Око за око, зъб за зъб

РойстерАвтор: епископ Дмитрий (Ройстер)

Отците на Църквата като цяло виждат разкриването на Божията воля за човека като нещо постепенно. За тях това, което някои хора приемат за несъответствие между Закона и Христовото нравствено учение, меж­ду „Слушали сте, че бе казано на древните“ и „Аз пък ви казвам“, е само привидно. Те наблягат на плана, според който Бог подготвял евреите за Своето оконча­телно откровение, план, който, в състоянието на гре­хопадение при човека естествено предполага разви­тие стъпка по стъпка. Те знаели, че неспособността на някои да примирят Стария Завет с Новия ги е довело до отхвърлянето на първия; например маркионитите и по-късно манихеите. Те имат отговор за онези, които не могат да разберат как същият божествен Законода­тел може да е дал и така наречения „закон за отплата­та“ (Лев. 24:17-20), който нашият Господ споменава в Матей 5:38, и Неговия закон за непротивенето на злото. Той казва: „Слушали сте, че бе казано: „око за око и зъб за зъб“. Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“.

На първо място отците не разбират онзи „стар закон“ като просто даващ право на човека, против когото е сто­рено зло, да си отмъсти по същия начин,

нито пък го раз­бират като ограничение на произволното отмъщение. Без съмнение от времето когато бил даден законът, сред евре­ите е имало такива, които осъзнавали истинското намере­ние в него: да предотврати наранената страна да си отмъс­ти за стореното зло като нанесе още по-голяма рана на обидилия го. Ако вземем под внимание целия Стар Завет, намираме навсякъде идеята, че отмъщението принадлежи Богу (вж. Втор. 32:35; Пс. 93 и Йер. 20:12). Отмъщението е изрично забранено: „Не казвай: „ще отвърна на злото“; остави на Господа и Той ще те запази“ (Притч. 20:22); „Не казвай: както той стори за мене, тъй и аз ще сторя с него; ще въздам на човека според делата му“ (Притч. 24:29).

По времето на Иисуса Христа обаче много юдеи започнали да приемат законите, откъснати от техния контекст и смятали, че отплатата е свещено, дадено от Бога право. Интересно е да се отбележи, че по-късно мюсюлманите, които са заели много от Стария Завет за своята свещена книга, Корана, не разбрали истинския дух на закона, даден на Божия народ и отхвърляйки разкритото ни от Иисуса Христа значение, повториха закона за отплатата по много безкомпромисен начин.

Трябва винаги да помним в опитите си да разберем истинското значение на учението на Спасителя, че Той се беше заел да проповядва Евангелието на Царството, да разкрие нормите за поведение на онези, които ще принадлежат на Божието Царство и да обяви Божи­ята правда. По-рано в Своята Проповед на планината Той каза на учениците Си, че ако тяхната праведност не надмине тази на книжниците и фарисеите, те няма да могат да влязат в Царството (5:20). Тяхната пра­ведност оправдава това, което е било сторено и само това без да се стига до отмъщение. Този закон, даден като междинна и временна стъпка е създаден, за да подготви човека и после да отстъпи място на по-висш закон. В светлината на този принцип, обявената от Иисус Христос цел – не да наруши закона, а да го изпълни или усъвършенства – става все по-ясна и по-ясна.

Християнинът тогава ще надмине по-малката пра­ведност на фарисея, защото не само няма да „върне зло за зло“, а дори ще бъде готов да приеме заради Царството небесно още рани. Това е един от същес­твените елементи на усъвършенстването, което Гос­под изисква от нас и не е изненада, че Той обобщава цялото Си учение за Закона с думите: „И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (5:48). Това изискване е от чисто човешка гледна точ­ка невъзможно за изпълнение. От друга страна ние го получаваме от Него, Който не само ни го е запо­вядал, но го е и изпълнил и ни е дал благодатта да се се променим по Негов образ. Върховното приложение на този принцип, който Бог ни дава е изразено в Не­говите собствени думи на кръста: „Отче! прости им, понеже не знаят що правят“ (Лука 23:34).

„Аз пък ви казвам да се не противи­те на злото“

Епископ ДмитрийВ стих 39, „Аз пък ви казвам да се не противи­те на злото“, св. Йоан Златоуст казва, че „злото“ (to ponero на гръцки) в действителност означава „лука­вия“, дявола. С други думи ние трябва да виждаме в несправедливите дела и вредата, която другите ни причиняват работа на самия дявол. Така че това не е просто общо или абстрактно „зло“, а самият дявол, за когото ни е казано „да се не противим“. Със сигурност Той би искал ние да се съпротивляваме на дявола, но не и като „отговаряме на огъня с огън“. Да отмъстиш на обидилия те твой брат би било не само безсмисле­но, а по-лошо; защото дяволът, който настройва брат срещу брата, ще е щастлив да ни види как се опитваме да изравним нещата като си отмъщаваме. Истинското съпротивление на лукавия е да върнеш за злото с доб­ро, да сложиш край на гнева, който е причинил пър­воначално раната с единственото оръжие, на което дяволът не може да се противопостави – любовта.

Отците обясняват, че както в живота на Господа, ви­наги съществува възможността да се наложи да прос­тим на някого, който нарочно ни е наранил, също така е много по-вероятно да бъдем призовани да приложим този принцип по друг начин. Блажени Августин напри­мер ни дава този съвсем практически начин:

Що се отнася до състраданието тези, които го изпитват в изобилие го раздават на онези, които те обичат така, сякаш те са техни собствени деца или някой много скъп приятел, който боледува, или малки деца, или умопомрачени хора, от чиито ръце те често понасят много неща; и ако това е нужно за тяхно добро, те дори са готови да понесат повече, докато отмине слабостта на възрастта или на бо­лестта. И тъй, що се отнася до тези, които Господ, лекарят на душите поучава да се грижат за ближ­ните си, какво друго можеше да ги научи, освен те също да понасят тихо немощите на онези, чието добруване искат да увеличат? (Проповедта на пла­нината на нашия Господ, XIX, 57).

Тук както и във всички „нови“ заповеди, които досега Иисус Христос ни е дал, откриваме Неговия основен принцип – любовта. Законът е даден, за да може човекът да се научи на любов. По-късно Той ще обобщи Закона в отговор на въпроса „Коя заповед е най-голяма в закона?“ като обяви, че първата и най-голяма заповед е да се възлюби Господ, а втората е да възлюбиш ближния си като себе си (Мат. 22:36-39). Върховният акт на любовта е да обичаш врага си, да обичаш толкова дълбоко, че да правиш добро на оне­зи, които правят зло на теб.

Както видяхме нашият Господ отхвърля закона „око за око и зъб за зъб“

и дори изисква от последова­телите Си предразположение да поемат и други обиди и неправди: „Ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Мат. 5:39). В добавка Той изисква един вид себеотричане, което повечето хора, дори християните, смятат за непрактично. Съв­ременният християнин вероятно ще отмине примерите в стихове 40 и 41 като може би подходящи за Иисусовото време, но съвсем не за сложните обществени си­туации на своето собствено. И все пак заповедта е още в сила: този, който „търси Божията правда“, трябва да желае да даде повече, отколкото се полага да дава.

Двете възможности („да се съдиш“ и да бъдеш при­нуден „да вървиш една миля“) съвсем не са пресилени или невероятни. Вероятността средностатистически човек да бъде въвлечен в съдебно дело е по-голяма в настоящето, отколкото когато и да било преди и може просто да е невъзможно да се избегне някакъв вид самозащита. Заплетеността на съвременния закон (с всичките му вратички, измежду които самата идея за добро и зло се губи, алчността на някои адвокати, които провокират хората да се съдят и понякога преувеличе­ната страст да се защитават правата на престъпници­те) прави съдебната система все по-малко и по-малко способна да издава справедливи присъди. И все пак това, което ни вълнува тук е християнската позиция в съгласие с учението на нашия Господ пред лицето на подобно изкривяване на справедливостта. В стих 25 на нас ни се казва да се помирим с противника си (да бъдем „благоразположени“ към нашия обвинител). Това включва не само желанието да стигнем до разби­рателство с него, но и реални опити да направим това; стихът също ни напомня, че дори в такова затруднено положение Христовият закон за любовта и прошката трябва да ръководи нашите мисли и действия. По-нататък трябва да отхвърлим всяко изкушение да вземем повече, отколкото ни се полага, дори ако това може да ни се размине законово. При подобен „извънсъдебен“ подход към правни проблеми не трябва да мислим само за нашата собствена полза или преимущество, а да се загрижим и за благополучието на „противника си“.

РойстерОтносно въпроса с това кога човек е принуден да върви една миля и Господнята заповед да извърви две мили наместо една, може да се отнася по-специално към правото на римския легионер принудително да набира работници сред неримските граждани. Това не остава обаче без възможност за приложение в нашия собствен съвременен живот. Колко често сме принудени поради най-различните си отношения да правим различни неща за някого? Колко често отвръщаме при тези обсто­ятелства с неохота и негодувание? Тук имаме чудесната възможност да научим ценен урок, да станем по-търпе­ливи и щедри, ако само направим повече отколкото сме длъжни – с други думи да извървим и втората миля.

Изискването в стих 42 („Томува, който ти проси, давай и не се отвръщай от оногова, който ти иска наза­ем“) е съвсем не така строго и в действителност е мно­го по-лесно за спазване. Това е нещо, което се случва на повечето от нас почти ежедневно. И все пак поради честото повтаряне ние не рядко губим търпение и заб­равяме, че Господ все още очаква от нас да следваме не само Неговата заповед, но и Неговия пример.

Споменахме по-горе благополучието на „противни­ка“ и необходимостта да се погрижим и за него. Отците наблягат на двустранната полза, която може да се извлече от истинското следване на тези заповеди на Иисуса Хрис­та. Първо, ние облагодетелстваме себе си духовно, като се учим да бъдем търпеливи, милостиви и прощаващи. После с примера си ние подпомагаме другия човек, който вероятно ще бъде изумен, дълбоко впечатлен и може дори да се обърне към Христовия път поради нашето „необи­чайно“ поведение, поради нашето нежелание да отвърнем на насилието с насилие, на „огъня с огън“ (вж. св. Йоан Златоуст, „Върху Матея „, Проповед XVIII).

Останалото от тази част от Проповедта на планина­та (т.е. останалото от Глава 5 на Евангелието от Матея) е посветено на любовта – добродетелта, която трябва да ни владее във всяко наше ежедневно дело с другите.

Омразата към Божиите врагове, изпитвана от Бо­жия народ, макар да не е специално записвана или заповядвана, изглежда беше приемана за естествена (вж. Пс. 138:19-22 и 139:9-11) и по времето на Иисус Христос очевидно включва тези, които имат друга религия както и хора от други националности или раси. От само себе си се разбира, че този вид омраза не само съществува днес, но и е доразвита. Той обаче не ни дава извинение да мразим когото и да било, било личен враг или човек от друга раса, вяра или нацио­налност. „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“ (стих 44). Тези думи не се нуждаят от допълнително обяснение или разискване.

Целта на живота в Иисус Христос, даден чрез си­лата на Светия Дух е да станем деца на небесния Отец,

да станем поданици на Царството небесно. Пътят, кой­то води до Царството е пътят на любовта и прошката, както се подчертава в почти всичко казано от Христа в тази проповед. Той има воля за онези, които биха Го последвали: Той поставя изискванията към човеш­кото поведение, не защото са логични или разумни, а точно защото те са Неговата воля за нас. Не може да се даде по-голяма причина да сме добри с враговете си, противниците си, опонентите си или съперниците си, за да ги обичаме, освен тази: „Вашият Отец Небе­сен.. . оставя своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“ (стих 45). И най-лошите сред хората обичат семействата си и подобните на тях. Онзи, който ще бъде наистина дете на Царството ще обича всички без разлика. Понякога това високо уважение към всички се проявява в прос­тия поздрав в това да не пренебрегнеш някого – нак­ратко в това да си спомниш достойнството на другия като Божие чедо. Съвсем не подхожда на един христи­янин да откаже да говори с някого – дори най-големи­ят грешник поздравява собствените си братя.

Главата завършва с познат стих, „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (стих 46). Божието съвършенство ни беше показано в Него­вата любов към нас: „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог проводи в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него“ (1 Йоан. 4:9). „Но Бог доказва любовта Си към нас с това, че Христос умря за нас“ (Рим. 5:8). Проповедта на планината ни показва, че пътят към съвършенството е пътят на любовта, на Бога и на нашия ближен.

 Из книгата „Царството Божие“, стр. 80-89. Изд. Омофор. Взето от тук

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: