Животът без Христос не е живот

– Казват, че болката възпълва съществуването. Вие чувствате ли това и по какъв начин?

– Болката е едно голямо училище, тя поучава на себепознание, което води до братопознание и накрая до богопознание. Болката те смирява, а чрез смирението сърцето ни омеква и се открива за Бога и ближния. Общувам с хора по целия свят, които страдат от телесни и душевни заболявания. С Божията помощ, с преживяването ми на болничното легло ги разбирам, макар и малко, за да им кажа една утешителна дума, едно Христово слово. Днес съществува толкова самота в света, смут и страх. Ние, християните, които имаме Божият дар да познаваме Христос, трябва да споделяме с ближния си радостта, покоя и любовта, т.е. Христос. Нали това е целта на съществуването ни – да се спасим всички?

– Какво бихте казали на някой, който иска да се подложи на евтаназия?

– Животът е Божи дар за всички нас. Разбирам това по-добре от всякога сега, когато съм на легло. Никой от нас не се е появил на този свят по своя воля. Как можеш да сложиш край на живота си, след като той реално не ти принадлежи? Това според мен е проблемът на нашата епоха, че култивира в съвременния човек един егоцентричен начин на живот, откъснат от социалното цяло, от семейството, от квартала, от отечеството и т.н. и резултатът е да смятаме, че сме независещи и самовластни в този свят. Мисля, че това е погрешен възглед за живота, който води човека от нашата епоха от «себеобожествяване» към самоубийство. Разбирам, че болният не иска да става тежест за другите или неговите любими хора да го гледат как страда. Това много смирява човека – зная го много добре. Но смиреният има царството Божие, не егоистът.

– Смятате ли, че ако нямахте вяра, щяхте да имате същото отношение към болката?

– Без Христос бих бил много зле. Съществува една друга болка, която е по-силна от болката, за която говорим. И това е болката, която чувства душата, когато ѝ липсва присъствието на Бога, Който животвори всичко и дава смисъл и на тази човешка болка. Отсъствието на Бога от живота на човека днес е най-силната и непоносима болка.

– На болничното легло идват ли моменти, които ви карат да поставяте под съмнение Бога и вярата Ви?

– Обратното, съединяват ме с Бога и чувствам любовта и присъствието Му по-силно. Но това не означава, че не идват и моменти на човешко безсилие. Християнинът се нуждае от вяра, мъжество и смелост. Бог никога не ни оставя.

– Как болката може да стане благословение? Какво може да означава «живот», когато си прикован на легло?

– Болката и трудностите понякога са непоносими за човека. В тези моменти чувствам присъствието и утехата на Бога по-силно. Мисля, че и на двата въпроса отговор може да получим от Бога, и аз също го получавам в моите трудни моменти, когато се взирам в страдащия и разпнат Христос. Той първи превърна Своята болка в благословение. Той се е прославил на Кръста и пребъдва в историята като Цар на Славата. Той е образец и едновременно утеха за всеки страдащ човек.

– Кои са трудностите във Вашето заболяване?

– Имам ALS/MND (Амиотрофична латерална склероза) – заболяването на Стивън Хокинг. Не съществува лечение. Парализиран съм, единствено мога да движа клепачите и устата си. Не мога да преглъщам, храня се през сонда. Не мога да дишам сам, а само с помощта на респиратор. Мога да ви кажа подробности, но е достатъчно да кажа, че не мога да правя нищо без помощ от друг човек, който да се грижи за мен. Като светски човек бях много независим,  дори егоист. Сега, когато не мога да направя дори най-малкото движение без чужда помощ, разбирам защо Христос ни поучи да бъдем съединени в едно Тяло. Имаме нужда един от друг, да бъдем в общение с нашите ближни.

– От колко години сте на легло и как се осъществява комуникацията?

– Шест години съм постоянно на легло. Комуникирам чрез компютърна система, която ми позволява да пиша чрез очите си. Слава Богу! Виждате ли, какво устройва добрият Бог!

– Кое е най-положително нещо, което придобихте от заболяването Ви?

– Без съмнение най-положителното е съединението ми с Бога, където чувствам Неговата любов да изпълва сърцето ми.

– Каква е връзката Ви с братята Ви в манастира Гувернету (на о-в Крит) предвид Вашето заболяване?

– Чувствам се благословен в манастира Гувернету. Това е едно свято място под покрова на Света Богородица. Със силното присъствие на св. Йоан Пустинник и като място на мъченици – там има голяма благодат. По Божие устроение имаме един благословен игумен – старецът Ириней, Божи човек, пълен с любов. В братството цари любов, пълно е със смирени отци, които водят своята борба. Грижат се за мен с жертвена любов. Един пример за любовта, която съществува тук: когато станах послушник, се появи моето заболяване. Получих диагноза ΑLS (амиотрофична латерална склероза) – това е неизлечима болест. Когато научих какъв е нейният развой, казах на стареца ми, че не искам да ставам тежест за братята и затова няма да стана монах. Но старецът (т.е. игуменът) и всички отци казаха, че ме приемат такъв, какъвто съм. Това е Христовата любов.

– Какво бихте искали да кажете на зрителите, които Ви гледат в този момент, болни и здрави?

– Животът без Христос не е живот. С Христос в центъра на живота ви имате любов, мир и животът има друг смисъл. Както казваше свети Порфирий: “Христос е всичко”.

Превод: Константин Константинов

Източник: Petar Ivanov Arlovski