Прозорец, през който се вижда Бог

Автор: прот. Димитрий Климов

Да запалиш свещичка, да запишеш молебен, да останеш на служба до края… А защо? Дали всички могат да отговорят на този въпрос? Защо изпълнението на външното изглежда по-важно от съдържанието? Пред Правмир.ру размишлява прот. Димитрий Климов:

Обредът като стена между Бога и човека

Колкото и да е странно, днес много обреди стават препятствие или дори стена за отношенията между Бога и човека. А може би трябва да е обратното – те трябва да спомагат за това. Но понякога ни се струва, че да обичаш Бога и Му угаждаш с живота си не е задължително, а е достатъчно да изпълниш някакъв обред: да се освети дома, колата, кръстчето, да се опее покойник, някой да се кръсти, да се изповяда, да „изкара службата“ до края. И щом това е изпълнено, тогава вече всичко е наред.

Но обредът трябва да бъде прозорче, през което можеш да видиш по-добре Бога, а не стена, която Го скрива. Понякога се случва точно това – ние се отдалечаваме от Бога чрез това външно изпълнение на обреда.

„Да запалиш свещичка“ – това действие често заменя молитвата. Както веднъж през зимата, в една поледица, един мъж дойде в храма с опулен поглед: „Отче, Бог ме спаси от смърт. На пътя се занесох в насрещното, пред мен един КАМАЗ. Ударихме се челно. И буквално бях под КАМАЗ-а. Трябва да благодаря на Бога“. Отиде на пангара, купи огромна свещ за сто рубли, бежешком влезе в храма и благодари на Бога в продължение на цели три минути!

Свещта е станала заместител на молитвата… Забравили сме, че в древност, свещта е имала преди всичко практическо значение – за да се помолиш е било нужно да се осветли иконата. Второ, от древност свещта е символ на пламенното горене на човешката душа към Бога. Когато не сме наясно с това и с много други неща, започваме да влагаме нашето съдържание във формата. Като например, че на Бог са Му по-нужни нашите свещи от нашите молитви с любящо и благодарно сърце. И вече си мислим, че сме извършили някакво много важно духовно дело.

И на служба отиваме, за да я „изкараме до край“, когато трябва – да се поклоним, да преклоним глава и да замрем. И защо правим всичко това – не разбираме. Но никакви радикални нововъведения няма да накарат човека да го разбере, ако самият той не направи усилие, ако сам не започне да вниква в смисъла, и най-важното – ако не открие сърцето си.

Средностатистически сапунен мехур

„Обред“ („обряд“ – на руски) идва от думата „обряжать“ – украсявам, докарвам, обличам. Т.е. обличаме едно съдържание в някаква форма, украсяваме го. Ето защо се нарича обред. Облеклото на съдържанието в този смисъл са думите на молитвата, които четем и слушаме, действията на свещеника по време на богослужението: каденето, поръсването със светена вода или помазването с елей, или четенето на молитва над каещия се човек, когато над него се слага епитрахил и се благославя. А съдържанието е нещо непостижимо, то е чувство, трудно доловимо от нашите органи. Тайнство.

В древност много неща са се извършвали тайно от другите хора, за да не може някой нехристиянин да поругае светостта на случващото се. Езичниците, а също и комсомолците от ХХ век, са можели да развалят празника, да го поругаят, да се подиграят над онова, което се случва в храма.

Днес това вече не е актуално, затова думата „тайнство“ е по-правилно да бъде разшифрована като тайнствено действие от страна на Бога над душата на човека. И ето това просто е и съдържанието на обредите, на богослуженията. То не зависи от това, дали с отчетлив глас свещеникът е прочел молитвите или ги е измънкал под носа си и никой нищо не е разбрал. Това е формата. Съдържанието не зависи от това дали одеждите на свещеника са пищни или по-простички, износени или повехнали. Не зависи също и от това какъв е храмът: благолепен, позлатен или обикновена селска църква.

Съдържанието много повече зависи от самия човек. От това с какво сърце е дошъл, дали се е открил за приемане на Божията благодат чрез смирение, покаяние, искрена вяра в Бога. Тогава става и чудото. Тогава съдържанието започва да влияе и да действа в него. А ако сърцето на човека е затворено, тогава си остава само формата. Една красива форма, в нея се преливат всички цветове на дъгата, като при един сапунен мехур. Сапуненият мехур е сякаш израз за тържеството на формата над съдържанието.

Всичко е красиво и правилно извършено. Но при първото изкушение, което стигне до мехура, при първото изпитание, дори и най-лекото – той се пука. Такъв човек си е същият, но като че ли не е участвал в никакво тайнство. Вижте живота на средностатистическия кръстен и средностатистическия некръстен. С какво те кардинално се различават? Да, с нищо, и там е работата. Този средностатистически кръстен не е приел тази благодат, всичко е било просто един сапунен мехур и само форма.

Символът има смисъл, ако бъде разбран

Формата на нашето богослужение, на нашите тайнства се е променяла в течение на вековете. Та дори и за броени години се променя. Ние вече виждаме как се променя богослужението. И в това няма нищо ужасно. Формата е символичен език и също трябва да бъде разбираема. А символът е онова, което разбира човекът , който го е начертал и този човек, който гледа този символ. Ако например знаем какво е християнство и виждаме кръст на някоя къща, то като разчетем смисъла на този символ, разбираме, че тази къща по някакъв начин е свързана с християнството. За човек, който си няма никаква представа от вярата в Христос, кръстът е просто две кръстосани пръчки и нищо повече.

Тоест символът има смисъл само тогава, когато някой го разбира.

Но има твърде много символи в християнското богослужение, които ние просто не разчитаме. И това е така, не защото формата на службите е останала същата от преди половин хилядолетие. Богослужението, което познаваме е такова от 100-200 години насам. Славянският превод на Библията, който четем, е направен при императрица Елисавета и е бил възможно най-осъвремененият за своето време. Днес той вече е остарял. Естествено, след време и той ще бъде променен, за да може някой да разбере нещо.

Формата се променя, съдържанието остава неизменно

Църквата винаги в някаква степен е слагала спирачка в този процес на промени и реформи. И добре прави. Това е един здравословен консерватизъм. Защото ако бягаш пред този процес и ускориш твърде рязко, навярно последният вагон ще те удари по главата. Но промените са неизбежни. Те винаги са се случвали и ще се случват. И в одеждите на свещеника, и в езика, и в църковната архитектура – според мен вече за всичко е очевидно, че строим храмове съвсем не по начина, по който го правихме преди.

Формата се променя. Но съдържанието трябва да си остава същото. Съдържанието е благодатта Божия, това е Христовият Дух, който трябва да напои човека, стига самият човек да иска това.

източник: http://www.pravmir.ru/okno-cherez-kotoroe-viden-bog/, превод: Мартин Димитров