Покаяние, изповед и пост – значението им за православния християнин (3-та и последна част)

автор: еп. Атанасий Йевтич

У отците има указания, че не бива да се раздуват страстите, не бива дори да „настъпваш сянката” на никому… но за да бъде това истинско смирение, то трябва да се изпълни с любов, т.е. не бива да бъде просто безразличие към състоянието на брата. Иначе това не е смирение и не е безстрастие, а просто някакво конвенционално отношение, „добър тон”, т.е. лицемерие, конформизъм: не бива да се месиш в чуждите дела (остави във Виетнам, в Югославия или в Куба народа да умира). Всичко се свежда до външното приличие… Както о. Юстин обичаше да казва: културата много често е политура, а отвътре – червеи. Разбира се, не бива да си и агресивен. Но нас, православните, Бог така ни е водил през историята, така сме Му се откривали, че никога не сме могли без проблеми. Но признаването на статуквото, признаването на ненормалния режим за нормален, това не е християнство.  Покаянието е именно протест срещу ненормалното състояние. В семейството има трудности, в енорията, в епархията, в държавата, в света – християнинът не може да се „примири” с това. Той непременно се бори. Но той започва първо със себе си, защото покаянието е самоосъждане, самоограничение или както казва Солженицин, или както Тарковски казва, е срам, срам като религиозно понятие, в смисъл, че човекът се обръща към себе си и започва да се срамува. В края на филма „Покаяние” на Абуладзе е видно какво представлява истинското човешко покаяние, човекът започва да се срамува от своите дела и изведнъж се появява решимостта да промени това. Може да се каже, че само в православните страни, в Русия, в Сърбия, в Гърция съществува покаянието като тема (дори и в литературата).  У нас неотдавна излезе романът „Покаяние” на Лубардо – за отношенията между сърби, мюсюлмани и католици в Босна. И в този роман само сърбите се каят. И сърбите не само говорят, но и вършат покаяние.

Слава Богу, това означава, че ние сме грешни. И това не е гордост, ние не се хвалим, но именно с това положение не можем да се примирим, нито у нас, нито у другите. О. Юстин наричаше това истинска революция на християните против греха, против злото, против дявола, против смъртта. Това е бунт на човека срещу лъжовното в себе си и бунт срещу лъжовното в другия човек, а в религията – бунт срещу лъжливите богове и борба за истинския Бог. Покаянието изисква истинно виждане за света, Бога, човека, търси правилната вяра.

Аз лично съм потресен, че в Русия понастоящем маса млади хора се връщат при Бога, в Православието. У нас също е така. Това не е просто да намериш вяра в някакъв бог, да отхвърлиш атеизма и да намериш някаква мистика, а представлява да намериш живия Бог, да се включиш в истинския живот на Църквата. Преди дни прочетох хубавата статия на Владимир Зелински „Времето на Църквата”. Вижда се как човекът е намерил Бога, намерил е Христа, намерил е Църквата. Ако човек просто някакси се покае и иска да живее, без значение към коя църква принадлежи, тогава се съмнявам в истиността дори на това първоначално покаяние. Това е някаква „метамелия”, а не „метоноя”. Това не е истинско възстановяване на живота. Затова отците толкова ревностно са стояли зад вярата.

Но не бива да забравяме и това, че любовта е първият догмат на нашата вяра. Любовта е истински кръст, но не се страхувайте от любовта, ако тя води към кръста. Не забравяйте никога, че когато любовта се намира на кръста, тя пак си е любов. Ако Христос не бе казал: „Отче, прости им”, то това не би било Христос, повярвайте ми. Той би бил герой, идеален човек, но не и истинският Христос – Спасителят. И при Достоевски във Великия инквизитор Христос целува дори инквизитора. Това не е сантименталност, не е романтизъм, това е истинска любов, която не се бои. Затова ние, православните, чувстваме винаги, че нашата сила и непобедимост не са у нас самите, а в истинността на това, което търсим, желаем, в което вярваме и за което живеем.

В покаянието трябва да разберем, че Бог е отвъд нашето добро и нашето зло. Не бива да се отъждествяваме нито със своите зли, нито със своите добри дела. Не бива да си мислим, че можем да се подсигурим чрез правене на добро.  Трябва да се надяваме само на Бога. Но също така трябва да се вярва, че и злите дела, макар да ги осъждам и отхвърлям, не могат да ме отделят от моя Бог. Руснаците имат склонност да преувеличават своите грехове, и да се задушават, и да тънат в тях като в бездна. Това вече е своеобразно недоверие към Бога. Подобно възприятие, преувеличаване на своите грехове, представлява заедно с това и пренебрежение към Бога. Но и обратният подход представя Бога като лъжец: Той е изпратил Своя Син, за да ни спаси, а ние казваме „Не, няма защо, аз нямам грехове”…

Христос спасява даром! Тук от наша страна не се иска никакво възмездие или отплата. Но трябва истински да осъзнаем, че грехът е грях и че грехът е зло, и че грехът е лъжа, и че грехът е враг на човека.  Пълното покаяние в православието е мъжествено, а не сантиментално. Човекът започва борба. Св. отци говорят, че у човека има дар на яростта, на гнева и че това е дар Божий. Както дара на способността да се приема храна. Но от дара на храненето може внезапно да израсне страст към храната. Така е и с гнева, зад който стои движението – динамиката. Трябва добродетелта да бъде настъпателна – активна, а не пасивна. Но ако тя се деформира, тя може да се превърне в тирания за другите, да се превърне в агресия.

Но трябва да бъдем и динамични! Трябва да се борим със злото. Православното покаяние притежава тази „ярост”.

Разказвали са ми, че един от възрастните монаси в манастира Метеора, о. Варлаам, получил удар, мозъчен кръвоизлив. Това се случило по времето на следобедния отдих. Лежи си той и внезапно вижда, че всичко около него става червено. Опитва се да стане от леглото, но не може. И изведнъж от дълбочината на душата му изниква мисъл: „Умирам, а не съм се изповядал, не съм се причастил! Затова ли толкова години съм монах и ще умра без причастие?” И с големи волеви усилия той станал, не знаел дори как е намерил вратата. Бог помогнал: игуменът точно излизал от килията си и видял, че о. Варлаам е в това положение. А монахът крещял: „Какво гледаш? Причастие!” Игуменът веднага разбрал… Монахът приел причастие. След това живял още. Но ето каква е силата на яростта!

Умираш? Какво от това? Ще се оставиш ли заради това без причастие ?

Св. Димитрий окуражил Нестор, млад християнин, благословил го да убие гладиатора Лий, един страшно жесток злодей. Това Църквата възпява в тропара на св. Димитрий Солунски. Ето това е истинската спасяваща ярост. Силата да станеш на крака. Когато Йов се оплаквал и имал причини да се оплаква, Бог не почнал да го утешава, а поискал той да стане на крака и да се покори. Но това и възстановило Йов.

Само православието е съхранило подвижническия етос. Ние търпим падения и в търпението си не се озлобяваме, но и не оставаме равнодушни към другия. Аз не бих могъл да бъда равнодушен. И не мога като християнин да позволя да се намразя, защото омразата е бягство от християнската отговорност.

Случва се и в енориите: човек смята, че другият го ненавижда и с това си създава алиби да не общува с него. Но трябва да се опиташ да встъпиш в общение, да поставиш проблема на своя ближен като твой проблем. И не бива да го съжаляваш с някаква гордост, а наистина да му състрадаваш.

Християнството е динамично, а не пасивно. Християнството не е такава „апатия”, както са я разбирали древните стоици. Не е там работата, да умъртвиш себе си, а трябва в себе си да умъртвиш служението на злото, греха и да направиш себе си Божий съработник. Животът не е нирвана. Животът е причастност, славене на Бога, повдигане, възрастване. Затова покаянието е действително, ако е истинско и активно; ако то внезапно подбужда човека, ако той внезапно се почувства призван.

Да направим сравнение между двама светци – св. Исаак Сирин и св. Симеон Нови Богослов. Исаак Сирин е много по-мрачен, печален. А при св. Симеон Нови Богослов – има радост, динамика, той винаги е в радостта.

Ето така, тази по-печална, по-мрачна страна повече се изразява на Запад, например при св. Клара. Когато Божията благодат я напуска, тя се хвърля в отчаяние. В Православието няма такова нещо! Тук човек казва: „Бог ме посети, даде ми Своята благодат, но с това Той иска да ме насърчи”.

На Атон съм оставал винаги с такова впечатление от монасите: атонците са големи подвижници, лишени от множество житейски удоволствия, но през цялото време лицето им е радостно. И всички те са оригинални, защото всеки от  тях живее живия живот.

Покаянието възбужда една добра такава „амбициозност” у човека. Да си спомним блудния син: дали аз, синът на такъв баща, съм създаден за да паса свини в чуждата страна? Не! Ще се върна при моя баща…

Покаянието, молитвата, поста, изповедта – всичко идва спонтанно. Трябва да имаме такова разположение, че да притежаваме тази свежест на християнския живот и да се стремим към нея. И както са казвали древните отци, трябва всеки ден да се започне отначало.

Край

превод от руски: Мартин Димитров, източник: http://pravbeseda.ru

част 1, част 2