Църквата и нашето място в нея

Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото, за да бъде Неговата Църква славна като невеста, която няма петно или бръчка, но да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:25-27)

Обредно-традиционната „религиозност“ на „православния“ българин не търси дълбочината и истинския смисъл на съществуването на Църквата* и свързва последната с паленето на свещи, освещаването на икони и други предмети, взимането на светена вода, върбови клонки на Цветница[1] , „минаването под масата“ на Разпети петък[2], или със запазването на национално-културната идентичност на нашия народ. Не е случайно, че църквата се пълни на големи църковни и национални празници, на такива църковни празници, при които се чества светецът, чието име носим, или при донасяне на нечии „чудотворни“ мощи и икони[3], при условие, че църквата стои полупразна в останалите дни. Това показва, че в масовото съзнание целите на Църквата са най-вече земни – тя се разглежда като средство, чрез което се дава здраве, късмет, удовлетворяване на желанията или се запазва някаква идеология. Когато пък хората се сещат, че целите на Църквата надхвърлят този свят, това обикновено е при нечия смърт. За съжаление понякога се забравя, или не се знае, че Църквата е преди всичко живот – за живи и мъртви. Тя е Христовият живот, даден за нас, хората. Заедно със суеверието (тоест празната вяра), заедно с навика и следването на общоприетото, съществува и нещо, което ни е пленило, вътрешна потребност в душата ни, която ни казва, че църквата е мястото, на което трябва да отидем. Би било добре, ако развием това чувство, разбирайки наистина какъв е смисълът на Църквата, защо съществува тя и какво е нашето място в нея.

Мнозина разглеждат Църквата като религиозна организация, която има за цел да ни осигурява добруване в този живот и да дава решения на душевните ни проблеми. А дали има Бог, или след като Го има, дали има живот след смъртта, и дали наистина животът в църквата има някакво отношение към онзи живот, са въпроси, които, при все, че са от особено значение, напрактика не им се придава нужното внимание.

Църквата обаче гледа на живота ни тук от перспективата на вечността. Църквата е мястото, където възрастваме до „единството на вярата и на познаването на Сина Божий, до състоянието на съвършен човек, до пълната зрелост на Христовото съвършенство“ (Еф. 4:13), където се подготвяме за вечността. Църквата съществува, за да ни даде спасение в Иисус Христос.

Макар че не винаги го осъзнаваме, основната потребност, която ни води на църква, е желанието ни да се доближим до Бога и да научим повече за Него. Бог е върховното битие, но ни се открива в Църквата като върховна любов, Баща и Приятел, Който иска да бъде близък на всеки един от нас. Макар и не винаги да сме способни да разберем това, но ние дълбоко в себе си знаем, че желанието да се докоснем до Бога, до вечността в Него, е това, което ни води в църквата.

От тук обаче е възможно да влезем в другата крайност, и да си помислим, че Бог е само в църквата, ограничавайки обхвата на Неговото действие. Всъщност Бог е всеприсъстващ, Той е навсякъде, във и над Вселената, в църквата и извън нея. Ако има известна на нас, хората, причина, от която да зависи къде Бог действа по-силно, то тя ще е възприемчивостта на човека, способността му да се вслушва в Божия глас, желанието му да синхронизира волята си с Божията. Колкото по-свят е човекът, толкова по-силно Бог присъства в Него. В този контекст може да стане очевидна несъстоятелността на опитите за „зареждане” с енергия в средата на църквата, под купола, защото там енергията била „най-силна“. Църквата не е електроцентрала или енергопреносна мре­жа, а Бог не е безлична космическа енергия и нивото ни на общение с Него зависи не от нашето географско позициониране в църквата, а от степента на уподобяването ни на Него.

Една от основните цели на Църквата е отслужването на Литургията. Литургията не трябва да се възприема като представление, на което сме зрители и слушатели, а като нещо, в което трябва да участваме. Правим това, ако вникваме в богослужебните текстове, молим се и участваме в Евхаристията. Евхаристията, като тайнство на тайнствата, представлява най-силно съединяване с Господ Иисус Христос. Неслучайно св. Игнатий Антиохийски я нарича лекарство за безсмъртие. Евхаристията, също както и тайнствата въобще, не бива да се очаква, че ще ни преобразят механично, без да е налице нашето съучастие, труд и борба срещу греховните ни страсти и действия, които вървят срещу Бога.

Гръцката дума за грях, amartia, означава пропуск, пропускане на целта. Ако нашата цел е Бог, грехът е онова, което не е в съгласие с тази цел и ни отвежда извън Него, извън пътя на спасението. Светите отци често разглеждат греха като болест, която ни разболява и която лекуваме в Църквата. Те наричат Църквата лечебница, защото нейното предназначение е да бъде излекуван човекът от греха и да бъде въведен в пълнотата на Божествения живот. За да стане това, е нужно да следваме Божиите заповеди. Те не са някакъв сух, юридически закон, а, както се изразява един богослов, са пътепоказатели към вечния живот, които имат за цел не да ни забранят „насладата от живота“, а именно да ни помогнат да различим онова, което е наистина ценно, от онова, което има измамна „стойност“, водеща извън Бога, извън радостта.

За да бъде по-лесен пътят ни към Бога, който е пътят за излекуване на личността ни, е от значение да не сме сами в него. В това отношение подкрепа в църквата ни се дава чрез фигурата на духовния отец, когото ние трябва да си изберем. Пред него участваме в тайнството Изповед, споделяме нашите проблеми, търсим съвет и духовно ръководство. Духовният отец е поел грижата за нашата душа и спасение и трябва мъдро да се възползваме от тази възможност.

В църквата е възможно да сме впечатлени от различни външни неща в нея – от стенописите и иконите, които пресъздават в образи Божието царство и сякаш мислено ни пренасят в Него; от църковните песнопения, които осъзнаваме, че се различават коренно от светската душевна музика, бидейки духовни; от великолепието на църковната архитектура, от свещите, които като символи ни напомнят за пламъка на вярата и молитвата. Но това са само средства, които целят да подпомогнат нашия духовен живот в Бога.

Всичко в Църквата, дори най-„незначителните“ неща, се вършат с определен смисъл. Да се спрем например на кръстния знак. Често той се възприема като религиозно задължение при влизане или излизане от църквата или като средство, което трябва да „усили“ действието на молитвата. В резултат на такова разбиране той се прави механично, без вникване в неговия дълбок смисъл, дори без съответната вяра. А всъщност кръстният знак е една кратка вероизповед – израз на вярата ни в Трите Лица на Светата Троица и в двете природи на Иисус Христос – Божествена и Човешка. Да се кръстиш, означава, че се идентифицираш с вярата на Църквата. Ти казваш: „Аз вярвам така, както вярва Църквата“.

За съжаление, влизайки в църквата, често сме изпълнени с множество безоснователни страхове. Страхуваме се да не запалим свещ с лявата ръка, а не от това, че не знаем защо палим свещи; страхуваме се от това да не пропуснем да се прекръстим три пъти, а не от това, че не знаем или не вярваме в онова, което кръстният знак символизира; притесняваме се, излизайки от църквата, да не го направим с гръб към нея, вместо от това, че не знаем защо сме влези вътре.

Битуват най-различни представи за Църквата, които съдържат известна доза опростенчество и, ако тя се разглежда единствено по този начин, се рискува да се изгуби от поглед нейната основна природа и цел. Църквата е един духовен организъм, събрание на призованите, тоест на онези, на които Иисус Христос е станал Господ и те са събрани и обединени в Него, чрез силата на Светия Дух. В Църквата Бог им дава възможност още сега, в този живот, да предвкусят рая, в който ще живеят в пълнота след края на времето. В Църквата Бог ни води през етапите на нашия живот от слава в слава, докато всички достигнем пълнотата на Христовото съвършенство (срв. Еф. 4:13). Заради това, че Господ Иисус Христос води Църквата (вярващите) към Себе Си и заради връзката, която съществува между Него и Църквата, Писанието казва, че Иисус е Глава на Църквата, която пък от своя страна е „стълб и основа на истината“ (1 Тим. 3:15). Истината обаче не е единствено понятие, касаещо верността на даден факт, но и ни се открива като Личност, в Иисус Христос, Който е върховната действителност и битие. Той казва „Аз съм истината“
(срв. Йоан 14:6). Следователно в Църквата, от една страна, се пази и охранява истината като понятие – истината за нашия живот и предназначение, а от друга, начинът, по който те се откриват в Иисус Христос, Чиято подкрепа и любов ние получаваме, вървейки към Него. Тази връзка на Иисус Христос с Църквата се подчертава още по-силно чрез използваните описания за нея в Свещеното Писание, където тя се представя като Тяло Христово. Така се подчертава отново единството на членовете ѝ, помежду им, и с Бога, и се изявява ролята на Евхаристията за постигането на тази цел.

Макар че не съществува строга дефиниция за Църквата, има различни описания на нейните характеристики. Най-популярните описания на Църквата са дадени в Никео-Цариградския символ на вярата, където е казано: „Вярвам в Една Свята, Съборна и Апостолска Църква“.

Църквата е една, както и Господ Иисус Христос, Който е неин Глава, е един. Независимо, че има много християнски конфесии, които се наричат „църква“, но въпреки това истинската Църква, утвърдена на основата на апостоли и пророци, чийто крайъгълен камък е Христос (срв. Еф. 2:20), и в която се пази истината в пълнота, е една. Една означава също така, че Църквата, макар че е разпростряна по света, и по този начин е съставена от много църкви, но всички те имат една вяра и един Глава – Господ Иисус Христос.

Църквата е свята, но не защото членовете ѝ са съвършени или святи сами по себе си, а защото са причастни на Божията святост, чрез която израстват духовно. Освещението на Църквата е не само действителност, но и цел: „Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети“ (Еф. 5:25-26). Освещението ѝ е непрестанен процес и изисква воля и решителност от наша страна, осъществявани във взаимодействие (синергия) с Божията благодат.

Църквата е съборна, всеобемаща всички християни, живели някога или живеещи сега, от всяка точка на света, независимо от техните различия.

И последно, тя е апостолска, не само защото води началото си от апостолски времена, но най-вече защото пази вярата на апостолите и на техните наследници.

С оглед на казаното по-горе, изглежда необяснимо свеждането на разбирането за църква просто до сграда за „религиозни нужди“. Всъщност дори в този си смисъл църквата е нещо повече – тя е сградата, в която се събира истинската църква, за която споменахме вече, духовният организъм, събран в Иисус Христос. Просто с времето мястото, където се събира църквата, и където се извършва Литургията, започва да се идентифицира със самата църква.

Още по-нелепо е свързването на Църквата със свещениците, с
т. нар. „клир“. Ако трябва да бъдем точни, Църквата не се дели на свещеници и несвещеници. Целият Божи народ (Църквата) сме царствено свещенство, което трябва да възвести на света за славата на Бога (срв. 1 Петр. 2:9)[4]. Но в църковното събрание една част от това царствено свещенство, която е ръкоположена за служение (а именно дяконът, презвитерът и епископът), притежава специфични функции в него, най-вече във връзка с извършването на тайнствата и духовното обгрижване на енориашите. Презвитерът е предстоятел на евхаристийното събрание и той извършва Литургията не от свое име, а от името на цялото царствено свешенство. Благодатта се дава на всички членове на Тялото Христово, но е дар, който има различно предназначение. Благодатта, която получават при кръщението повярвалите, е една и съща за всички – тази на Бога. В Писанието се казва: „ всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохте“ (Гал. 3:27). Никой ръкоположен свещеник, заради своето ръкоположение, не може да бъде определен като по-тясно свързан с Църквата от останалите, като по-силно изразяващ същността ѝ. Следователно понятието за Църква не може да бъде ограничавано само до една група хора, която всъщност са именно част от нея.

Църквата не е и Светият Синод (събранието на митрополитите и патриарха). Той е органът, който ръководи основните дела на Църквата в България, но не е самата Църква. Не е правилно Църквата да се идентифицира със своето управление, още повече, че то не е единствената възможна форма – в Русия, до 1721 г., Църквата е била управлявана не от Синод, а от патриарх.

Църквата няма национални, а вселенски цели. Тя няма за цел да служи на националните каузи на даден народ, а на неговото спасение. Църквата не е над държавата или под нея, тя просто е институция от съвсем различен порядък. Църквата не бива да се свежда до позицията на крепител на нечия национално-културна идентичност, нито да се идентифицира с определена националистическа кауза. Природата на Църквата е наднационална, тя е като майка за всички народи, които желаят да се присъединят към Божието семейство – независимо дали са българи, цигани, турци или други. Ние често се опитваме да превърнем Църквата в нещо, ограничено до нашата българска нация, в пазител на нашата култура и народностна памет, в оръдие на политическите ни интереси и въжделения, пренебрегвайки вселенската ѝ природа и спасителна мисия.

Църквата е реализация на Христовата цел за единение на човечеството в Бога. „И не само за тях се моля, но и за тези, които чрез тяхното слово вярват в Мене: да бъдат всички едно – както Ти, Отче, си в Мене и Аз – в Тебе, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме изпратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох на тях, за да бъдат едно, както Ние сме едно“ (Йоан 17:20-22). Бог е Един, и същевременно Трима – Един Бог в Три Лица (Личности) – Пресветата Троица. Единството на Лицата не е за сметка на различаването Им. И Църквата, бидейки съставена от отделни личности, хора от всякаква раса, пол, образование и обществено положение, има за цел да направи така, че различията между тях вече да не са средства за противопоставяне, а такива, които се използват за служение на хората едни на други, и на Бога. „Защото всички сте Божии синове чрез вярата в Иисус Христос – всички, които в Христос се кръстихте, в Христос се облякохте. Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски, защото всички вие сте едно в Иисус Христос“ (Гал. 3:26-28).

Църквата е свидетелство за Христос. Нейното свидетелство е в отговор на думите на Иисус към апостолите да проповядват християнската вяра по целия свят, бидейки верни на казаното от Него, Който е обещал да бъде завинаги с вярващите (срв. Мат. 28:19-20). Затова и може да се каже, че Църквата свидетелства не за някаква идеология, нито етична система, а за Самия Бог. Нейната цел е всички да повярват в Бога и да имат живот в Него. Господ Иисус Христос казва: „Аз дойдох, за да имат живот, и то в изобилие“ (Йоан 10:10). В този смисъл Църквата е мисия, защото посланието ѝ е вселенско, за всяко време и условия, за всяко кътче на Земята и за всеки човек.

Църквата е свобода от суеверието, от сковаващия страх от злото и от обременяващия товар на нещата, които правим, за да „умилостивим“ „свръхестественото“ (което възприемаме за абстрактно понятие) или да го направим наш съюзник. В Църквата живеем свободата, дадена ни от Христос, Който дойде да ни освободи и от тези неестествени товари, обременяващи съзнанието и живота ни, и спъващи нашия духовен напредък.

Ние не сме в Църквата, за да я променим, а за да се променим в нея. Всяка промяна към по-добро, във или извън Църквата, е свързана с промяната в самите нас, която се отразява и на останалите. Възможно е мнозина в Църквата да изглеждат особено благочестиви – да правят постоянно поклони, да се кръстят, да целуват икони, да се молят с издигнати нагоре ръце, жените да са със забрадки, а мъжете – без шапки, и да стоят мирно по време на богослужение, но това са неща, които може да са една маска, която цели да скрие истинската ни същност, от която произлизат всякакви грехове. В Църквата се приема сериозно това, че мислите, думите и действията са резултат от чистотата на човешкото сърце (срв. Мат. 15:1-20). Неговото очистване е друга основна цел на Църквата. „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога“ (Мат. 5:8).

Автор: Атанас Ваташки

Литература:

1. Здравко Пено. Основи на православната вяра. Катихизис. Велико Търново, 2008. Частите „Основно учение за Църквата (с. 16-20), „Църквата – Тяло Христово, общност на Светия Дух и икона на Света Троица (с. 133-139), „Църквата – една, света, съборна и апостолска“ (с. 139-142).
2. Павел Евдокимов. Православието. София, 2010. Частта „Еклисиология“ (с. 161-220).
3. Клара Стаматова. Църквата: Общност на любовта. София, 2008.
4. Архиепископ Павел Финландски. Нашата Литургия. София, 2013.
5. Протойерей Георги Флоровски. Църквата: нейната природа и задача:http://www.pravoslavieto.com
6. Архим. Георги Капсанис. Църквата като богочовешка общност и общение:https://zadrugata.com/
7. Митрополит Калистос Уеър. Без енорията Църквата е наивна утопия: https://dveri.bg


* Когато се пише „църква“ с малко „ц“, се визира църквата като храм или общността в него. Когато се пише „Църква“, тоест с главна буква, става дума за цялата Църква, обединяваща всички местни общности, обединяваща живи и починали. Става дума за едно и също понятие, но разглеждано в различен мащаб.

[1] Опашката за върбови клонки в църквата е много по-голяма от броя на присъстващи на Литургия, камо ли причастяващи се. А в същото време мнозина не знаят, че върбови клонки взимаме не „за здраве“, а като аналогия на палмовите клонки (които отсъстват в нашите географски ширини), с които е посрещнат Христос в Йерусалим от гражданите му, които викали: „Благословен е Царят, Идващият в името на Господа! Мир на небето и слава във висините!“ (Лук. 19:38). По този начин ние съпреживяваме радостта от посрещането на Господ, този път не в Йерусалим, а в нашите сърца. Ако взимаме върбови клонки, без обаче да посрещаме Христос в нашия Йерусалим, в нашето сърце, значи правим нещо, което няма никакъв смисъл.

[2] Впрочем добре е да се изясни истинската идея на този църковен обичай. Масово битува в съзнанието, че минаваме под масата, за да ни бъдат опростени греховете. Опрощаването на грехове обаче не става по този начин, а чрез разкаяние пред Бога за тях. На Разпети петък е разпънат Христос, Който умира на същия ден и е погребан. Масата символизира Неговият гроб, а плащаницата върху масата – онази, с която е погребан Христос. Минавайки под масата, ние се покланяме на погребания Христос, Който умря заради нашите грехове и възкръсна заради нашето спасение.

[3] В кавички, защото често грешим, като си мислим, че тези св. икони или мощи ни помагат сами по себе си, а не Бог, Който действа чрез тях и чрез тях извършва чудеса.

[4] Тук ще спомена личното си убеждение, че източник на различни погрешни представи, включително и такива, във връзка с обсъжданата тема, е използването на термина „свещеник“ към служението на „презвитера“. В Новия Завет гръцката дума за свещеник (hiereus) никога не се използва за презвитер (онзи, когото обикновено наричаме „свещеник“). Тази употреба залага редица подводни камъни в догматичен аспект, като забравяне на понятието „царствено свещенство“ – отнесено към всички верни и идентифициране на свещенството единствено с презвитера, при условие, че и дяконът, и презвитерът, и епископът, като въведени в тайнството ръкоположение, са свещеници.

 

2 Comments on Църквата и нашето място в нея

  1. Стефан // 27/04/2018 в 16:04 //

    От казаното по-горе в статията нищо не се разбира за мястото на християнина в църквата. Дадени са някакви определения, понятни ясни за хора изучавали тази област. Суха материя! Хората със суха материя не може да се образоват…..

  2. Добре.
    Кажете кое не разбирате?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: