Животът на християнина е животът на Христос в света

Трета част на разговора с о. Харалампос Пападопулос, който участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“. Въпросите задава о. Спиридон Цимурис.

Втора част

О. Спиридон: Игото Ми е благо.

О. Харалампос: Да, чувстваш изключително силно това. Повтарям – без болката да престава да съществува. И тук правя връзка с това, което казахме преди – в Църквата животът не се променя външно, не преставаш да изпитваш глад и жажда, да се разболяваш, но в теб се променя гледката; променя се начинът, по който гледаш, разбираш, усещаш. Св. Порфирий вътрешно се променил и можел да гледа, да чува, да чувства, разбирал какво пеят птичките; разбирал растенията и техните  движения, усещал аромати от километри и казвал: спри колата, тук усетих нещо. Тук има еди-какво си. И го намирали. Защо?  Нямало външна промяна – нищо, но Светият Дух вътрешно го обновил. Това става и с кръста. Не се променят външно условията на живота ни,  в Църквата не се променя нещо външно –  животът ще продължи да има същите проблеми, както винаги ги е имал до края на света. Но вътрешно с Божията благодат се случва промяна в това как аз виждам, чувам, усещам, вкусвам и докосвам нещата – всичко стана ново. Всички сетива се обновяват – как ходиш, как говориш – всичко е ново. Затова кръстът и изпитанията стават не една обикновена болест, а посещение на Божията благодат.

Затова много пъти ще видим как след болест или изпитание приемаме голяма благодат – виждаме една радост в нас. Какво е благодатта? Св. Порфирий казва, че първото, което чувстваш при благодатта, е неизразима, невероятна и външно необяснима (без да си спечелил от лотарията) радост. Второто е едно усещане и затрогване, че Някой много те обича. Третото е мирът, който чувстваш в себе си. Мир, а не безразличието, за което говорим сега. Не че не те интересува какво става навън – интересува те, но не може да те смути. Ти се чувстваш несмутим сякаш имаш някаква „изолация”, но  не на чувствата, а още по-дълбоко – на битието. И докато преди условията и ситуациите са те разочаровали, стресирали и подлудявали, сега ги посрещаш със спокойствие,  необясним оптимизъм и позитивност и казваш: аз ли съм този човек? Аз, който се подлудявах, нервирах, чупех всичко и мразех всички, а те бяха мои врагове? Къде отиде сега това?  И мисля, че в това е радостта на кръста.

Както казва старец Софроний Сахаров, в даден момент трябва да разберем, че животът на християнина е именно животът на Иисус Христос в света. Не можеш да отхвърлиш стъпките и стадиите от живота на Христос, а един от основните стадии е кръстът. Но какво правим ние многократно? Четем една книга, ентусиазираме  се от харизмите на някой светец, но никой не иска да вземе кръста си. Но големите харизми са свързани с големи изкушения. Харизмите не се дават току-така. Не че трябва да си изпатиш нещо, а да съществуват предпоставки, за да може благодатта да процъфти в теб, и една от тях е: да си разработил „материала” вътре в теб, а болката и изпитанията правят точно това. Ние искаме да вземем харизмите, да намерим мира на помислите, да намерим мира в сърцето си, да придобием несмутимо вътрешно състояние; да имаме молитва и умиление, но не искаме да минем през кръста.

Отхвърляме изпитанията, да, но не става иначе. Това е основна предпоставка. Не може да стане иначе, но не защото съществува един бог, който иска  да ни изпитва и да страдаме, за да ни дава харизми, а защото трябва да се счупи витрината (в която се оглеждаш), да се пречупи егоизмът, тази безразличност, това чувство за всемогъщество, власт и пълен контрол. Страшно нещо – да искаш всичко да контролираш, да имаш пълен контрол. Затова Бог допуска някои изпитания и сякаш ти казва: Приятелю, нямаш пълен контрол. Приятелю, не можеш нито да контролираш, нито да планираш всичко. Ще  „обърна” плана ти.  Защото Бог няма „морал” .

– И тогава започваш да живееш.

Тогава живееш реално, защото това е красотата и перипетията на живота – да се оставяш на течението на нещата, на Бога, на течението на Божия промисъл; да се оставяш на тази игра с Бога. Εдна игра е връзката с Бога: тя е радост, която се крие от теб, явява ти се, разочарова те, отново ти дава надежда, а ти се ядосваш и се караш: Къде си, Боже? – Му казваш. Така Го пита и старецът Емилиян: Къде си? Но Той не отговаря, сякаш е безразличен, а ти се чувстваш разбит и си казваш: Край, няма да се вдигна повторно! Изключено е…

Но ще станеш отново. Когато си мислиш: изключено е да съм както преди, ще бъдеш не както преди, а още по-добре. Ти си мислиш, че няма да стане това, помисълът ти казва тези неща, както и усещането, което имаш. „Яли” сме много ад, знаем, че Бог ще помогне – ти ще паднеш и Той ще те вдигне, но не когато и както ти искаш. Бог не се подчинява на правила и закони. Ние искаме Бог да има нашия морал, нашия сантиментализъм и се питаме: Той не ни ли съжалява?

Внимавайте в това, което ще кажа: не, не те „съжалява”, но не в този смисъл, който ти го разбираш. Бог знае къде ще те отведе, знае какво ще ти даде. Просто трябва да Му се довериш, да Му се оставиш, да не се противиш. Ние много се противим, инатим се пред Бога.

Много пъти се замислям за случая със св. ап. Павел, който  стигнал до седмото небе, видял  Божиите откровения и тайни, но казва: „даде ми се жило в плътта ангел сатанин”. Имал е някакъв проблем – ние знаем точно какъв. Едни казват, че е имало друг човек  в неговите мисионерски пътувания, други казват, че е било нещо лично, но във всеки случай това е било нещо много сериозно за него. Защото, за да моли толкова много Бога, това означава, че каквото и да е било, то го е измъчвало изключително много. И е страшно това, което Бог му казва: Стига ти Моята благодат – това, което съм ти дал. Остави болестта – щом я имаш, тя ти е нужна. Бог оставя изпитанието, за да ни държи балансирани, т.е. тръгваш да си създадеш някакво погрешно разбиране,  но идва болестта и се приземява. Започваш да презираш и не състрадаваш другия, но Бог допуска едно изкушение, ти придобиваш състрадание и си казваш: строго се отнесох към другия. Тогава „идваш в себе си“. Но зад всичко това е онова добро, за което си казваш: „Не им пука!” – и ставаш толкова безразличен към себе си, че намираш себе си.

– Преди да поговорим за това „Не ми пука!”, да кажем още нещо за безразличието като наказание. Безразличен съм към твоето съществуване. Имам чувството, че често сред съпрузите това се използва като наказание, когато единият е безразличен към другия.

– Разбира се, това е едно често срещано безразличие – често наказание, чрез което единият иска да накаже другия. Мисля, че най-познатото и най-известното е, когато единият направи нещо, а другият веднага се навъси, не му говори, отива и се затваря в стаята си или постоянно сменя каналите, докато ти скъса нервите.  Жената се опитва да каже нещо, но мъжът не говори, чумери се. . .  Разбира се, това понякога е и любов, тези неща крият и любов, защото не мисля, че този тип безразличие е реално наказание. Когато наистина си безразличен към другия, ти не искаш дори да го накажеш. Просто не съществува за теб, напълно безразличен си към него. А чрез наказанието имаш в себе си едно усещане за загриженост – наказваш го, защото ти пука за него, защото нещо искаш от него.

Тук има и един богословски проблем – като малки може  родителите ни да са ни наказвали и да не са изпълнявали нашите желания, а ние проектираме това върху Бога и си мислим, че Бог ни наказва, когато не ни изпълнява молитвите.

– Не отвръщай лицето Си от мене, защото скърбя.

– Тези молитви наистина са превъзходни, защото са много човешки, имат много човечност, а когато има човечност, има и божественост. Ние много пъти отиваме в Църквата, за да намерим Бога, но забравяме, че сме хора. Отиваме да се осветим и ставаме безчовечни; отиваме да намерим божествеността, но забравяме човечността.

– Тук е величието на пророк Давид, на Псалтира.

– Псалмите са невероятни, затова Псалтирът е спечелил сърцата на вярващите, защото това е едно оголване.

Онзи ден едно момиче ми каза: отче, помолете си много за мене, защото Бог не ме чува. Разбирате ли? Съществува това разбиране, което се култивира в Църквата, че понеже си грешен, затова Бог не те чува. Чува те и то много – й казах аз. Наистина ли? – Разбира се. Разбира се, ще те чуе, защото имаш нужда, защото си Неговото болно дете, защото те боли, защото страдаш. Теб ще чуе. След като Христос казва, че „здравите нямат нужда от лекар, а болните”, то ако си мислиш, че си здрав, какво работа имаш с Мен? Стой си там, където си здрав. Съществува това измерение, в което не чуваш Бог да отговаря на молитвите ти, сякаш те е оставил, защото сгрешил. Но Той е преди всичко с теб в това състояние…

Св. Порфирий казва, че дори грехът не може да ни отлъчи от Бога. Това може да ни звучи  някак странно, но в книгата „Живот и слова„,  той ясно го казва. Какво има предвид? Грехът като онтологично събитие ни отчуждава, но той казва това, защото твърде много хора са развили една нова форма на фобия, която още не е анализирана от психолозите – амартиофобия (страх от греха, идва от амартиа – грях и фобос – страх, бел. ред.). Ние настояваме: Ах, съгреших, ах, какво направих, защо го направих, как го направих, защо да стане, защо стана, Бог не ме обича, сега как да се помоля, ще отида в ада, Бог ще ме накаже,  къде ще отиде душата ми?

Това говори за стрес, тревога, неверие, защото ти не вярваш в благодатта на Светия Дух. Очевидно вярваш в себе си,  в твоите постижения и  именно затова си оплескал всичко и си разочарован. Но ако вярваше в любовта на разпнатия Иисус, ако вярваше, че Христос ни е оправдал – в един много по-дълбок смисъл – тогава няма да се тревожиш, ще падаш, ще ставаш, без да мислиш за греха. Старецът Порфирий казва: не мислете за греха. Случило ли се е? Забравете го. А ние гледаме назад. Направи нещо добро, но не оставай в тази скръб, в това злочестие  и депресия, не мисли за ада. Светецът не искаше такива неща. Казва, че само веднъж помислил за ада и се наскърбил толкова много, че си позволил това! Не искал такива неща, мислел за рая, за ангелите и светците, за разпнатия Христос и прошката на Бога, за Неговата любов. Толкова много пъти чувстваме, че Бог ни оставя и това е сякаш едно наказателно безразличие: Той не ни поглежда, защото сме грешни и не иска да се занимава с нас. Но не, Той се занимава изключително много с нас и особено в нашите мъки и страдания.

– Това е доброто безразличие, благословеното „Не ми пука!”

– То е това, за което говорихме, т.е. да дойде този благословен момент, в който с Божията благодат ще се оставим напълно на Божия промисъл. Трябва да спрем този страшен стрес на планирането. Това  са светски методи, светът  използва тези неща. Добре, но в духовния живот не е така. Това е тази тревога, с която искам всичко да контролирам, всичко да планирам, всичко да уредя, но трябва да се научим да се оставяме (на Бога). Ние не се оставяме на Божия промисъл, не се доверяваме на Бога, а трябва да се оставим на Него и да разберем, че в сферата на отношенията с Бога нещата не са както в света. Тоест Божията етика, справедливост и мъдрост не са като тези в света. И това, което в света наричаме нравствено, пред Бога може да не е нравствено. Божията „мисъл” и действия са толкова парадоксални! Бог подхожда по един парадоксален начин към човека, както казва старецът Софроний, пътищата на Бога са парадоксални. След няколко дни ще се чете евангелският текст за родословното дърво на Христос и Лев Жилет прави хубав анализ като казва, че ако видим откъде е минал Бог, през какви хора, за да стигне родословно до Иисус, ще се подлудим, ще се скандализираме, защото в цялото това родословно дърво не са всички добродетелни и святи. Ако човек проследи живота им, ще види, че има грешници. Тоест ето откъде минава Бог и Неговия Промисъл, Бог какво използва, за да доведе нещата до Своя план.

Той може много пъти да използва пътища, които не сме си представяли и не можем да ги разберем; те да ни изглеждат щури и дори ужасни, а ние да страдаме и да  ни боли. Но Бог използва всичко – дори и грехът, който сме извършили, Той превръща в благословение – ще го претвори, ще го трансформира, както казва св. Порфирий. Смъртта Бог е превърнал във Възкресение, а позорния Кръст – в  триумф. Ние обаче вземаме един лист и отбелязваме: Това е добро, но защо така стана? Това е зло, но защо да стане?  Такъв е начинът в нашите очи и с нашата логика и броене. Затова трябва да разберем, че Бог не мисли като нас, не действа като нас, не промисля като нас. Той е  напълно Друг, Той е парадоксален, чуден Бог! В пророчеството на Исаия, се казва: Ти си чуден Бог, играеш на криеница, криеш се, откриваш се. Тоест Бог може да ти се яви чрез един човек, чрез едно обстоятелство – да отидеш до павилиона и да ти даде едно послание – знак, който да преобърне  живота ти. Да влезеш в храма, да чуеш една дума и целият ти живот да се промени. Св. Антоний чул този израз: „Иди, продай имота си, и раздай на сиромаси” – и душата му се съкрушила: Вземи всичко, Христе мой! Теб искам, не искам нищо друго в живота!

– „Не ми пука!”

– „Не ми пука!” – и оставил всичко. Никакъв имидж. Светците в действителност били това – непукисти в добрия смисъл –  не ги интересувало хорското мнение и какво мислели за тях. Те разваляли представата за тях и много пъти ставали предмет на противоречие. Това е живата връзка с Бога. Ако нямам жива връзка с Бога, ще седна  с една писалка и ще пиша: постих два дена + прочетох две повечерия + и един акатист + = +++ три  плюса. След това: направих един грях – направих още два  гряха – – =  – – – три минуса. Е, квит съм.

– Сметката излезе.

– Да, сметката излезе. Е, започни да правиш това цял живот!  Ще вегетираш с твоите цифри, сметки,  мисли, помисли,  злочестие, но няма да го има това, което казва св. Порфирий и други светци – тази живина, тази силна връзка, при която за да е интензивен животът и  връзката, трябва да приемеш и болката. Някои ми казват: аз, отче, няма да се влюбя втори път! Защо? Защото изпитах болка. Хубаво, но болката означава, че си жив, че съществуваш, че се бориш, че в теб работят чувствата. Какво искаш, да се изолираш емоционално?  Хареса ми нещо, което прочетох: разликата между скръбта и депресията е, че при депресията дори скръб не чувстваш, всичко е заличено, твоята вселена е умъртвена. Знак за здраве е да чувстваш скръб, това означава, че се бориш, че си жив. Да почувстваш скръб или се разболееш са човешки неща. И Христос ги е чувствал. Животът е туптял в Него, чувства, живот, връзка – Той е губил, печелил. Постоянно губя – казваш ти. Не прéчи, и това е хубаво. Какво казва архим. Василий Гондикакис? Някой му казал:

– Геронда, атеист съм.

А той отвърнал:

– Не прéчи, и това е хубаво!.

Стой там, където си и Бог си знае работата. Този негов отговор е израз на мъдрост, т.е. не можем насила да те направим вярващ, не можем да ти бием една инжекция „божественост” или да ти дадем  едно такова хапче. Дръж това, бъди искрен и честен в това, което си, и ще дойде час. Бог ще намери път и теб да доближи.

В моето семейство повечето бяха атеисти и станаха вярващи без нищо да кажа. Не правих никаква програма как ще направя вярващ баща ми, който беше политически ляв. Не правих програма или манифест, а оставих Бог да действа. Ако искаш насила да накараш детето си или мъжа си да ходят на църква, това няма да стане – още повече ще влошиш нещата. Затова мъдрият св. Порфирий казва: не говорете, а се молите за хората, с малко думи. Отварям скоба: много пъти казваме, че трябва да говорим с малко думи – това жените го правят, но с цялото си  присъствие те говорят твърде много.

Казваш например: Пак ли няма да дойдеш на църква? А след това гледаш навъсено, не говориш и проявяваш презрение към мъжа си. Когато светецът казва да не говориш, има предвид да забравиш този въпрос, да се молиш и да го оставяш на Бога, да не ти пука. Св. Порфирий прави едно ново тълкувание на израза „лявата ръка да не знае какво прави  дясната“. Твоето вътрешно, скришно, противопоставящо се аз да не знае какво прави външното аз, защото веднага щом усети, че тръгваш да направиш добро, да се помолиш, да обикнеш, то веднага се противи . . .

Превод от гръцки език: Константин Константинов