Какво е православието?

Автор: проф. протопр. Георги Металинос

Говорейки за православието, не трябва да повтаряме грешката на Пилат, когато попитал Христос: „Що е истина?“ (Йоан 18:38). Правилното е: „Кой е истината?“. Защото истината не е идея, теория или система, а личност – пресвятата личност на Въплътеното Божие Слово, Иисус Христос. Така трябва да попитаме и за православието, защото то се отъждествява с богочовешката личност на Бог Слово. Той, като Богочовек, е нашето православие, нашата Всеистина.

I. Ако искаме да определим християнството, условно, като православие, бихме казали, че то е опитът от присъствието на нетварния Бог (1) в историята и възможността на тварния (човек) да стане бог „по благодат“. Като се има предвид постоянното присъствие на Бога в Христос в историческата действителност, християнството дава на човека възможността за обожение, както медицинската наука му дава възможност да запази или възстанови здравето си, но и в двата случая чрез определен изцелителен процес и конкретен начин на живот.

Единствената и абсолютна цел на живота в Христос е обожението, т.е. единението с Бога, така че човекът, участвайки в нетварната енергия на Бога, да стане „по благодат“ това, което Бог е по природа (безначален и безкраен). Това е християнското понятие за спасението. Не става дума за нравствено усъвършенстване на човека, а за възсъздаване, пресътворяване в Христос на човека и обществото чрез реална и екзистенциална връзка с Христос, Който е въплътеното откриване на Бога в историята. Това е изразено в думите на ап. Павел (2 Кор. 5:17): „И тъй, който е в Христа, той е нова твар“. Човекът, който се е съединил с Христос, е ново творение. Ето защо в християнски план въплъщението на Словото Божие, изкупителното влизане на Вечния и Свръхвремевия в историческото време, е началото на един нов свят, на една буквално „Нова Епоха“, която продължава до края на вековете в лицето на автентичните християни, т.е. на светците. Църквата, като „тяло Христово“ и общност в Христос, съществува в света, за да дава спасение, като включване на човека и обществото в този възраждащ процес (2). Това спасително дело на Църквата се извършва чрез конкретен изцелителен метод, така че реално Църквата действа в историята като всемирна лечебница. Църквата е наречена „духовна лечебница“ от св. Йоан Златоуст (†407). Сега ще отговорим на въпросите:

1) Коя е болестта, която християнското православие лекува?

2) Какъв е методът на лечение, който се прилага и

3) коя е идентичността на автентичното християнство, която радикално го отличава от неговите еретични отклонения, но и от всяка форма на религия? (3).

II. Болестта на човешката природа е състоянието на човека след грехопадението и едновременно с това на обществото и на цялото творение, което съ-страдава (стене и се мъчи – Рим. 8:22). Тази диагноза засяга всеки човек, независимо дали е християнин или не, дали е вярващ или не, поради естественото единство на цялото човечество (вж. Деян. Ап. 17:26). Християнското православие не се затваря в тесните рамки на една религия, която се интересува само от своите последователи, а подобно на Бога, „иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината“ (1 Тим. 2:4), тъй като Бог е „Спасител на всички хора“ (1 Тим. 4:10). Следователно болестта, за която говори християнството, е всеобща (Римляни 5:12: „…смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха“ (= провалили се в пътя си към обожението). И както грехопадението (т.е. болестта) е всечовешко, така и спасението-изцеление зависи пряко от функционирането на вътрешността на всеки човек.

Опитът на светците говори за една паметна система – паметта на сърцето или ума, която функционира в сърцето и е пренебрегвана от медицинската наука. В православната традиция сърцето не функционира само по естествен начин, като помпа за поддържане на кръвообращението. Защото освен естествената си функция, то има и една свръхестествена функция. При определени условия то се превръща в пространство за общение с Бога, т.е. с Неговата нетварна енергия. Естествено това се разбира чрез опита на светците, истинските християни, а не чрез логиката или интелектуалното богословстване.

Св. Никодим Светогорец (†1809), обобщавайки цялата светоотеческа традиция, в своя труд „Наръчник с духовни съвети“ нарича сърцето естествен, свръхестествен но и противоестествен център, когато свръхестествената функция е неактивна, защото сърцето е доминирано от страстите. Свръхестествената функция на сърцето е абсолютната предпоставка за съвършенството, за възпълването на човека, т.е. за неговото обожение, за пълното му включване в  христообщението.

В своята свръхестествена функция сърцето се превръща в пространство за активиране на ума. В езиковия код на православието умът (в Новия Завет  се нарича „дух“ на човека и „око на душата“) е енергията на душата, чрез която човек познава Бога, достигайки до виждането на Бога или боговидението. Разбира се, трябва да уточним, че познанието на Бога не означава познаване на непричастимата и недостъпна  Божия същност, а на Божията енергия. Различаването между същност и енергия в Бога е съществената разлика между православието и всяко друго разбиране  на християнството. Действието на ума в сърцето се нарича „духовно дело“ на сърцето. Отново поясняваме, че умът и разумът в православен аспект не се отъждествяват, защото разумът работи в мозъка, а умът – в сърцето.

Действието на ума се осъществява като непрестанна молитва (срв. 1 Сол. 5:17) на Светия Дух в сърцето (срв. Гал. 4:6 Рим. 8:26 1 Сол. 5:19) и е наречено от  светите отци „помнене на Бога“. „Като помни Бога в сърцето си, човекът има усещането за „живеенето“ на Бога в него“ (Рим 8:11).

Във второто си писмо св. Василий Велики казва, че помненето на Бога остава непрестанно, когато не е прекъсвано от земни грижи, а умът „отпътува“ към Бога, т.е. има общение с Него. Това обаче не означава, че вярващият, движен от божествената енергия, избягва необходимите житейски грижи, оставайки в бездействие или в някаква екзалтация, а че умът се освобождава от тези грижи, с които се занимава разумът.

Нека използваме един пример, който ни засяга. Един учен, който е придобил действието на ума, с разума си се занимава с проблемите си, докато умът му в сърцето непрестанно  помни Бога. Това е здравият (нормален) човек (светецът). Ето защо изцелението на православието е свързано с пътя на човека към светостта.

Липсата или недостатъчното действие на ума на човека е същността на грехопадението. Известният „първороден грях“ е именно крахът на човека в самото начало на неговата историческа поява да запази помненето на Бога, т.е. общението с Бога в сърцето си.

Всички потомци на първосъздадените хора участват в това болестно състояние, защото то не е нравствен, т.е. личен грях, а болест на човешката природа („Нашата природа се разболяла от греха“, отбелязва св. Кирил Александрийски /†444/) и се предава от човек на човек, както болестта на едно дърво се предава на всички останали, които произлизат от него.

Обездействането на ума или на помненето на Бога и смесването му с функцията на мозъка, както се случва с всички нас, поробва човека на стреса и околната среда и на търсенето на щастие чрез индивидуализъм и антисоциалност. В болестното състояние на падението човекът използва Бога и ближния си за окопаването на своята индивидуална сигурност и щастие. Използването на Бога става чрез „религията“ (опит за привличане  на силата на Божественото), което може да се изроди в себеобожествяване на човека („станах идол на себе си“, казва свети Андрей Критски в своя „Велик канон“). Употребата на ближния, а оттам и на творението става чрез тяхното  експлоатиране по всички възможни начини. Това е болестта, която човек се опитва да излекува, влизайки в  „духовната лечебница“ на Църквата (4).

III. Целта на присъствието на Църквата, като общност в Христос, в света е изцелението на човека чрез възстановяване на сърдечното му общение с Бога, т.е. на действието на ума. Според покойният професор отец Иоан Романидис: „Светоотеческата традиция не е нито социална философия, нито нравствена система, нито религиозен догматизъм, а терапевтично лечение. В това отношение тя много прилича на медицината и особено на психиатрията. Духовната енергия на душата, която се моли с ума и непрестанно в сърцето, е един естествен орган, който всички имат и който се нуждае от лечение. Нито философията, нито която и да е от познатите позитивни или социални науки могат да излекуват този орган (…) Затова неизлекуваният обикновено дори не знае за съществуването на този орган”.

Необходимостта от изцеление на човека, както беше посочено по-горе, е универсално човешко дело, свързано преди всичко с възстановяването на  човека в неговото  физическото съществуване чрез повторното активиране на третата паметна функция (на ума). Но тя се разпростира и върху социалното присъствие на човека. За да може човек да общува като брат с ближния си, неговата корист, която в крайна сметка функционира като себелюбие, трябва да се превърне в безкористие (срв. 1 Кор. 13:8: „любовта… не дири своето“). Безкористна е любовта на Троичния Бог (Рим 5:8; 1 Йоан 4:7), който дава всичко без нищо в замяна. Затова и социалният идеал на християнското православие не е „общото притежание“, а „нестяжание“, като отказ от всякакви искания. Защото само тогава е възможна справедливостта.

Методът на изцеление, предлаган от Църквата, е духовният живот, като живот в Светия Дух. Духовният живот се преживява като аскеза и участие в нетварната благодат, даваната чрез Тайнствата. Аскезата е насилване на нашата автономизирана и умъртвена от греха природа, която върви към духовна или вечна смърт, т.е. към вечно отделяне от Божията благодат. Аскезата цели победата над страстите, за да се преодолее вътрешното робство на човешките болестни страсти и да участваме в Кръста на Христос и Неговото Възкресение. Християнинът, който се подвизава под ръководството на своя лечител-духовен наставник, става възприемчив към благодатта, която получава чрез участието си в тайнствения живот на църковното тяло. Не може да има християнин, който да не е подвижник, както не може да има излекуван човек, който не следва лечението, което лекарят му е предписал.

IV. Изложеното по-горе води до някои константи, които обосновават идентичността на християнското православие:

а) Църквата, като Тяло Христово функционира като лечебница-болница. В противен случай не е Църква, а религия. Първоначално духовниците  били избирани сред излекуваните, за да служат като изцелители на другите. Лечебната функция на Църквата днес е запазена най-вече в манастирите, които, устоявайки все още на секуларизацията, продължават Църквата от апостолските времена.

б) Учените, които се занимават с църковно изцеление, са вече изцелените. Който няма опит в лекуването, не може да бъде лекар. Това е съществената разлика между пастирската изцелителна наука и медицинската наука. Учените на църковното изцеление (отци и майки), посочват други лекари, както професорите по медицина посочват  своите наследници.

в) Ограничаването на Църквата до обикновеното опрощаване на греховете за влизане в рая след смъртта е отчуждаване и равносилно на това медицинската наука да прощава на пациента, за да го излекува след смъртта! Църквата няма за цел да изпрати някого в рая или ада. В крайна сметка раят и адът не са места, а начини на съществуване. Църквата, като изцелява човека, го подготвя да вижда вечно Христос в Неговата нетварна светлина като рай, а не като ад, т.е. като „огън, който изтребя“ (Евр. 12:29). И това, разбира се, засяга всеки човек, защото ВСИЧКИ хора ще виждат вечно Христос, като „Съдия“ на света.

г) Валидността на науката се доказва с постигането на нейните цели (например в медицината – с излекуването на пациента). „По този начин автентичната научна медицина се разграничава от шарлатанството. Критерий и за пастирската терапия на Църквата е постигането на духовно изцеление, с  отваряне на пътя към обожението. Изцелението не се отлага за задгробния живот, а се извършва в живота на човека в този свят (тук и сега). Това се вижда от нетленните мощи на светците, които са преодолели биологичното тление, като например тези на светците от Йонийските острови: Спиридон, Герасим, Дионисий и Теодора Августа. В нашата традиция нетленните свети мощи са неоспорими доказателства за обожение, т.е. за завършване на лечението на Църквата“.

Искам да помоля медицинското съсловие в нашата страна да обърне специално внимание на случая с напълно съхранените свети мощи, защото не само не са били подложени на намеса с научни средства, но в тях се разкрива енергията (действието) на Божията благодат. Защото точно в момента, в който започне разпадането на клетъчната система, то автоматично спира и вместо зловоние се отделя благоухание. Ограничавам се до медицинските симптоми и не разглеждам чудесата като доказателство за обожение, защото те принадлежат към друга сфера.

д) И накрая, свещените текстове на Църквата (Св. Писание, съборните и светоотеческите текстове) не кодифицират някаква християнска идеология, а имат изцелителен характер, функционирайки както научните текстове в медицината. Това се отнася и за литургичните текстове, например молитвите. Простото прочитане на една молитва, без паралелното включване на вярващия в лечебния процес на Църквата, не би било по-различно от случая, когато пациентът отива при лекаря със силни болки и вместо лекарят да се намеси драстично, той се ограничава до това да го сложи на операционното легло и да му прочете главата от учебника, свързана с  неговата болест!

Накратко, това е православието. Няма значение дали човек го приема или не. Затова се обръщам към всички – и към нехристияните и към безразличните, но също и към „християните“. Всяка друга интерпретация на християнството представлява негово изкривяване и изопачение, дори и да иска да бъде представено като православие!

 

Бележки:

1. Нетварен (= несътворен) е само Троичният Бог. Тварно е творение, миросъзданието, с човека на върха. Бог не е „универсална“ сила, на езика на Ню Ейдж („всички сме едно едно, всичко е Бог!“), защото като Творец Той превъзхожда вселената, бидейки в същността Си „Нещо“ напълно различно. Между тварното и Нетварното не съществува пропорционална връзка. И затова „Нетварното“, е познава чрез Неговото себеоткровение (себеявяване).

2. Във важен християнски текст от 2 в., „Пастир“-а на Ерма, се казва, че за да станем членове на Тялото Христово, трябва да бъдем „четириъгълни камъни“ (градежни), а не „заоблени камъни“!

3. Според о. Йоан Романидис, на когото дължим най-вече завръщането към „филокалийното“ (терапевтично-аскетичното) разглеждане на нашата вяра, дори на академично ниво „религия“ е всяко „отъждествяване“ на нетварното и тварното и сътвореното, както става в идолопоклонничеството. „Религиозният“ човек проектира своите „суеверия“ (мисли – смисли) в сферата на божественото, „конструирайки“ своя Бог (Това може да се случи и в несветоотеческото „Православие“). Неговата цел е „изкуплението“, „умилостивяването“ на „божественото“ и накрая – „използването“ на Бога за собствена полза (магическа връзка). В нашата предание обаче нашият Бог няма нужда от „умилостивяване“, защото „Той пръв ни възлюби“ (1 Йоан 4:19). Нашият Бог действа като „любов“ (1 Йоан 4:16) и то несебична. Той дава всичко и не иска нищо от Своите създания. Ето защо несебичността е същността на християнската любов, която надхвърля практиката на едно обикновено вземане-даване.

4. Това е изразено в добре познатото и често повтаряното литургично слово: „Нека сами себе си и един други и целия наш живот на Христа Бога да отдадем“. Пълното влизане по правило става в манастирите, когато те функционират по православен начин. Затова манастирите остават образец за енориите в „света“.

превод: Константин Константинов