Когато защитаваш истината, Бог винаги е на твоя страна

Автор: Ренета Трифонова

Пиша този коментар от дълго време, защото темата е тежка и трудна – бежанците. Като всеки човек , аз също се разкъсвам между страха от нелегални и криминални мигранти,  които могат да сторят какво ли не, и проявата ми на съвест към кротките и приветливи хора, бягащи от войната – без дом, с убити роднини, търсещи помощ.

Но докато пишех, се случи … отец Паоло и Белене и мисля, че това дойде в повече на всички ни. Да си спомним как се стигна дотук.

Април 2014 година.  Село Розово.

Това беше първият шок, който изпитах и първият срам, който буквално ме заля, докато гледах репортажа. Да си припомним.

Две семейства с деца на бежанци, получили официален статут,  отсядат  в  къща в казанлъшкото село Розово. Хората не ги искат и излизат на протест. Медиите идват и започват разговор с протестиращите. Една майка говори ядно пред камерите:

-Детето ми е на 12 години. Как да му обясня какви хора са тези?

– А какви са? – пита репортерът – вие познавате ли ги? Виждали ли сте ги? Казват, че с тях има и малки деца…

-Не ги познавам, – отвръща младата жена, която също има малко дете – но чувам, че са по-зле от циганите … И ето, моята дъщеря ми казва, че … и те били хора! Как ще ми гарантира някой, че няма да наръгат детето ми с нож?

А детето на озверялата майка отговаря пред камерата с детската си наивност:

– По новините съм чувала, че от тези хора има много лоши, които убиват българи  и идват тук само, за да се възползват. Но има там мънички дечица, които са видели как убиват роднини пред очите им и не всички са лоши. Въпросът е само да не водят тук престъпници. Ако има добри хора, не пречи да живеят тук. Ако са добри, какво пречи да са тук?

Да, наистина, какво пречи да са тук?

Репортерът продължава с въпросите си към мъж на средна възраст, във видимо добро здраве:

– Нямате ли гражданско съзнание?

– Какво съзнание, – отговаря му ехидно патриотът с дебел сребърен ланец на шията– не ги щем тука! България е за българите!

България е за българите …

Сигурно си спомняте онзи човек  от община Елин Пелин, който размахваше пръст срещу репортера и викаше с омраза към тримата бежанци: „Ще ги приемем тук, когато се кръстят!” Когато прочетох, че кметът на общината е искал да въведе вероучение в тамошното училище,  въздъхнах с облекчение щом разбрах, че там … няма вероучение.  За първи път наистина си дадох сметка, че Бог решава най-добре кое е спасително за човека според устроението на сърцето му.

Изгледах отново репортажа. Потъмнели, мрачни лица. Със сигурност не знаеха къде е входът на храма. Личеше огромната пропаст, разделила умовете и сърцата на хората и поставила ги в едно миризливо блато от страсти, шовинизъм, национализъм, криворазбран патриотизъм и всякакви други –изми, които оформиха посткомунистическия „православен” българин. Виждах хора с подивели очи, които твърдяха, че няколко души са опасност за цяла община и си вярваха, че тази България е тяхната, именно такава тя е била  и такава ще бъде.

България на българите.

Капакът дойде с „Да живей България!” в Белене, където католическият свещеник отец Паоло Кортези по легален и законен начин се опита да настани семейство кротки и възпитани сирийски бежанци с официален статут в енорията си. Оказа се, че няма право, защото … България е на българите. Поради същата причина отец Паоло си тръгна от България. Защото тя е „само за българи”. Българи, които веят руски знамена и крещят: „Да живей България!”…

Същите тези протестиращи „българи” може би никога не са излизали на друг протест – срещу корупцията, срещу мафията и високите цени на горивата, срещу лошите пътища или пък срещу лъжите на всяка поредна политическа партия. От това бяха абсолютно доволни. България така им харесва, забутана на последно място в ЕС по всички показатели. Харесва им опустошената провинция, харесва им липсата на перспектива, харесва им всичко, което ги заобикаля, харесва им …. И смятат, че единствената опасност за тях са … едно семейство сирийски бежанци.

Ако сирийците бяха млади и здрави мъже, тъмни субекти с пари и маркови смартфони в джоба, които хвърлят и тъпчат хляба и плодовете, раздавани им от местните жители (каквито случаи имаше през изминалата година), бих разбрала отношението на тези българи към бежанците. Но да прогониш семейство с деца в нужда е просто безотговорно и нечовешко.

Случаите в Розово и Елин Пелин отминаха, случаят в Белене затихва. Отец Паоло си тръгна с високо вдигната глава, за да се усмирят страстите и заради заплахите за живота му. Какво беше направил ли? Нищо особено или по-скоро това, което е задължение на всеки свещеник: да спази законът на любовта към човека.

На патриотите и националистите с чуждите байряци обаче това не им хареса, защото не е българин. Нищо, че показа на българите как трябва да вършат евангелското добро. В тази същата България на българите…

Докато отец Паоло показваше как се „ловят човеци” (Мат. 4:19) и как се изпълнява Христовият закон на любовта, цялата ни Църква мълчеше и никой не излезе с изявление или подписка в негова защита, за да го подкрепи – като християни към християнин.

Затова пък един наш митрополит успя само за една вечер да събере подписите на свещенството си в своя защита за нещо, в което е виновен и обвини всички, че позорят епархията му с коментарите си в мрежата. Събра веднага свещениците си, за да подпишат декларация в негова подкрепа и защита за нещо, което е лично негова отговорност,  но не се сети да ги събере, за да помогнат като християнски духовници на християнски духовник.

Заради евангелското добро.

Да видим. Значи докато един свещеник от друга църква, за която през цялото изминало лято спорихме как да наричаме – „църква“ или „конфесия“, се опитваше да помогне на страдащи от войната хора, тези, които предизвикаха летните страсти покрай събора, за да „спасят” Православието от еретиците, пазеха гърбовете си от собствените си грешки и недомислия.

И за да бъдат още по-запомнящи се тези дни, държавата ни показа, че се интересува повече от богословието като защитена специалност, отколкото нашият Синод. Него пък го интересува … новата цена на … восъчните свещи, защото няма кой да ги купува, т.е. няма хора в нашите храмове. А няма хора, защото сме „истинно-православни” лицемери, Бог е само наш и само ние имаме монопол върху Него. В България на българите…

Всичко това се случва на фона на номинацията на Българската православна църква за Нобелова награда за мир заради проявената милост и самоотверженост при спасяването на българските евреи от нацистките лагери на смъртта….

С всеки изминал ден виждам как все повече хора се разочароват от нашата църква и задават въпроси като този:  защо докато един свещеник, когото наричате „еретик” помага на пострадали от войната хора, вие се занимавате единствено и само със … себе си? Защо не му помогнахте? Защо не го подкрепихте?

Докато се занимаваме със себе си, все повече разочаровани българи ще си тръгват от страната ни,  от Църквата и от храмовете ни, и накрая ще останем една шепа хора… срещу  патриотите, националистите, тези с чуждите байряци и ченгетата. Срещу „православните скотове” по Ботев.

Това не е нашата България. Това не е България на българите, защото  тези, които прогониха свещеника от Белене, не са българи. Ние, българите, не сме такива. Прочетете историята ни и ще се убедите.

Те  не искат бежанци тук, защото „България е на българите”, но в същото време запалиха война у нас – на умове и души. И докато ние не я спечелим,  заставайки на страната на Христовата истина и любов, християнството ни  ще е безсолно и ще останем такива, за които Христос казва: „ Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?” [1]

„Не може, не може, не може! Една честна Църква, една честна Държава, които решиха да защитават заедно едно честно семейство… да се подчиняват на клевета на един нечестен общински съветник, да се подчиняват на заплахите на един пиян с руско знаме. Не може!“ – написа свещникът в профила си.

Може, отец Паоло, може. У нас всичко може. У нас тези с чуждите знамена си мислят, че всичко могат, но забравят, че над тях е Бог и накрая Той винаги отсъжда справедливо. А нито една битка не е изгубена, ако си на страната на истината.

Знам какво е да си тръгнеш. Семейството ни два пъти беше изправено пред тази дилема, пред която се изправи и католическият свещеник Паоло Кортези – да си тръгнем, да се махнем, заради червената паплач, наместила се нагло в Църквата (и държавата) и не съжаляваме за това. Покрай случая с отец Паоло се убедих за пореден път, че единственият начин човек да противостои е – да не се съгласява, да не участва в делата на злото.

Достатъчно е само да не си съгласен и да го кажеш публично, за да дадеш смелост и на други хора. Дори и сам да си, пак е достатъчно.

Отец Паоло си тръгна и ако някога ви се наложи да избирате, по-добре си тръгнете и вие, но не предавайте Бог и Евангелската истина. Не правете компромис със съвестта си, защото един ден тя ще ви изобличи.

Най-лесно е да защитаваш истината, защото Бог винаги е на нейна страна.

Тогава нямаш друг избор, освен един – правилният.

„Пазете се да ви не прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име, говорейки: аз съм Христос; и ще прелъстят мнозина. Ще чувате боеве и вести за войни. Внимавайте, не се смущавайте, понеже всичко това трябва да стане; ала туй не е още краят. Защото ще въстане народ против народ, и царство против царство; и на места ще има глад, мор и трусове; а всичко това е начало на болки. Тогава ще ви предадат на мъки и ще ви убият; и ще бъдете мразени от всички народи, заради Моето име. Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят; много лъжепророци ще се подигнат и ще прелъстят мнозина; и понеже беззаконието ще се умножи, у мнозина ще изстине любовта; а който претърпи докрай, той ще бъде спасен.” [2]

---

[1] (Лука 18:8)

[2] (Мат. 24:4-13)