Класическото вероучение като църковна болест

автор: проф. протопр. Радован Бигович

Radovan-Bigovic

Състоянието на обучението във вярата (катехиза), което се провежда в енориите или в държавните училища, е същото, каквото е в нашите църковни училища. Същите са методите, същите са и целите. Възпитателно-образователният процес се развива в отношението катехет-дете. В съзнанието на децата се „набиват“ текстове от отделни наръчници и катехизиси и те са принудени да заучават библейския текст, отделни формули и определения. Целта е децата да придобият някаква интелектуална информация и знание за своята вяра. Използват се методите на класическото обучение, които отдавна са преодолени. Друг е въпросът, че това обучение у нас най-често не се прилага. Ако обучението във вярата у нас не може да се приложи в държавните училища, защо да не е задължително в енориите, манастирите, епархийските центрове, частните домове и други подобни? Но това е особен проблем. Да се върнем към въпроса за досегашния опит с вероучението.

Вероучението днес (към 2000 г. – бел. ред.) е задължителен предмет в държавните училища в много страни: Дания, Германия, Англия, Уелс, Финландия, Гърция, Ирландия, Норвегия, Австрия, Швеция, в част от Франция и в някои кантони на Швейцария. То се преподава като избираем предмет в държавните училища в Чехия, Италия, Хърватско, Малта, Холандия, Полша, Румъния, Испания, Унгария и в някои кантони на Швейцария. В Албания, България, Словения, Сърбия и Черна гора вероучението не се преподава в държавните училища. У нас това е задължителен предмет в Република Сръбска и Република Сръбска Крайна. В някои страни целта на вероучението е децата да опознаят своята вяра и да живеят според нея, докато в други – целта е само религиозно-информативна. Целият досегашен опит с такъв тип вероучение – все едно дали става дума за православни, римокатолици или протестанти – показва, че то не допринася за църковността и не формира църковна личност. Не помагат нито употребата на най-съвременните постижения на педагогическите науки и дидактическите методи, нито учебниците и нагледните средства. Когато вероучението завърши, децата и младежите най-често остават безразлични към Бога и Църквата, като в най-добрия случай те остават „убедени“ и „теоретични“ християни. Ако това е така, а много изследвания потвърждават тази констатация, тогава се поставя въпросът: дали класическото вероучение и класическите църковно-просветни институции и възпитателно-образователните системи не са църковна болест, която се разпространява с обучението? Отговорът би могъл да бъде утвърдителен. В най-добрия случай те разпространяват християнство без Христос и Православие без Църква. Такова обучение, образование и училище само в известна степен е оазис, от който се разпространяват патогенни клетки, които заразяват църковния организъм и Църквата като жива богочовешка общност, свеждайки по този начин Православието до естествена религия. Оттук нашата първа задача би трябвало да бъде освобождаването от тази болест и „депрограмирането“ на съществуващото псевдоправославно съзнание, манталитет и характер на образователната система и институции, а не подобряването на това съзнание и система на образование и възпитание и превръщането им в „по-ефективни“.

Днес ние не се нуждаем от някакво „осъвременяване“, „модернизация“ и „либерализация“ на църковното образование, защото то и така е прекалено светско и модерно, и точно заради това е стерилно и безжизнено. Необходимо ни е нещо друго: обнова на Църквата като съборна, обединяваща и цялостна литургична общност; оцърковяване на всички църковни институции, а също и на просветните; възстановяване на църковния начин на живот и мислене. Това е единственият надежден път за връщане на жизнения, екзистенциален, сотириологичен и католичен (съборен) характер на православното богословие и църковното измерение на възпитанието и образованието.[1] Възобновяването и съживяването на истинското православно богословие и въплъщаването на Евангелието в живота са невъзможни без обновата на Църквата като литургична общност, т.е. без обновата на енорията, и обратното.

Важно е тези проблеми да се идентифицират и опишат, но още по-важно е да се открие църковният път и метод за тяхното решаване. Поставя се въпросът, кой е „призван“ и „компетентен“ да поеме инициативата – как да започне решаването на проблема. Убеден съм, че макар и да са призвани, „просветните съвети“ и „комисии“, „компетентните професионалисти“ и професорите по богословие или „дипломираните богослови“, не могат да решат проблемите на църковната мисия, образование и възпитание със своите срещи, семинари и симпозиуми. Инициативата трябва да започне от епископите на нашата Църква, защото учителското служение е в самата природа на епископското служение, а след това всички ние, цялото църковно тяло, да бъдем съработници и помощници в това. Това е така, тъй като днес най-добрите православни богослови, които се ползват с авторитет в целия православен свят са именно сред епископите на нашата Църква. Затова е повече от необходимо те да обсъдят на събор, доколкото това е възможно, целите, съдържанието и методите на съществуващото църковно образование и възпитание, както и на учебните програми в църковните училища през призмата на православното Предание. След това те трябва да посочат основните принципи, методи, съдържание и цели на църковното възпитание и образование, като си дават сметка за историческия и културен контекст, в който днес съществува Църквата, както и за нуждите на самата Църква. След това решенията би трябвало да се „възприемат“ от цялото църковно тяло и да започне отговорен и трезв църковен диалог. Всеки, който има знания, желание и добра воля, би могъл да даде своя принос за намирането на най-добрите решения на този сложен проблем. Страхувам се, че всеки друг път е рискован и предварително осъден на неуспех. Знам, че днес на дневен ред има много други важни въпроси, някои от които са обусловени от трагичните исторически обстоятелства. Въпреки че смятам този въпрос за съществен, струва ми се, че и те са също толкова важни, ако не и по-важни. При цялата сериозност на ситуацията, понякога се питам, не сме ли тласнати, съзнателно или несъзнателно, към това да прахосваме енергия за проблеми, които ще се решават може би от други и против нашето желание? Дали не се занимаваме повече с другите, отколкото със себе си? Нима нашият най-голям принос към националните и държавни интереси на сръбския народ за преобразяването на неговата култура, на неговото образование и на целия обществен и политически живот, не е да се направи всичко, което е възможно, за да функционира нашата Църква по църковен начин във всички области на своя живот и дейност?

–––––––––-

[1] По-подробно за значението, характера и нуждата от верско обучение днес вж.: Еп. Атанасиjе Jевтић, „Потреба и значаj веронауке“, сп. Логос III, 1993, 1-4, с. 14-18

Из „Църква и общество“, превод: Свилен Тутеков, ИК Омофор, София, 2003 г. Заглавието е на редакцията.

Advertisements

7 Comments on Класическото вероучение като църковна болест

  1. Религията възпитава ума погрешно и затъпява хората . Няма значение как ще се набива в детските главици догмата . Влезе ли там, тя поврежда умът и чувствата и това дете вече не е нормален мислещ човек, защото вярва, че има истина спусната свише , истина от последна инстанция и поставя тази „истина“ и Бог над всичко. Но когато поставиш нещо над живота , разума , човещината , когато любовта към живота и хората е задължение , а не вътрешна потребност , възпитание на чувствата , създаваш лицемери .
    Вярващият се старае да е добър за да угоди на бог и да си заслужи рая, вечният живот , но ако загуби вярата си се превръща в развалина и чудовище . Затова в светските училища трябва да се изучават всички религии и философии и да се сравняват , да се търси общото и общите им ценности и недостатъци . Защото светът не е населен само с християни . Християните са малцинство ,както и всяка друга религия и децата трябва да имат отговора защо трябва да са различни от останалото мнозинство . Те трябва да имат избор в какво да вярват или да не вярват . Това е тяхно право идиоти православни .

  2. „Идиоти православни“…

    Обсъждането на противоположни позиции предполага някакво елементарно уважение към опонента. До там ли Ви стигат аргументите, че да клеймите инакомислещите, г-н Анонимен Питащ?

  3. Само че избралите да учат „Религия“ ученици е спаднал от 1,75% под 0,8% за последната учебна година, което показва че почти никой не ще да учи предмета, освен децата на поповете и техните роднини 🙂
    Ето данните: https://www.facebook.com/photo.php?fbid=10153474564802021&l=1f7aaa9ee0

  4. „Те трябва да имат избор в какво да вярват или да не вярват . Това е тяхно право идиоти православни.“ Г-н „анонимен питащ“, проблемът е точно този, който посочват „православните идиоти“ – че децата нямат право да избират. По време на атеизма нямаха това право – нито те, нито родителите им. Сега няма режим, но пак не им се дава право да избират. Бъдете обективен. Колкото до „православните идиоти“, за тях и Ботев е говорил като за „православни скотове“, но не сте прав, защото такива нямат нищо общо с християнството изобщо.

  5. Fluti // 19/08/2016 в 15:07 //

    Ренета, как на децата им се забранява правото да избират? Някой ги спира да отидат в църква, джамия, синагога и т.н.? Единствените, които отнемат правото на децата да избират дали и в каква религия да вярват, са религиозните им родители, които се опитват да им натрапват своята религия. Ако искате религия в държавното училище – няма да стане. Образованието у нас е светско. Няма да плащам, за да трови някой поп ума на детето ми. Още повече, ако се пусне една религия в училище, трябва да се пуснат всички. Сигурни ли сте, че това искате?

  6. Nikolov // 20/08/2016 в 09:35 //

    Ще се изненадат православните в България:
    1/ ако трябва да има вероучение в училището: около 30 – 40% от децата не са а православни родители.
    2/ Има си неделни училища и домашни църкви във всички евангелски църкви. Направете като тях.
    3/ Освен това при тях има детски младежки лагери и семинари обсъждащи съвсем съвременни проблеми и обществени явления от гл. т. на Словото.
    4/ Някак си ми се вижда чудно православен „Дядо“ /владика например/, на 70- 80 години, никога неженен, не отглеждал деца, да се занимава с теми, касаещи семейство, възпитание и младежи.

  7. Моля, дръжте си лапите по-далеч от децата. Не искам детето ми да чува за вашите религиозни глупотевини, да му набивате в главата, че е родено грешно и го чакат адски мъки, ако си направи една чекия или спи с приятелката си без да са женени. Християнството носи някакво етично послание и само това е ценното в него – останалото са празни приказки от едни хора, дето искат да контролират други хора.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: