Какво ни пречи да се доверим на Божия Промисъл? (първа част)

Автор: о. Харалампос Пападопулос

Като хора твърде много се затрудняваме да се доверим. Като християни се затрудняваме да се научим на онова, което в живота в Христос наричаме „предаване“, тоест оставяне на Божия промисъл. Църквата постоянни ни зове чрез литургичните увещания да почувстваме думите „целия си живот на Христа Бога да предадем“. Въпреки това се затрудняваме твърде много. Нашето нарцистично Аз иска всичко да контролира. Иска да вижда своите планове и начертания да се осъществяват в живота. Всеки път, когато това не се получава, се разочароваме и се отричаме от Бога.

Христос обаче ни зове да се доверим и да се оставим на Божия промисъл, на Неговата спасителна грижа за нас, за всеки човек, за историята и творението. В Църквата не вярваме просто в някакви свещени принципи и ценности, не приемаме религиозни теореми, а създаваме връзка с Бога, хората, творението. Вярата в Църквата има връзка с една Личност, Която познаваме всекидневно, открива ни се чрез събитията, преживявания и опита, чрез всекидневието на живота, стига човек да може да вижда, а не просто да гледа.

Затрудняваме се твърде много да се оставим на Този Бог и на тази връзка, въобще на това, което наричаме тайна на живота. . .

Нашето безсилие да се предадем на Божията воля и промисъл създава многобройни, последователни всекидневни проблеми в нас и във връзката ни с другите. Представете си човек, който е в влязъл в една река и не иска да приеме, че трябва да плува по нейното течение. Но реката има само една носталгия – морето. С други думи, дали буйно, дали лениво, ако се озовем в течението, ще стигнем до морето. Това е една метафора, за да разберем, че ако се оставим на течението на нещата и на събитията, зад които се крие Божият промисъл, ще стигнем в прегръдката на Бога, до вътрешна пълнота. Но ние, напротив, какво правим? Заставаме неподвижни срещу течението на нещата, отхвърляме Божия промисъл и си трошим главата. Но защо се затрудняваме толкова много да се оставим?

Според християнската антропология човекът е тварен. И тварността, т.е. смъртността на човека, има някои черти, каквито са изменчивостта и променливостта, т.е. фактът, че всичко е променливо и във всеки един момент може да се измени. Както казва Хераклит, „никога един и същ човек не може да влезе в една и съща река два пъти“. Това означава, че не съществуват абсолютни константи, а всичко се променя постоянно.

Един друг елемент, който тварността има в себе си, е недостатъчността. В душата ни винаги има едно усещане за недостиг и във всичко, което правим, чувстваме, че нещо липсва. Създаваме едно желание, върху което проектираме нашето въображение. И смятаме, че ако постигнем и ако преживеем това желание, тогава ще бъдем най-щастливите хора на света. Но дори когато постигнем обекта на нашия копнеж, в същия момент, в който го вкусваме, го демитологизираме. Струва ни се малко и недостатъчно. Лакан, френски психоаналитик, казва, че желанието няма обект, в действителност всеки път, когато удовлетворяваме едно желание, обектът липсва. Тогава тази празнота е призвание отново да се покрие един нов обект на желание, който също ще подхрани тази липса. Разбира се, този латентен процес е израз на една екзистенциална истина, на жаждата на човека за абсолютното. И това е значимо за богословието.

Сега стигаме до един друг елемент на смъртността, който е частичността, т.е. човекът не е всеобхватен. Само Бог е всеобхватен. Човекът участва частично в нещата, които винаги го ограничават. Пространството и времето, които също са елементи на тварността, затварят човешката ипостас и я изправят до стената, а смъртта иронично ѝ намигва. Накъдето и да погледне човек, среща смъртта, този последен негов враг. Неслучайно науката психология смята, че зад всяка болест и душевно разстройство, но дори и зад неврозата, съществува екзистенциалната тревога от смъртта. Сега сме тук, в конкретен час и ден, не можем да сме и някъде другаде. Това е едно ограничение, една частичност. Човекът не може да стигне до всеобхватността на нещата, това е един елемент само в Бога и само светците, които преодоляват частичността, участвайки в светостта на Бога, в определени моменти преживяват донякъде всеобхватността в тяхната любов и доближаване до Бога. Тоест в едно лице обичат цялото човечество, в погледа на едно животно могат да обичат цялото творение, да страдат за всяко същество, което се мъчи и изпитва болка. Картината на едно ранено животно може да ги  разтърси и да почувстват падението на цялото творение. В житието на свети Силуан Атонски се казва, че веднъж видял една змия на Света Гора, която била ударена и прорязана, очевидно някой поклонник я ударил, и виждайки как се гърчела малко преди да умре, веднага преживял падението на всички векове.

Накрая, друг елемент, който тварността носи, е ентропията. Човекът, вселената, цялото творение има една деконструираща динамика. Това, което цъфти, вехне, извисява се и след това пада. Преживяваме това всеки ден в нашата душевна нагласа, в нашите мисли и преживявания. Чувстваме един ентусиазъм, а след това виждаме, че той намалява, изпитваме радост за едно събитие и лека-полека отслабва; скръб, радост, разочарование, вяра, неверие вървят едно след друго.

Споменахме всички по-горни елементи на смъртността и тварността, за да разберем, че тези дадености на битието създават страх и несигурност в човека, факт, който го подтиква да иска контрол над всички неща и състояния.

Страхът и тревогата от смъртта са покрити, тоест ние използваме маски във всекидневието на човека. Те не се показват директно, а се смесват с други състояния, затова и не могат да се проследят много лесно. За да може човек да контролира този страх от смъртта, се опитва да „узакони“ една въображаемо безсмъртие, тоест да създаде едно безсмъртие чрез контрол на нещата. И как прави това? Прави го с едно светско отношение към властта, парите, силата, очарованието, пансексуалността и други неща, чрез които иска да се почувства господар върху живота, който го плаши. Това господство обаче е абсолютно крехко и смъртно.

Бих искал във връзка с това, което казахме, да видим някои мисли, които засягат страха на човека да се остави на течението на живота, на Божия промисъл. Кои са менталните и душевни задръжки на човека, които го държат далеч от това спасително оставяне?

 1. Първото е, че бъркаме оставянето на Божия промисъл с оттеглянето от живота.

С други думи, при увещанието „остави се на Божията воля, не искай всичко да контролираш…“, идва възражението, че това оставяне е пораженчество, което формира един безволев човек.

Объркването е очевидно, след като предаването на Бога и живота се бърка с оттеглянето. Едно е „оттеглям се“, което означава ставам едно безволево същество, не участвам в живота ми, не поемам отговорности, не съучаствам във формирането на моята лична история в пряко съработничество с Божията благодат, и друго – предавам се и се оттеглям от живота. Първото отменя персоналността и Божия призив към човека. Второто съдържа динамиката на връзката. Бог иска човек да бъде отговорен за живота си. Затова и в библейския разказ в Битие Бог поставя Адам и Ева пред един избор, тоест пред един акт на отговорност. Бог иска един човек, който се е оттеглил от своя призвание, което е богоуподобяването. Заповедта за богоуподобяването  съдържа съзидателност, борба, движение към Някой.

Църквата и животът в Христос не са живот, който гледа в миналото. Нито се ограничава единствено в настоящето, а се открива  в бъдещето. И бъдещето има отговорност. Идентичността на Църквата се черпи от есхатона на царството Божие. Това бъдещо обещание става опит и вкусване на живота в св. Евхаристия. Там вкусваме частично от онова, което идва, но още не е тук. Бог не оставя всекидневието на живота ни без свидетелството за Неговото присъствие. Ако някой може да види, вижда, че зад всичко и във всичко стои Той.

Оттук оставянето на Божия промисъл в никакъв случай не е оттегляне от живота. „Оставям се“ означава, че се опитвам да включа Божия воля в моите планове. Излагам това, което чувствам или усещам като правилно, вземам моите решения и се опитвам да ги осъществя, но винаги се моля и търся Божията воля.

Не отхвърлям трудностите и разочарованията, грешките и провалите, болката и изпитанията, които ще дойдат. Възприемам ги като част от процеса, като узряване на моето желание. Разбирам, че отвъд моите планирания съществува Бог, Който вижда и знае по-добре от мен най-голямата полза за моето битие. Опитвам се да прочета знаците и свидетелствата на Бога в живота ми, да видя и да разбера какво иска от мен, какво иска да ми каже или да ми даде в  развоя на живота ми.

Каквото мога да променя трябва да го променя, каквото не може да се промени, го приемам и се научавам да подхождам правилно към него. И очаквам една нова възможност за промяна. Ще дойде. Животът, това са етапи и моменти. Това, което не съм постигнал в миналото, не означава, че бъдещето не може да ми го даде, и тук виждаме антропологичното приложение на горепосочената  богословска истина, че черпим нашата идентичност не от нашето  минало или настояще, а от бъдещето, от есхатона на царството Божие. Това просто означава, че един човек не може да бъде осъден за неговото вчера или сега, защото принадлежи на бъдещето. Нито можеш да съдиш и да осъждаш някой за грешките от миналото, защото ти убягва неговото бъдеще, което Бог знае, затова и Той е абсолютният и единствен справедлив Съдия.

Но има голямо значение да разберем, че оставянето на Божия промисъл е избавително и спасително, но в никакъв случай не ни освобождава от изкушенията и изпитанията на живота. Напротив, доверието в Бога предполага вярата, че както нещата, които разбираме, така и онези, които убягват на нашето способност за разбиране, не са случайни, а имат тяхната роля и смисъл в живота ни.

Ако прочетем житията на светиите, ще установим, че са минали през много и понякога жестоки изпитания в тази връзка на доверие към Бога.

В никакъв случай не важи това, че щом сме взели решение да се доверим и да се оставим на Бога, значи проблемите ще изчезнат от живота ни. Онова, което със сигурност ще стане, е преживяването на силното утешително и укрепващо присъствие на Господ, Който никога няма да ни остави сами и безпомощни.

Духовният живот и изпълване в Христос не отменя реалността на живота, а я преобразява. Тук е  грешката, която правим. Ние искаме отмяна на границите на живота. Не е отмяна, а  преобразяване. И какво означава това? Че ще дойде болестта. Човек си, смъртен, променлив, изменчив. Болестта ще дойде, но подходът, тълкуванието, отнасянето към нея, което правиш в Христос, дава една друга перспектива. Преобразява напълно събитието. Озарява едно и също външно историческо събитие с друга динамика. Не се променят външните събития, а начинът, по който тълкуваш, начинът, по който виждаш и начинът, който се отнасяш към живота. Това се променя и в това е тайната на благословението и на благодатта.

Оставям се не означава оттеглям се и оставам безстрастен. Напротив, означава, че правя това, което е по силите ми, и доверявам останалото на Бога. Смесването на двете неща двете е първата пречка пред това да се доверим на Бога и да се оставим Нему.

Следва

превод: Константин Константинов