Какво ни пречи да се доверим на Божия промисъл? (втора част)

Автор: о. Хараламос Пападопулос

продължение от тук

  1. Втора причина, която не ни позволява да се оставим на Бога, е разбирането, според което предаването на Неговия промисъл и на течението на събитията е проява на слабост.

С други думи на Бога са оставят слабите. Не мисля, че е нужно особено усилие, за да разбере човек, че отново се намираме пред едно объркване на разбиранията. Вярата като светодуховно събитие – а не като душевно скривалище и уреждане – само слабост не е, след като те зове към преодоляване на биологичността и вродените инстинкти. Движи те вместо към защитаване на егото към пълно оголване.

Не се оставям на Бога, защото се чувствам слаб да преживея или да посрещна реалността на живота, а защото:

а) обичам Бога и Му се доверявам, опитвайки се да изпълня заповедите Му

б) признавам моята онтологична недостатъчност, че онтологично не съм самодостатъчен.

Смъртен съм, боря се срещу времето и тлението и търся връзката, която явява последния смисъл на нещата. Това не е слабост, страх и отказ от отрицание на живота, а екзистенциален реализъм. Да, не съм господар на играта. Играя главна роля, но не определям в пълна степен състоянията на живота. Просто ме превишават.

3. Третата причина за отказ да повярваме в Божия Промисъл е убеждението, че единствено ние разбираме правилно реалността и живота.

Порицаваме всички за техните решения, само и само защото са различни от нашите. Безсилни сме да приемем това, което е различно и превишава нашите възприятия. Стигаме дори дотам да изобличаваме и Самия Бог за Неговите решения и избори. Това, което не се побира в нашето възприятие, просто не съществува. Напълно е ясно, че с едно такова нарцистично възприятие човек не може да създаде връзка не само с Бога, но с абсолютно никой.

4. Четвърта причина за безсилието да се оставим е нашият стремеж да контролираме всичко.

Тоест имаме горделивото възприятие, че само ние се справяме превъзходно. Вкъщи, на работа, във връзката ни, навсякъде, трябва всичко да прекарваме през нашия контрол, всеки детайл трябва да се контролира, след като само ние сме способни и съвършени.

Докато от една страна протестираме, че нямаме помощ и никой не се интересува от това как се справяме, когато някой благоразположено поиска да ни помогне, правим всичко, за да го прогоним от нас. Принизяваме го, подценяваме го, отнемаме всички негови компетентности и въобще не оставяме нищо на неговата преценка и действие.

Това егоцентрично възприятие и акт на живота пренасяме дори във връзката ни с Бога. Тоест на думи може да молим Бога да ни помогне или да се грижи за живота ни, но не се оставяме с доверие на Неговия промисъл. Стигаме до самонадеяното разбиране, че само ние знаем правилното и можем да го направим. Не е нужно да ви казвам, че последиците от това егоистично отношение, след като цялата вселена се движи в един спектър на взаимно въздействие и в никакъв случай на самоизолация.

5. Пета причина е възприятието, че Бог се грижи и интересува само от съвършените, добрите и онези, които съумяват да изпълняват заповедите Му.

Изглежда излишно, но не е, да повтаряме постоянно докато се превърне в дълбоко наше убеждение, че според християнската антропология не съществуват съвършени хора и съвършени състояния на живота. Всички съгрешаваме. Грешката е синоним на битието ни. Съвършенството принадлежи изключително и само на Бога и Неговото царство.

Бог не обича и не се грижи за съвършените и безупречните, защото много просто – те не съществуват. Тези, които се чувстват „съвършени“, се намират в ужасна заблуда и очевидно нямат нужда от Бога. Христос говори много ясно, че не е дошъл да призове онези, които се чувстват праведни, а грешниците към покаяние.

Това, което не разбираме, е че в Църквата и в живота в Христос се подвизаваме, не за да се почувстваме съвършени, а за да осъзнаем нашата онтологична недостатъчност. Да почувстваме нашето пропукано несъвършено битие, без вина, отмяна и разочарование. В Църквата Някой те обича дори и в най-мрачните дни на живота ти. Аз може да съм пълна развалина, но Бог ме обича. Това е опитът от Божията любов, абсолютно приемане и велика милост.

Св. Тихон Руски казва, че в Рая не отиваме, постигайки нравствени и духовни победи. Райските двери не се отварят с нашите пости и добродетели или с нашата нравствена чистота. Раят винаги е дар на Божията любов, а не наше индивидуално постижение или заслуга. Не отиваме в Рая победа след победа, а поражение след поражение. Раят се дарява на онези, които никога не повярваха, че им принадлежи, и то изключително.

6. Шеста причина е нашето изкривено убеждение, според което мога да се оставя на Бога само когато се почувствам готов.

Това възприятие не е само духовна грешка, но и генерална грешка на живота. С други думи, не можем да отлагаме и да ограничим хода на живота в името на един контрол и подготовка. Независимо как се чувстваме, трябва да присъстваме в настоящето на Божието присъствие. Днешният ден ни зове да присъстваме живо, а не да отсъстваме или да се крием, колебливи в името на една емоционално отлагане.

Мнозина казват: „Още не се чувствам готов да се доверя на Бога, не чувствам нужда да ходя на църква, не съм се подготвил да се причастя, първо да узрея малко и т. н.“. С други думи, използват емоционални критерии за връзката с Бога и живота. Обаче емоцията е най-променливият фактор на живота. Във всеки един момент се променя. Не може да стане критерий за решенията ни. С такива помисли и емоционални тълкувания нашето чуждо себерушителено Аз ще отменя всяко усилие за промяна в живота ни. Затова започваме едно пътуване, дори когато не знаем пътя. Самото пътуване ще ни поучи и ще отвори пътищата пред нас.

7. Седма причина, която не ни позволява да се доверим на промисъл, е фактът, че  съсредоточаваме цялото ни действие и сили в защитата на собственото ни Аз.

Какво означава това? Че цялата ни духовна сила се изразходва в предотвратяване на опасността. Вместо да живеем един живот със смисъл и радост, което ще ни позволи да преодолеем заплахите и изпитанията на живота, ние се изчерпваме – с тревога и безпокойство – в предотвратяването на затруднението и изкушението. И нещо подобно е най-малкото утопично, освен ако някой не живее в една въображаема стъкленица, която естествено ще стане най-голямото му нещастие. Няма никакъв смисъл да избягваш дъжда, а да вземеш чадър, когато започне да вали. Не можем да проконтролираме всички неща в живота ни, но можем да проконтролираме нашите реакции спрямо тях, как ще го посрещнем и как ще ги използваме. Оттук, оставянето на Божия промисъл и любов е най-дълбоката константна на живота ни.

От всичко гореспоменато разбираме, че доверието и оставянето на Божия промисъл е най-простото нещо. Съществуват изкривени разбирания и дълбоко залегнали убеждения, които правят това усилие достатъчно трудно. Ако искаме да сме искрени, тази борба трябва да се укрепи от Божията благодат. В противен случай борбата не е възможна. Но чувствам, че ако някой е автентичен в своето търсене, и отговорът от Бога ще бъде аналогичен. Тоест укрепващ и спасителен. Във всеки случай едно е сигурно, че в този живот, за да се научиш да плуваш, трябва да  се научиш да се оставяш, в противен случай удавянето е сигурно.

Край на беседата

превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: