Покаянието не е морализъм, а събличане на вехтия човек

los-810x540

Втора част на разговора с о. Харалампос Пападопулос, който участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“. Въпросите задава о. Спиридон Цимурис

Към първа част

О. Спиридон Цимурис: Покаянието не е някакъв ангелизъм, не е морализъм.

О. Харалампос: Не е формализъм, не е законническо уреждане, а събличане от вехтия човек, това съдържа болка, опитваш се да се преобразиш, тук има болка. Само така можеш да разбереш другия, който идва и ти казва своите страсти и немощи. Днес в бях в манастира на св. Порфирий и само да влезеш в килията му, чувстваш това нещо, това човеколюбие, това негово пълно разбиране към всички човеци за техните страсти, въжделения, желания. Как да го разбереш по различен начин?

– Припомнихте ми едно много хубаво събитие от живота на св. Порфирий, където бил заедно с един човек, и в същото време виждал гражданската война в Румъния и страдал за това, което ставало далеч от него. Мисля, че там другият става дял от моето битие. Толкова шокиращи, но и показателни са думите  на Сартр, че другият, погледът на другия ме заплашва и в крайна сметка се окопавам в един мой  свят, създавам моето святче и живея в него, а до мене всичко може да рухне. Напоследък преживяхме много разрухи, но начинът, по който действаме и гледаме на тях, е странен, т.е. ние сме си в нашата „кошара” (и само себе си гледаме).  Видяхме имоти да се разрушават, природните стихии да отмъщават, но въпреки това животът ни продължава все едно нищо не е станало. Не знам какво би могло да стане. Във всеки случай погледът ми много лесно може да се премести от катастрофата и да се ограничи в моето комфортно прекарване, а аз да я подмина и да отида някъде другаде, създавайки един друг, мой собствен сигурен, красив и отморяващ свят. Непукистът  (в отрицателния смисъл на думата) е тип човек, който иска да отморява, да се наслаждава в едно мнимо отморяване на „нищо-не-правенето“, освен това, което  той  иска. И там навряно се получава едно  пълно затваряне, което те кара да не виждаш какво става до теб, кой страда; да не разпознаваш болката на другия и съответно болката на твоето собствено аз.

– Да, разбира се! Защото когато цялото ми съществуване е изградено върху един субективизъм, тоест върху това, което аз искам и държа на моите права и желания, тогава определено се отчуждавам от всичко и всички. И понеже споменахте примера за кошарата и въобще за разрухата, която много пъти гледаме като зрители и  се наскърбяваме и разчувстваме: това съдържа един сантиментализъм, който много често е вид нихилизъм. Защото сантиментът може да те доведе до нихилизъм и до чувството да си казваш: леле,  какво стана, но за щастие не аз си го изпатих!

Разбира се, не го казваш така, но го има това,  което те кара да скърбиш, да плачеш, т.е. това е един поетичен сантиментализъм, който не те активира да направиш нещо и да вземеш отношение. Докато в светоотеческото богословие емпатията (съчувствието) не е романтизъм, а реализъм, а отците на Църквата нямали  романтично съчувствие. Затова и в Патерика един авва казва, че  любовта означава да видиш един прокажен и да му кажеш: дай ми твоето тяло и аз ще ти дам моето! Това ни звучи „някак”, като любовчийство, а е екзистенциален реализъм. Ако аз не се поставя на твое място, не дойда там, където си, ако не сляза в твоя ад, изкушение и страдание… да проблем е, защото това не може да се нарече любов. Може да е красив  морализъм, романтизъм и сантиментализъм, но аз трябва да се поставя на твое място и да те намеря там, където си. Това направил Христос. Бог можеше да ни спаси отдалеч, но Той не избра този път, а избра да дойде, да се измъчи, да пострада, да мине през нашите мъки, страсти, немощи, проблеми; да изпита безсилието на нашата история, на нашата смърт, пороци и страсти, да ни почувства и да стане един от нас, за да ни спаси.

– Това е събличане на Божеството, което толкова много се споменава в литургичните текстове.

– Това е  кеносис (понизяване), Бог се  понизява, губи нещо, а Той нищо не ни е дължал.

– Оставя нещо заради нещо друго.

– Да, но ние какво правим? Знаете ли, това да седиш пред телевизора и да гледаш трусове,  наводнения и убийци, говори за нашето изкривяване. Новините винаги се прицелват в лошото. Тук живеем в един свят –  добре де човече, не сме  толкова зле, стават и толкова добри неща около нас, толкова значими неща! Не всичко е толкова зле. Обаче не съществуват новини за доброто. Защо?  Защото  доброто не носи печалба. Пуснете новини само с  добрини. Гледаемостта ще удари дъното, никой няма да седне да гледа, защото това не го „гъделичка”, не му възбужда страстите; тази негова прикрита агресивност, която скрива зад усмивки и любезни думи. Но в себе си е готов да те ухапе, сякаш ти казва: стига, любезен съм с теб, имам добри обноски и се усмихвам, стига да не влезеш в личното ми пространство, да не ме засегнеш,  защото тогава се променям.

– И ние, гледайки начина, по който се изповядваме, много пъти настояваме върху всички катастрофични елементи на нашето аз и забравяме благодарението, красотата за хубавите неща, които Бог ни е дал, забравяме славословието. Навярно това да гледам новини и да оставам в катастрофичното има и някаква друга, вътрешна подбуда?

– Това е нещо много по-дълбоко. Не е случайно, че отците  поставят славословието и благодарението във висшите стадии на духовния живот. Започваме от страха, от себичността, а във връзката с Бога имам предвид, че се страхуваме от Него, а след това сме себични и искаме Рая и благата му. Както казва св. Порфирий: аз не искам никакъв рай, аз искам Христос и където отиде Христос, ще отида и аз!  Казвал съм това често в беседи и много хора се противят, дори и св. Порфирий да го е казал. Ние искаме само Божиите дарове (но не и Бога).

– Малко отклонение:  какво обикнахте в стареца Порфирий?

– Това е една голяма любов, а голямата любов не се изразява с думи!. . . Какво обикнах ли? Първо, тази негова човечност. Обикнах това, че е изключително човечен и не е далечен, не облича ролята на „отеца” на свещеническата власт, не говори ex cathedra и неговите отговори, цялото му присъствие е много безшумно, много смирено,  пълно с съчувствие и разсъдителност за другия човек. Уважава изключително много другия човек. Можеше да разговаря с всеки един и да започва разговор от нещо, което терзае другия.

Второ –  това, че живееше духовния живот като плод от радостта. Христос за него е бил радост, Бог е бил Приятел, Брат, а не Наказател, не някой, който като полицай да следи живота му. След това, не се задържал в злото. Днес пак ми казваха в манастира- една госпожа, която години от малка го познавала – веднъж отишла да му каже нещо и започнала:

– Геронда, знаете ли, дяволът. . .

А той я спрял и казал:

– Остави дявола, все с дявола се занимаваш, с Христос се занимавай!

Друга жена отишла при него:

– Отче, имам грехове, съгреших.

А той й казал::

– Няма да ти отговоря, защото още преди да извършиш греха мислиш за него, когато го правиш, пак за него мислиш, и когато приключиш греха, пак с греха се занимаваш!

Той не приемал това настояване върху греха.  Той беше роса на Духа, огромно откровение и мисля, че ще мине много време  докато богословието му бъде разбрано от Църквата, много хора още не могат да го проумеят, затова и по негово време мнозина изопачавали думите му. И мисля, че са ни нужни  много години докато разберем неговото богословие относно злото, безкръвния духовен път, за който говори и много други неща.

– Да поговорим за безразличието към обществото, към нещата, които стават до нас и аз оставам безучастен. Живея в това, което искам да живея и не приемам живота така, както е. Виждаме неща, които през последните години стават в страната ни,  и докато в миналото имаше силна съпротива, сега човек седи в ъгъла и само наблюдава какво става в живота му. Навярно се е разочаровал от всичко и всичко е зачеркнал.

– Ако обществото ни е разочаровано, и до голяма степен съм съгласен, че има разочарование сред гръцкия народ, трябва да видим защо е разочарован. Смятам, че той е такъв, защото десетилетия наред се очарова, но от една лъжа, от един празен живот, от една печалба и успех, в които нямаше труд и пот, нямаше пот, нямаше кръст. И това се вижда сега, когато сред тази криза нараства пропастта под нозете ни , защото сме разрушили не само нашата икономика, а се погрижихме по-напред да разрушим ценностните кодове на нашето общество. Вече не съществуват ценности, този народ няма визия. Един от основните елементи на депресията е, че появява когато един народ  престане да има визия, да вярва в нещо.  Отсъстват ценности, в по-стари общества може да сме имали граждански войни, глад, икономически катастрофи и т.н., но този народ имаше основни ценностни кодове, които го крепяха. Имаше вяра, имаше семейство, имаше закони, които го държаха. И не говоря за външни закони. Имаше една живо предание. Сега тези неща от десетилетия са разрушени върху олтара на парите, успеха, кариерата, индивидуализма, утилитаризма. унищожихме г. Най-малкото в провинцията успехът и визията за нас бе да  похарчим субсидиите по нощни заведения и максимално да пръснем  парите за безполезни и безсмислени неща. Тоест говорим за една депресия, през която народът ни минава, но трябва да разберем откъде идва. И идва, именно защото някога се очаровахме от лъжи, от едно много лъжливо и много гнила визия за живота, която се разпадна.  Трябва да има обща колективна визия, за да може това общество да излезе от отчаянието. И в този момент няма такава и затова съществува тази инертност. Знаете ли, има нещо друго: освен че депресията е разочарование от едно очарование, има в себе си и нещо друго много съществено. Има и изключително много вина. Така тук имаме и една колективна вина, защото дълбоко знаем в нас какво сме направили, и това ни изобличава. Тоест имаме   гузна съвест,  където казваш чакай сега, да не се задълбочавам! и така човек не може лесно да въстане. Затова и св. Паисий казваше, че  някои общества излизат от кризи след две-три поколения, които хората са напълно невинни, защото бъдещите поколения няма да  носят тази вина  и там ще се роди нещо ново. При нас съвестта ни не е толкова чиста. Тоест има една вина в цялото това състояние.

– Какво ни затруднява да участваме в живота ни, кои са онези неща, които ни плашат? Навярно страхът би могъл да е един елемент. Да участваме въобще в живота, да не гледаме на него като на филм, който гледаме пред нас без да можем да се намесим?

– Вижте, ако се отдалечим от конкретната – гръцка – реалност и криза и погледнем въобще,  екзистенциално, мисля, че това, което ни плаши твърде много, да участваме в живота, е самият  страх от живота. Тоест самият живот създава един страх в човека. Защо? Защото животът е непредвидим. Животът не влиза в схеми, не може да се отброи, да се детерминира, животът има динамика, която може да преобърне всичко в даден момент. И ние не искаме това, защото ни стресира. Затова какво правим? Бързо създаваме своето скривалище, намираме го, крием се от живота и даже го строим толкова хубаво,  толкова го украсяваме, че изглежда много хубаво. Много пъти използваме  дори сакрални неща, за да се скрием от реалността на живота. Не го казвам аз, а отците на Църквата. Например  можеш да  използваш най-голямата добродетел, за да се скриеш от реалността.

– Връзката с Църквата би могла да е едно такова скривалище.

– И семейството, и професията също – за да скриеш твоето аз,  твоите реални нужди и  да не бъдеш себе си в това, което правиш. Да се скриеш от самата реалност на живота, от себе си и своите възможности. Защото това нещо създава тревога в теб и не знаеш как да се отнесеш към него. Самата Църква много пъти, по-скоро самата религия, а не Църквата, е едно такова скривалище. Мнозина влизат в пространството на религията, защото там чувстват една психологическа сигурност, която в действителност е едно душевно прибежище.

Влизат не защото са движени от любов към Бога, не защото  имат копнеж за съединяване с Христос, не защото са очаровани от учението на Христос и искат да живеят живот съгласно Христа, а защото така знаят, така се чули и са им го представили: ако влезеш там, няма да се разболяваш, или ще оздравееш, ще намериш работа, няма да катастрофираш. Това показва, че употребяваш Църквата  и религията, за да се скриеш от страха към живота, а животът е непредвидим, има изпитания, възходи и падения, обрати.

Намерете ми едно житие на светец – аз досега не съм намерил,  който да не е имал големи изпитания – Сам Христос и Света Богородица са имали. Кой каза на хората елате в Църквата и всичко ще се реши! И дори това беше лозунг по мое време и проповедници го казваха. Всичко ще е добре. Не, не се решават нещата по светския начин, по който ние смятаме. Архим. Василий Гондикакис казва: не само че не се решават, а повече си патиш. Но какво става? В Църквата и в живота съгласно Христа имаш друго тълкувание на събитията, имаш Божията благодат, имаш Светия Дух и застъпничеството на светците. Всичко това укрепва борбата и усилието,  утешава, преобразява се твоето  битие.

В Църквата отивам, за да се преобразя, а не за да не се разболея, не за да не катастрофирам, не за да не гладувам и т.н. Това може да го правя и другаде – нима е нужно  да ходя в Църквата? Мога да го правя в някое сдружение.  Пространството на Църквата е конкретно – Иисус Христос, любовта към Бога, жаждата ми за съединение с Бога и с всичко, което това означава, избавление от смъртта. Целта е Бог, не Неговите блага, защото сякаш ми казвате, че имаме един много добър баща, който хипотетично обожавам, но всеки ден го чакам да умре, за да взема собствеността му! И питам: умря ли? Не е умрял. Умря ли? Не е умрял.

Веднъж отидох да правя Маслосвет на един човек – а хората  си мислят, че ако свещеникът прави Маслосвет, значи човекът умира. Отидох, извърших Маслосвета. Жената обаче не умираше. Страшно беше. Наистина не бях виждал такова нещо.  Видях с очите си как си пъха ръката в устата си да си извади душата, тоест не можеше да умре. И синът й се беше разочаровал. Да, колкото и трагично да изглежда, той беше безутешен и когато направих Маслосвета, излезе вън до вратата и ми каза:

– Е?

– Да?

– Колко време й даваш?

Какво да кажа, отвърнах:

– Във всеки случай ще умре.

– Наистина ли? – отвърна той радостно.

Разбирате ли? Така е, не можеш като отиваш в Църквата, единственият ти подход да бъде този: какво Бог ще ти даде и ти какво ще вземеш… И си мислиш защо не си радостен и отброяваш:  помолих се и не съм това, което исках, причастих се… Тоест ние имаме напълно погрешно разбиране и подход – то е утилитарно и светско разбиране. Това е една секуларизация, която троши кости, тя е скрита, но има благочестиво външно покривало. Но така не търсиш Бога, а търсиш Неговите блага – това, което ти дава, а не  Него Самия.

– И е толкова сладко, че това преобразяване дори и в св. Писание се представя винаги във връзка с Кръста. Как можем да се научим да обичаме Кръста, пътя на Кръста, тропоса на Кръста?

– По правило този, който обича кръста, Христовия кръст и вижда, че изпитанията са кръст за неговото освещение, чувства една невероятна сладост.

Превод от гръцки език: Константин  Константинов

(Следва)

 

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: