Вярата не е сигурност. Вярата е борба

Отец Харалампос Пападопулос от Критската архиепископия отново участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“, където се канят за дискусия известни проповедници. Предлагаме на вашето внимание първа част от интервюто, в което отец Харалампос отговаря на въпросите, зададени от о. Спиридон Цимурис:

– Фернанду Песоа, португалски поет, пише, че „отегчението е  глад без да искаш да ядеш; разочарованието на наскърбеното дете, което сме дълбоко в нас, защото не са му купили божествената играчка”. Бих искал да започна с един много прост въпрос – отегчавате ли се, о. Харалампий?

– Много се отегчавам, бих казал „смъртоносно”! Но мисля, че има едно отегчение и скука, които са много конструктивни. Това чувство, което имаме за празнотата, за липсата на смисъл, което ни кара да стигаме до чувството, че ни тежи да правим каквото и да е, е болезнено усещане, особено за онзи, който  страда, защото има хора, които страдат от това цял живот, има хора, които винаги имат това усещане за празнотата в тях. Това обаче е едно съзидателно усещане, защото по някакъв начин идва да ти каже, че животът ти трябва да се изпълни с нещо. Тоест в степента, в която осъзнавам, че нещо ми липсва, в същото време в мен се мобилизират сили, за да изпълня  тази празнота. Защото, ако не съществува тази празнота, нямаше да стане цялата тази битка и търсене, за да намеря нещо, с което да я изпълня. Въпросът е какво ще намеря. Отегчението има и една привилегия, че ти показва суетата на нещата. Много пъти това отегчение идва и от едно по-дълбоко чувство, че „знаеш, ли този свят е много малък, за да побере моята въздишка!“, като се казва в една песен – т.е. моето въжделение, жажда, търсене, това огромно желание в мен, това щение на сърцето ми, което много пъти превъзмогва реалността на живота. Затова дори тези, които го казват така просто, че им тежи в живота и чувстват скука, дори те в най-дълбоко равнище  на своето сърце имат едно усещане, че този свят не може да им даде това, което сърцето им истински иска. Жаждата и гладът им са много по-големи от това, което светът може да им даде. И под свят имам този кодекс от ценности, който се изтъква от нашата цивилизация.

– Описахте отегчението като една празнота. Човек би могъл да го разгледа от напълно противоположната страна и да го опише като невероятно пресищане, че си пълен с нещо, което не ти позволява да живееш. Това чувство за глад, но без да искаш да ядеш. Това, което много съпрузи чувстват – че другият ми е скучен, защото ми е предвидим, познавам го, или най-малкото имам чувството, че го познавам.

– Да, мисля, че това също има като по-дълбоко равнище тази голяма липса на другия като нещо абсолютно и съвършено. Всички в нас имаме жажда за съвършеното. Жадуваме  в  нашия другар, в детето, в себе си, в живота да намерим съвършеното, абсолютно съвършеното. Затова и в нашите отношения искаме другият постоянно да ни изненадва, постоянно да ни насища,  постоянно да бъде нещо дивно в живота ни. Но той не винаги може да прави това. В извънредни случаи може да играе и тази роля. Другият може да играе тази роля, но не винаги може да е такъв. Затова виждаме, че обичаме другия, хвалим го и е нашият бог и ангел в степента, в която обслужва тази съвършена представа, която имаме. Но той не може винаги да е така, защото много просто е човек, което означава, че е едно море – понякога тихо, понякога  бурно. Човекът не може винаги да е едно и също. И виждаме, че много пъти търсим нашите приятели да излезем навън, когато могат да ни накарат да се смеем, да си прекарваме добре. Тоест нашата връзка влиза в един утилитарен процес, където другият е полезен инструмент за моето лично щастие, но той никога не може да ме насити, защото е човек със страсти и немощи и ще ме измори и аз ще го изморя; и ще се отегча до него и той до мене. Това е красотата. В даден момент се чувствам уморен до него – например гледам, че говори безспирно и си казвам: „Няма ли да отиде да спи, колко е часът?!“ Всичко това създава в мен предпоставка на другия ден, когато ще говори по-малко, да се радвам. Или обратното, един ден ще седне да ме изслуша, да разговаряме, да комуникираме реално, друг ден ще е по-затворен, не защото го прави целенасочено и подло, а защото това е реалността на живота и не трябва да искаме другия да бъде нещо идеално, изключително, т.е. другият като нещо едно въображаемо.

– Този въображаем друг човек не е реален, което означава, че си мислим, че познаваме другия, но реално дълбоко не го познаваме. Един друг въпрос. Дали търсенето на това съвършенство е лошо? Миналата година говорихме за въображаемата представа на съвършенството. Питам се обаче дали това екзистенциално  търсене на  съвършенството е нещо лошо.

– Вижте, ако това се превърне в невроза и натрапчивост, където искам в мен и в другите винаги да намеря абсолютно съвършеното и идеалното, това ще ме умори, ще ме изтощи и е напразен труд, защото това съвършенство не съществува в този свят. За нас, християните, в православното богословие съвършенството е нещо есхатологично, нещо, което принадлежи на пълнотата на Бога, а ние сме частични и този свят е частичен, тленен и ограничен. Оттук не може някой да търси в този свят, в хората, в идеите, в нещата от света това съвършенство. Това е първо основно признание, което всеки трябва да направи, че в този  свят не мога да очаквам съвършенство. В даден момент трябва да свалим биберона от устата ни, да пораснем, да узреем. От друга страна, ако не приемем това, се получава една невроза, една невроза на съвършенството, която вътрешно ни притиска. Тоест един невероятен вътрешен сблъсък, който става в душата и сърцето, което води до телесни болести, но и с последствия за душата. Кога? Когато в нас се сблъскват това, което съществува, с това, което бихме искали да съществува. Или това, което сме, с това, което вярваме, че би трябвало да сме. Но не сме. Има обаче нещо положително в това търсене на съвършенството, защото в нашето богословие казваме, че човекът е създаден по Божий образ и подобие, че има една динамика и перспектива, да стигне до определена цел, да се развие, има един път към есхатона, към Бога.

Човекът е, както пише в  Старият Завет, мъж желан (Дан. 9:23), т.е. има желания – не може да съществува човек без желание. Желанието е нещо, което, ако искате, е характерно за човека. Ако един човек няма желания, не е човек. Тоест жаждата на човека за съвършеното има динамика в себе си, която създава изкуствата, поезията, живописта и всяко изкуство, самата молитва. Неслучайно Бог в този свят, както казва и Симон Вейл, избира да „отсъства”, защо? – защото Бог знае, че в степента, в която отсъства, в нас се увеличава копнежът, знае, че човекът погубва  себе си, когато сметне, че нещо му принадлежи – това става в нашите отношения: веднага щом сметнем, че мъжът е мой и приемем това за даденост, спираме да се интересуваме от него. Същото важи и за съпруга – когато почувства, че жена му му принадлежи, че вече е даденост,  „тя е МОЯТА жена. Принадлежи ми!“, спира вече да се  занимава с нея. Тя може пет пъти да си е пребоядисала косата, в зелено, синьо, черно, и той да мисли, че тя е още както преди – защото не го вижда, дори не я поглежда.

В степента, в която не поставяме под съмнение това, което имаме, в нас не се създава вътрешно търсене. Същото става и по отношение на Бога. По същия начин Бог се крие, защото знае, че ако се появи в смисъла, който ние разбираме, като абсолютно и непоклатимо и сигурно присъствие, ще разрушим връзката с Него. Оттук мълчанието и отсъствието Му увеличават нашия копнеж за Него.

– Това описание на библейкия израз „мъж желан” би могло се прочете от обратната страна, в смисъл, че описва Самия Бог, влизането на Бога в света, описва един друг Бог, Който бърза за среща, бърза да се срещне с някой, нещо, което не Го прави отсъстващ.

– В това желание на двамата да се срещнат е красотата. И това е красотата на една връзка, която ние наричаме вяра. Естествено без вярата да означава тази непоклатима идеологема и сигурност. Вярата не е сигурност. Вярата е борба, нещо живо, което губиш и намираш. В Стария Завет, в Псалтира св. цар и пророк Давид говори, оплаква се на Бога – това е живата връзка с Бога, която ни показва и Иисус Христос – Който и в Гетсиманската градина води вътрешна борба и външно я изразява, и на Кръста казва „Боже мой, Боже мой, защо Ме остави?“ – т.е. говори, превръща Своята болка и тревога във връзка, разговор, диалог с Бога. Това е много важно, защото в пиетизма имаме забрани – не се позволява да възразиш на Бога, не се позволява да се оплакваш на Бога, не се позволява да се изразиш. . . В живата и библейска връзка с Бога не съществуват  такива неща. В Библията има една връзка, която е като битка, минава през колебания, предателства, съмнения, явявания, скривания. И това е връзката с Бога. Има един френски филм – Невинните. Действието се развива през Втората световна война в един френски манастир,  съюзническите войски освобождават Европа, войници влизат в един манастир, плячкосват го, насилват монахини и те забременяват. Игуменката, за да покрие скандала и въобще да скрие скандализирането според нейното разбиране, убива едно по едно децата, които се раждат, и то по много ужасяващ начин, и това същевременно създава сериозни богословски въпроси. Тя взима децата, оставя ги през зимата в гората и казва „Боже, Ти се погрижи!“- и когато след това ѝ казват: „Какво е това, което си направила?: Тя казва: „Вижте, аз ги оставих на Божия Промисъл, ако са умрели, Бог ги е оставил и са умрели!“. Това е една значима богословска тема, за която много може да се дискутира. Това е едно от изкушенията на дявола към Христос, където Му казва: „ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „на Ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“, а Той му отвръща: „няма да изкусиш Господа, Бога твоего“.

В даден момент една жена, френски лекар, дори атеистка, отива в манастира да помогне на монахините. Тя пита една от тях, най-изтерзаната монахиня Мария:

– Какво е вярата за теб?

Монахинята, която изпитала голяма болка и изпитания, родила първото дете, което взели от нея и отнели по този престъпен и садистичен начин, казала:

– Вярата означава 24 часа съмнение и 10 минути надежда.

Това е реалната вяра, тази връзка с Бога. Мисля, че грешат хората, които говорят за една пасивна непоклатима и несмутима връзка, или пък имат един психологически тип вяра.

Следва

превод: Константин Константинов