За някои крайности в православния живот
Автор: о. Георги Флоровски
Най-възвишеното нещо в християнския живот е Евхаристията като свещено триумфално събрание. Христос между братята Си! А отшелниците заради някакво неразбираемо смирение и самоунижение, се отдалечават точно от този най-възвишен чин, оттегляйки се в уединение! Има нещо неразбираемо в това! Но в своята извисеност, тази усамотена молитва става съборна не само в своята основа, но и защото самата личност на духоносния молитвеник се разширява. И той, макар че е сам, не е сам. Той е с Христа и чрез Него – в съборността на Църквата. Молитвата на преп. Серафим Саровски на скалата не само не била с нищо по-малка от нашите църковни молитви, но и много по-съборна… Но и усамотяването може да бъде съблазън и опасност, когато то бива отравяно с „аристократично“ отвращение и психологизъм, когато братята и ближните започват да ни пречат в молитвата, когато започва да ни завладява егоцентризмът и егоцентричната самовлюбеност, когато за нас църквата започва да става шумна и пренаселена. Това тогава се превръща в измислено „отшелничество“, измислено „затворничество“. Или, ако искате – може да е истинско затворничество, но не насаме с Бога, но насаме със себе си, без Бога.
Съществуват съблазни и опасности също и в „общото богослужение“. Появява се помисъл: дали въобще е необходима личната молитва в скришното на сърцето и дома ни, когато вече ходим на църква? Това е предизвикателен въпрос. Без лично напрягане и събиране в себе си е невъзможно да се постигне единодушие в съборната молитва, която се състои от лични молитви. Единодушието не означава само общо присъствие на едно място. Подобен естетически психологизъм представлява отпадане от молитвената трезвеност на ума и реализма. Без личната молитва съборната молитва става прекалено трудна и немощният брат се отравя от нея, а освен това и се радва на своето отравяне. В съборната молитва не трябва да изчезваме, а трябва да се радваме за разширяването на нашата личност.
Съществува и още една съблазън: съблазънта на обредното благочестие. Понякога изглежда, че типикът избутва подвижничеството на втори план. Въпреки това, дори и една такава законническа ритуалност, т.е. поробваща заплаха от дисциплинарните правила в типика, които не оставят ни най-малко пространство за молитвена свобода, не е най-опасното нещо. По-опасна е естетическата ритуалност. Типикът не е толкова опасен в ръцете на законолюбците, колкото в ръцете на естетите. И най-опасно е вкарването на богослужението в ритъма на някакви артистични преживявания. Това е открита агресия срещу човешката личност.
Пътят винаги минава между опасностите на крайностите. Съществува опасност уединението да се превърне в сектантско умиление и отделеност. И съществува опасност да се изгубим и разтворим в църковния колективизъм (който отново е пародия на една погрешна съборност). Изправени сме пред антиномичното напрежение между личното спасение и общото дело. Това не е някакво ново недоумение. Има подобни примери и в житията на светиите. Едните бягали от хората, за да се спасят, а другите търсели хората, за да им помогнат. Едните градели Божия град на земята, а другите търси единствено Града, който тепърва предстои. Самите ние трябва да намерим своята мяра и баланс. Делата в света днес стават новопустинен подвиг, но най-важен е пътят на любовта.
Задругата 
Вашият коментар