Любовта и практическата православна теология

автор: о. Николай Лудовикос

Ако я няма любовта към Бога, не може да има никаква теология; може да има легализъм, може да има правосъдие, може да има…. но не може да има теология. Човек трябва да обича Бога за да може да богословства правилно, защото ако той не обича Бога, неговата теология ще бъде враждебна към човека и към Бога – независимо дали този човек  осъзнава това и независимо дали той е седнал върху “висок богословски трон”.

“Рече Господ на учениците Си: нова заповед Ви давам, да обичате един другиго”, се казва тук (в Евангелието на Йоан – бел. прев.) Единствена заповед, която ви давам е да се обичате един друг. Разбира се, всички знаем колко е трудна тази заповед, и това е в крайна сметка точката, където цялата същност на християнството се съсредоточава – цялата борба, всички аскетични трудове.

Целта на аскезата в Православната Църква не е придобиването на харизми; не е в придобиването на добродетели – не, не дори и добродетели – но да се постигне любов. Поемам тази битка, защото осъзнавам, че нямам любов. И щастливец е този, който е усетил, че не може да обича. Щастливец е този, който може да усети, че неговата истинска болест е във факта, че не може да обича – да обича искрено, по начина, по който се обича истински. Когато видите двойка съпрузи, които твърдят, че се обичат и са заедно в продължение на десетилетия, докато в същото време са изцяло отчуждени един от друг, тогава каква любов е това? Любовта е това, което авва Исаак описва като “Обичам да обичам”… Искам да обичам, обожавам да обичам… но, за нещастие, това не е лесно на дело!

Сега, това нещо, любовта: как човек се учи да обича? Каква е целта на това нещо, на този необятен урок? Големият урок е първо да обичаме, и след това, когато съм се научил да обичам, харизмите ще дойдат; иначе харизмите са катастрофални. Без значение каква харизма получа, ако не съм се научил да се придвижвам поне малко по посока на любовта (дори чрез падане и ставане), тази харизма – каквато и да е харизма – ще ме разруши. И тя също ще се използва от мен за разрушение на другите, по невнимание.

Така, придобивката на аскезата е придобиването на любовта; православният аскетизъм е социален аскетизъм. Аскетите и монасите не се втурват към планините, защото мразят ближните си. Ако някой прави така, той ще бъде монах в заблуждение. Аскетът отива да се учи – някакси да се отдели от бурното ежедневие, да се уедини в своята вътрешна килия, да остане безгрижен за малко, да стане безразличен, да си почине малко от грижите на света и да наблюдава своите собствени слабости, да потърси подходящите лекарства.

Това е целта на монашеството. То не е изява на автоматична святост; то все пак показва човека, който разбира какво трябва да прави. Защото докато ние, които също живеем в света, не станем по същия начин безгрижни, докато не станем по-малко ангажирани, докато също не изоставим грижите и не престанем да работим толкова, докато също не се съсредоточим върху нашите духовни проблеми и върху самите нас, ние няма да бъдем в състояние да разберем нещата за себе си.

И така, когато монахът осъзнае как стоят нещата, той незабавно предприема следващата голяма стъпка. Тази стъпка е есхатологична. Аз мога да възхвалявам монасите, защото самият аз не съм монах. Ако бях монах, щяхте да кажете, че възхвалявам себе си. Но аз не съм монах, така че мога да ги кажа тези неща.

Както и да е, това е начинът, по който човек се придвижва и там е мястото, където осъзнава своята огромна празнота; с други думи, човек разбира, че Бог – по някаква причина, която не знаем и не можем да си представим – е Любов… и всъщност това е неизказана любов – ужасно смирена… любов, която е невероятно благородна. По този начин аз започвам да осъзнавам собствената си болест. И разбирайки слабостта си, се залавям с аскезата за да се придвижа там, където Господ ме вика.

Ето защо монахът изоставя цялата си собственост… тук не става дума за това; по-скоро става дума за закона на нуждите, нали? С други думи, от какво се нуждаем? Това е, което трябва да търсим. Да придобием неща, които като че ли нямаме, нали? И така – защо монахът го прави (да се лиши от собственост)? Прави го за да фокусира съзнанието си постоянно върху този въпрос: да следва Този, Който ти показва вътрешната светлина и Който ти предлага Царството – пътят, който води към Царството.

превод от английски: Мартин Димитров, източник: http://oodegr.com