От Ню Ейдж към Православието

автор: йеромонах Дамаскин Кристенсен

Към края на земния си живот о. Серафим започнал да получава броеве на списание Sonflowers („Синове на цветята“), издавано от „Ню Ейдж“ християн­ско общество, наречено Светият орден на MANS*. Списанието очевидно било направено с много любов и грижа и разкривало група, която имала интереси към мистичната страна на християнството. Това общество било едно от стотиците гностически и мистически групи, които възникнали през 60-те и началото на 70- те години, но о. Серафим се заинтересувал от изявената му християнска страна.

След смъртта на основателя му през 1974 г. орденът бил в процес на тър­сене не по-различно от това на о. Серафим преди много години. Новият му генерален директор Винсент Роси наследил водачеството на почти две хиля­ди души, една трета от които дали обет за бедност и послушание. Макар ор­денът винаги да поставял Иисус Христос като причина за своето съществува­не и евхаристия в центъра им за почитание, в ранните години те поддържали еретически идеи като превъплъщение и гностическа просветеност: учения на Ню Ейдж, срещу които о. Серафим предупреждавал хората в книгите си. През 1983 г. Винсент вече бил отхвърлил много от тези идеи (което накарало не малко хора да си тръгнат), но все още нямал твърда основа за групата си. Ако щели да се придържат към основното християнство, то какъв вид хрис­тиянство трябвало да бъде?

Винсент четял купища книги в търсене на пълнотата на истината. Точно както и о. Серафим, отначало той бил поразен от книгите на Рене Гуенон, от които научил за необходимостта от древната традиция, от ортодоксия. Така център на проучванията му станало православното християнство и от много­то православни книги, които прочел, той бил особено развълнуван от тези на о. Серафим. У него се появило желание да се свърже със самия о. Серафим, но тогава, за негово голямо съжаление, прочел в един брой на „Православно слово“, че о. Серафим починал предната година. Минавали дни, седмици, а той не можел да се освободи от мисълта за о. Серафим. Колко странно, мислел си, нито едно друго написано нещо не го е „преследвало“ така. Както по-късно си спомнил:

„Сякаш о. Серафим ме дърпаше, викаше, не ме пускаше, докато не стигнах до края, до православното християнство“. Той се молил на Бога да въведе ордена в живата традиция на Православието.

Когато Винсент започнал да запознава членовете на ордена с Православието, открил, че го възприемали лесно и виждали в него истинското мистично христи­янство, което толкова дълго търсели в мрака. Но при такава голяма група хора не можело да се очаква да приемат Православието веднага. По пътя им предстояло още много борба и душевно търсене.

По време на светлата седмица през май 1984 г. един от пасторите на ордена, Натаниел, се отправил на поклонническо пътуване към манастира „Св. Гер­ман“. Денят бил студен и мъглив, когато Натаниел, веднага след богослужени­ето, отишъл и застанал пред гроба на о. Серафим. Сърцето му било натежало, чувствал се развълнуван и несигурен, сякаш се опитвал да проумее нещо, кое­то все му убягвало. Красотата и дълбочината на Православието го изпълвали и задоволявали стремежите на душата му, но не знаел как неговата общност би могла да влезе в Църквата.

Тъй като членовете на ордена се отрекли от себе си и поели доживотни обе­ти, сред тях съществувало единство в резултат на духовната борба. Те посвети­ли живота си на служение в името на Иисус Христос и имали „улични мисии“, които да носят Христовата светлина в най-опасните квартали, хранели бедните и открили „Рафаилски домове“** – приюти за семейства в нужда. Много чле­нове били разпратени с мисии по други градове с не повече от двадесет и пет долара в джоба. Те започвали и завършвали дните си с молитва и идвали в църквата си да се причастяват всяка сутрин в шест часа.

Натаниел знаел, че орденът ще трябва да промени много неща, ако навле­зе по-дълбоко в Православието – а тази промяна вече започнала, – но той се страхувал, че прекалено рязката и драстична промяна ще заличи всичко, което успели да съградят през годините.Възможно ли било за хората в ордена да бъдат приети в Православната църква, ако заличат погрешните си идеи и практики, но без да отхвърлят добрите си идеи и добрите си дела?

Застанал пред гроба на о. Серафим с объркани мисли по тези въпроси, Ната­ниел помолил о. Серафим за помощ. Той чувствал, че о. Серафим е довел него­вата общност до този етап по пътя към Православието, и сега го питал накъде да тръгнат. Молитвата му, извираща от болката на сърцето, била гореща и дълбока и била последвана неочаквано от чудно спокойствие. В сърцето си той чул о. Серафим да му казва: „Прочети Деяния 10″. Тъй като никога преди не бил чувал глас по този начин, той си помислил, че си го е въобразил. Но гласът отново пов­торил, този път по-ясно: „Прочети Деяния 10″.

В този момент Натаниел не си спомнял съдържанието на точно тази глава от Деяния на Апостолите. Когато се обърнал към нея по-късно, той разбрал значе­нието на думите. Десетата глава от Деяния разказва за обръщането и влизането в Църквата на Корнилий Стотник, римски езичник. Корнилий е описан като мъж благочестив и богобоязлив с целия си дом; той правеше на народа много милос­тини и винаги се молеше Богу. Бог, желаейки спасението му, дал видение, в което ангел му казал: Твоите молитви и твоите милостини възлязоха за спомен пред Бога. После апостол Петър, който също имал видение, отишъл при Корнилий и приятелите му и казал: Наистина, признавам, че Бог не гледа на лице; но у всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е.

Като чул и повярвал във всичко, което св. Петър свидетелствал за Христа, Корнилий получил Светия Дух. Обръщайки се към Корнилий и приятелите му, св. ап. Петър казал: Може ли някой да възпре да се кръстят с вода тия, които приеха Дух Светий, както и ние? След това св. ап. Петър им заповядал да се кръстят.

Като прочел тази история, Натаниел разбрал, че описанието на Корнилий от­говаря напълно на неговия орден. Подобно на Корнилий, благочестивите жени и мъже в ордена били приети от Бога заради искрените си молитви и милосърдието си и така били отведени до истинската Православната църква Христова, до всичко онова, което Бог дошъл да даде на земята. Ставайки православни, те щели да продължат с добрите си дела, които ги привлекли първи към Божията благодат и милост.

Така въпросът на Натаниел получил своя отговор в три думи на о. Сера­фим, който очевидно продължавал да се грижи за ордена и от другия свят. Днес стотици хора от ордена, който сега се нарича Братство на Христа Спа­сителя, и неговите общности са приети в това, което о. Серафим наричал „спасителното ограждение“ на Православната църква. Без въобще да изоста­вят добрите си дела, те откриха нови изрази на първоначалната си апостолска жар и проповядват Евангелието на Иисус Христос в православен контекст. Отворени бяха православни мисии и книжарници из цяла Америка и отвъд океана, където Рафаилските приюти продължават да дават дом и помощ на борещи се семейства. Двадесет и четирима от ордена (включително и децата) поеха ярема на манастирския живот в братството на св. Герман и другаде; тридесет сега са свещеници в различни православни юрисдикции, а други се подготвят в момента за ръкоположение***.

Винсент Роси, мъжът който открил Православието за ордена, отдава чудото на своето обръщане на молитвите на о. Серафим. „Вярвам – казва той, – че на небето о. Серафим ни видя да се борим и да търсим. Може да сме изглеждали странно отвън, но той е видял, че дълбоко в себе си ние, всъщност, не бяхме толкова лоши. И той дойде да ни помогне.“

Из „Отец Серафим Роуз – живот и дело“, стр. 1033-1036. Заглавието е на редакцията

---

* Акроним от гръцките думи mysterion, agape, nous, sophia.

** Те носели името на архангел Рафаил, чието име означава „Бог изцери“ и който се появява в Товит като ангела на изцерението.

*** За повече подробности по приемането в Православната църква на Светия орден на MANS/Братство на Христос Спасител вж. Hieromonk Jonah Paffliausen, „The Doors of Repentance“, Again magazine, vol. 23. no. 1 (2001), pp. 23-26.