Митрополит Антоний Сурожски за изповедалните листове

– През ръцете на православните вярващи минават брошури, съставени като че ли в помощ на изповядващите се и съдържащи изброяване на грехове. Сред споменатите там грехове (те може да са до две хиляди) има всевъзможни извращения, за които някои православни дори не са и чували. Доколко полезни или вредни са подобен род ръководства?

– Съвсем определено и с цялото си убеждение ще кажа, че подобни помагала са вредни. Те трябва да се забранят, да се отнемат от онези, които ги притежават, и да се предложи съвсем различен подход към подготовката за изповед.

Веднага ще кажа, че никой не може да прочете две хиляди наименования на грехове и да бъде в състояние да се разпознае сред тях. Някои хора, пристигащи от Русия, идват при мен на изповед със списъци и започват да четат. И всеки път ги спирам и ги питам: „А вие знаете ли какво е това грях?“ – „Не, но той е в списъка, и тъй като аз съм грешен човек, го споменавам“… Това не е изповед, това не само е извращение, а оскърбление на самото понятие за изповедта, унижение на изповедта.

Човек трябва да изповядва своите грехове, това първо; той трябва да бъде научен постепенно с повече вещина да разбира своите душевни състояния, да преценява своите постъпки, за да ги изповядва. Но да изповядваш грехове, просто записани някога от незаети с работа монаси и влезли в списъци, е напълно безсмислено, това на нищо не учи хората. По принцип, човек трябва да се научи да изповядва своите грехове, а свои грехове са онези, които той осъзнава като такива. По-късно, когато израсне духовно, той ще намери в себе си още други грехове и основания да ги изповядва. Затова моят съвет би бил такъв: човек да застане пред своята съвест, пред лицето Божие, пред съда на приятелите и познатите си и да си зададе въпроса: какво в мен е недостойно нито за мен самия, нито за Бог, на Когото се изповядвам, нито за общността, към която принадлежа, нито за хората, които ме смятат за свой приятел? Човек трябва да премисли всичко това и да знае: ето там съм съгрешил срещу себе си, срещу всички хора, които ме обичат, против Бога, Който даде живота Си за мене, срещу Църквата, която аз извращавам с греховете си, с принадлежността към нея. И в този смисъл изповедта трябва да бъде напълно лична. Тя неминуемо няма да бъде пълна, но ще бъде реална. Тя ще бъде непълна в този смисъл, че някой човек, духовно по-зрял или по-учен или по-опитен ще намери в себе си може би и други грехове, но в тази минута човекът, който се изповядва, трябва да изповядва собствените си грехове.
…
Изповедта и постепенното пречистване на душата трябва да става така, както се извършват археологическите разкопки. На някакво място – ние знаем – е имало град. Събират се хора, започват да снемат първия слой пръст и се появява върха на някаква сграда – храм, капище или пък къща. В този момент вече нещо се вижда. По-нататък, колкото повече разчистваме този терен от пръстта и различните наслоения, толкова повече неща ще се разкриват, и всеки път ще узнаваме все повече и повече. Така е и с изповедта. Ние трябва да започнем с това да се вгледаме хубаво, да се замислим дълбоко за този слой от душата ни, който вече разбираме, за който вече имаме ясна представа, и да го представим на Бог в покаяние и в благодарение. После, разбира се, след като този слой бъде разчистен, се разкрива следващият. И така нататък, до самото дъно на душата. Да се очаква от човек да изповядва дълбоки грехове, за които още няма понятие в духовния си опит, само защото ги има в списъка, е безсмислено. Разбира се, всеки от нас може да каже: отците на Църквата сочат – това и това е грешно; е, значи, аз съм грешен, защото дори представа си нямах, че това не е добро… Но не е там работата. На изповед човек трябва да застане пред Бога с цялата своя истина, а не с чуждата истина. И затова такива списъци само вредят.

източник: dveri.bg