги интересува много-много. Докато отците на Църквата казват – в ада ще отида, стига да съм с Теб, Христе мой!  Христос искали. Повечето от нас искаме Рая, искаме уреждането на душицата ни.

Да не погинем!!!  Изключително много хора казват това. Ти му казваш: не се бой от смъртта. Той казва боя се от това, че няма да ме има. Какво означава за теб да не съществуваш, от какво се боиш, какво ще изчезне?  От какво се страхуваш? Страхува се поради неговото отъждествяване с егото, защото сме се отъждествили с егото. Какво е егото? Страхуваме се егото да не загубим. Защото всъщност няма да умре нещо в нас, но ние се боим, треперим, че ще загубим  това нещо, което сме построили около нас, цялата тази лъжа на нашата личност. Само в духовния живот, когато това започне да отстъпва и да се оголваш,  ще видиш твоята Богообразна природа. Когато слезеш от ума в сърцето, както казват светите отци, тогава ще видиш в себе си кой реално си ти, а не това външно аз, което се бои.  Не се боиш ти. Твоята природа не се бои, Божият образ не се бои, защото има Божието дихание в себе си. Бои се твоето его, което градиш – от деня, в който се раждаш у дома, с помощта на цивилизацията и образоването. Егото се бои, обхваща го паника да не  би погине.

Превод: Константин Константинов

(следва продължение)