Молитвата – среща и общение с Бога

Непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17)

Молитвата e израз на естествения стремеж на човека към Бога, а не „религиозно задължение“. За вярващия най-естественото нещо е да се стреми към Бога, включително чрез молитва. За него молитвата придобива характер на изповед пред Бога, Когото чувства като свой най-близък, като свой приятел. И Самият Христос нарича Свои приятели онези, на които е предал Божественото Си учение, и което те следват. А липсата на молитвен живот може да е признак, че Бог се възприема като някаква далечна идея, но не и като част от живота ни; признак, че вярата е повърхностна или мъртва, а духовният живот – нещо, върху което сме склонни да философстваме интелектуално, но не и нещо, което живеем.

Молитвата е възможност, оставайки физически в света, да станем причастни на една друга действителност, която усещаме като по-висша; действителност, изпълнена с Божият мир, със Самия Бог. Бог не е деистичният бог на философите, Който е създал своето творение, а след това го е изоставил, заемайки се с нещо, което му е по-важно и по-интересно. Молитвата като връзка с Бога е свидетелство, че в този свят, изпълнен със зло, човекът не е сам, но Бог като Баща се грижи за него и му помага. Това не е самовнушение или илюзия, а реален опит в живота на онези, които са влезнали в тази връзка с Бога.

Молитвата е състояние на покой. Покой, в който отвърнали временно поглед от всичко преходно, насочваме вниманието си към върховната несътворена Личност, на Която дължим своето съществуване. В молитвата светът продължава да съществува, но се разглежда в перспективата на Бога, към Когото отправяме надеждата си за неговото преображение и спасение.

Молитвата не е формален акт, не е нещо, което трябва да правим, без да се замисляме – например при влизане в църква или когато се прекръстваме. Молитвата не представлява повтарянето на „благочестиви“ думи, насочени към Бога, а е действие, което изисква внимание и отдаденост, изисква сърцето на човека. 

Молитвата е общение между личности и трябва да се участва в това общение с отговорното съзнание, че срещу нас стои Самият Бог. Молитвата е проявление на стремежа ни към Бога, стремежа ни към узнаване истината за смисъла на нашето съществуване и е израз на решимост да се навлезе по-дълбоко в духовния живот.

Молитвата не действа автоматично. Бог не е автомат, на който пускаме монета, а след това получаваме продукт, нито е средство за задоволяване на човешките желания. Бог е Личност, а личността притежава съзнание, воля, преценка. Това, което желаем, но не получаваме, колкото и да ни се струва, че е важно за нас, е възможно да не е добро за нас, или поне не в този момент. Но Бог винаги действа според нашия интерес, а ние същевременно трябва да търсим Него Самия, а не благодеянията Му, които ни се иска да направи за нас.

Ние не се молим на Бога, за да Му кажем нещо, което Той не знае. Бог познава нашите нужди още преди да сме Му ги споделили (срв. Мат 6:8). Молитвата е средство, чрез което се свързваме с Него, средство, чрез което израстваме. Бог не се нуждае от молитвата ни, но ние имаме нужда от Него за нашия духовен напредък. Учейки се да се молим, ние се учим да признаваме на себе си, че реализираме истински нашата личност само в Бога, от Когото изцяло зависим – като по този начин се учим на смирение; продължавайки да просим от Него – се учим на търпение; благодарейки на Бога – се учим да отдаваме всяко добро на Него; виждайки, че получаваме или не получаваме това, което искаме – на любов, и то безусловна любов. Общувайки с Бога, ние засилваме връзката си с Него и това се отразява на целия ни живот.

Молитвата може да има външна форма – поклони, вдигнати ръце, кръстен знак, но те са плод на зародилото се молитвено настроение, израз на преклонението ни пред Бога, а не нещо, което Той изисква от нас. Тази външна форма не бива да се извършва показно. Иисус порицава действията на тези хора, които се молят с лицемерие, заставайки на места, в които има много хора, за да бъдат видени от тях. Те са искали да бъдат прославени от другите за „благочестивостта си“, а не да бъдат прославени от Бога. Затова молитвата трябва да се прави заради Бога, а не заради положителното впечатление, което ще създадем за себе си. Господ Иисус Христос казва: „А ти, когато се молиш, влез в стаята си и като затвориш вратата, помоли се на своя Отец, Който е и на това тайно място. И твоят Отец, Който вижда и тайното, ще ти въздаде наяве“ (Мат. 6:6).

Молитвата не е ограничена по място – можем да се молим от всяка точка на света, у дома или в църквата. Дори на Света гора или в Йерусалим, молитвата не е по-силна от тази у дома. Цялата земя е сътворена от Бога и Той е еднакво близо до човека отвсякъде. Времето и пространството не са пречка пред молитвата – ние се молим и за живите, и за мъртвите, защото Бог е надежда и за едните, и за другитеВсички можем да се молим, независимо дали сме мъже или жени, богати или бедни, ръкоположено или неръкоположено свещенство, и Бог чува молитвите на всички ниНе са необходими определени предмети, които задължително да придружават нашата молитва – свещи, кандила, икони, тамян. Въпреки това православните християни често ги използват, защото те благоразполагат към молитва.

Някои се притесняват, че заради греха им молитвата не достига до Бога. Грехът наистина обременява човека, отдалечавайки го от Бога, но Бог чува онзи, който се моли с покайно чувство и иска да се освободи от този неестествен товар. Трябва да се вкоренят дълбоко в нашето съзнание и да оставят следи думите на митаря, който е грешен, но иска да се освободи от греха си, и с покайно чувство за собственото си недостойнство, моли Бога: „Боже, бъди милостив към мене, грешника“ (Лук. 18:13).

Обикновено хората се молят за себе си, за хората, които обичат или които са им помогнали по някакъв начин, за определен народ или група от хора и много рядко за всички хора, включително за онези, които не обичат. Броят на обектите, за които се молим, свидетелства за това доколко Божията любов е в нас. Православният християнин се моли за себе си и другите, за живите и мъртвите, за приятелите си и за онези, които не го обичат. Той иска целият свят да се промени към добро, да вкуси Бога и да намери мир в Него, заради което отправя молитва за целия свят.

Същността на желанията ни, изказани в молитва, е определящ фактор за нашето духовно съзряване. Като че ли основното нещо, за което се моли българинът, е здраве. Разбира се, чудесно е човек да е здрав, макар че и някои по-силни духом хора са успели да намерят радост и в болестта, приемайки я като средство за спасението им. Ако обаче здравето е основното или единственото, за което се молим, това означава няколко неща. Първо, че нашите желания остават в рамките на този свят. И второ, че се съсредоточаваме единствено върху материалното, върху телесното. Но човекът е единство на душа и тяло. Той има нужда както от материалното, така и от духовното. „Не само с хляб живее човек“ (Мат. 4:4) – тоест и с хляб, но не само с него. Следователно нужно е към молитвата си да прибавим желанието за благодатна подкрепа от Бога, така че да развиваме нашия характер според Божията воля, за да достигнем вечния живот, който Бог е обещал на онези, които Го търсят.

Българите често използваме една поговорка „Лозето не ще молитва, а мотика“ и тя се използва не само в областта на земеделието, но като опит да се отрече силата и необходимостта на молитвата. Но трудът не е само онова, което вършим с ръцете си. Не само физическата работа представлява вид труд, труд е и интелектуалната, труд е духовната – каквато работа е молитвата. Тя е труд, защото е нещо, което вършим, а продължителната молитва е и трудна (тоест изисква сериозен труд от наша страна). Освен това няма области, които да не са в обхвата на молитвата. Тя обхваща, както бе споменато, и духовното, и материалното. А лозето има нужда, както и от мотиката (материалното), така и от молитвата (духовното). Християнството не счита, че трудът и молитвата са дейности, които са несъвместими една с друга. В Новия Завет, при това от един и същ автор – ап. Павел, бихме могли да чуем призива да постоянстваме в молитва: „непрестанно се молете“ (1 Сол. 5:17), също както и наставление, утвърждаващо труда: „ако някой не иска да работи, не трябва да яде“ (2 Сол. 3:10). Следователно молитвата по никакъв начин не е в противоречие с труда.

Съществуват фактори, които усилват молитвеното настроение. Църквата, съзнавайки, че молитвата е централен елемент от духовния живот, благоприятства нейното осъществяване чрез съдържанието и начина на извършване на богослужението, храмовата архитектура, стенописите, Един друг фактор, който е важен за молитвата, е постът. Той изостря желанието за нея, отмествайки нашето внимание от материалните наслади към Бога.

Молитвата може да бъде с точно определен текст, или да се зароди спонтанно в нас, на база на чувствата, които изпитваме. Т. нар. „готови молитви“ са такива, които съдържат есенцията на духовния живот, на нуждите на човека от Божествена подкрепа. Те насочват нашия ум, когато той не е способен да се моли, не знае как или не може да изрази това, което чувства. Те лесно обаче могат да се изродят в една формалност, която се рецитира с устни, но не докосва душата; една формалност, която произнасяме, но не чувстваме близка на нашето духовно състояние или осъзнаваме като неподходяща за нашия порив към Бога. Молитвата със собствени думи изразява душевния ни свят и се доближава по смисъл до съкровената изповед. Най-добре би било да се използват и двата вида молитва, молитвата със собствени думи  – като изразяване на душевния ни свят, и готовата молитва, като израз на многовековен опит в духовния живот, който имаме нужда да усвоим.

Сега можем да спрем вниманието си върху две молитви, които се славят с особена популярност и значение за християнина.

Първата е Господнята молитва. Това е единствената молитва, която ни е оставил Христос. Тя е дадена на апостолите като отговор на тяхната молба към Господ да ги научи да се молят. Нейният текст е:

„Отче наш, Който си на небесата, да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство, да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята. Насъщния ни хляб дай ни днес; и прости ни нашите дългове, както и ние прощаваме на нашите длъжници. И не ни подлагай на изкушение, но ни избави от лукавия. Защото Твои са царството и силата, и славата за вечни времена. Амин“ (Мат. 6:9-13).

„Отче наш, Който си на небесата“

Молитвата започва първо с обръщение към Бога. Той е наречен Отец, сиреч Баща – казано острани, и „Татко“, когато се обръщаме към Него. По този начин Иисус ни учи за близостта и любовта на Бога с нас, Неговите деца. Бог не е далечен и незаинтересован от нас, но е близък и грижовен, Бог е образ на Бащата, какъвто той трябва да бъде. Отец е наречен „наш“, а не „мой“, за да не изпаднем в заблуда и гордост, мислейки си, че Бог е единствено наш Баща. И, както смята св. Йоан Златоуст († 407), за да се молим не само за себе си, но и за другите.

„да се свети Твоето име, да дойде Твоето царство“

Бог по своята природа е свят и в Него няма никаква неправда. Но това, за което става дума, е да се свети чрез нас Неговото име сред човеците, така че в живота ни да съзират не причина да хулят Бога, но да Го славят. Божието царство не е земно, а духовно царство в сърцата на Божиите синове, очистени от неправдата и причастни на Светия Дух. И ние се молим на Бога да бъдем част от това царство, да бъдем с Бога във вечността.

„да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята“

Божията воля естествено се следва на небето – тоест в невидимия, духовен свят, но осъществяването ѝ на земята е наша лична отговорност. Трудно е да изоставим егоизма и себеправедността си, за да се оставим в ръцете на Бога и на Неговата воля за нашия живот. Но онези, които са го направили, са разбрали, че Божията воля, дори на моменти да ни изглежда странна, непонятна, е най-доброто за нашия живот.

„Насъщния ни хляб дай ни днес“

Наистина храната е нещо, без което не можем. Като всеки един добър дар тя е резултат от това, че Бог е промислил за нас. И все пак има нещо повече от нея, освен храна за тялото, има и духовна храна: „Не само с хляб живее човек, но с всяко слово, което излиза от устата на Господа“ (Мат. 4:4). Учението на Иисус Христос е такъв духовен хляб, нетленна храна за живот вечен, с която, хранейки се, за разлика от обикновения хляб, никога няма да огладнеем. Господ казва: „Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света… Аз съм хлябът на живота. Този, който идва при Мене, няма да огладнее, и който вярва в Мене, никога няма да ожаднее“ (Йоан 6:33, 35).

„и прости ни нашите дългове“

Тоест прости, Боже, нашите прегрешения, нашите грехове. Грехът е онова, което ни отделя от Бога и този зов означава, че желаем да влезем отново в Божията светлина. Бог, както ни показва Иисус Христос в притчата за блудния син, независимо от нашето отдалечаване от Него, независимо от нашите дела, стои и чака покаянието ни, бидейки готов да ни прости във всеки един момент, когато го пожелаем от сърце.

„както и ние прощаваме на нашите длъжници“ 

Както Бог е готов да ни прости на нас, така желае ние да се уподобяваме на Него в прошката и съответно да сме готови да простим на всекиго, който е съгрешил срещу нас. Това може да изглежда доста трудно преди да простим, но когато го направим и в душата ни се възцари сладкият Христов мир, този процес изглежда лесен и естествен. Прошката, която даваме на другите за греховете, извършени срещу нас, е свързана с прошката за собствените ни грехове, давана от Бога. И ако ние не простим, значи светският дух в нас надделява над Христовата любов, която имаме, или пък тя изцяло отсъства.

„И не ни подлагай на изкушение, но ни избави от лукавия“

Дяволът е същинският източник на всяко изкушение, а изречението е призив към единствения, от Който можем да просим и да получим помощ – от Бога. Ние осъзнаваме, че сме слаби, че сме подвластни на греха, че му се поддаваме лесно, но също така и осъзнаваме, че, както казва ап. Павел, всичко можем чрез Иисус Христос, Който ни дава сила (срв. Фил. 4:13), за да устоим и да победим в Него. Ние молим Бог да ни помага да устояваме на изкушенията. Именно с прослава на Бога, на Когото е „царството и силата, и славата за вечни времена. Амин“, завършва Господнята молитва.

Втората молитва е тази на св. Ефрем Сириец († 373):

„Господи и Владико на моя живот,
не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие.
Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мене, Твоя раб. Ей, Господи Царю! Дарувай ми да виждам моите прегрешения и да не осъждам моя брат, защото си благословен во веки веков. Амин“.

Тя се нарича и „Великопостна“, защото е приета и се изпълнява многократно в православното богослужение по време на Великия пост. В нея се подчертават основни фактори, които определят падението и възкачването в духовния живот, сиреч факторите, които ни отделят или приближават до Бога.

Невъзможно е да бъде осъществен никакъв напредък в духовния живот, ако сме безделни. Всеки напредък се осъществява посредством труд, усилие, борба. Безделието е отказ от напредък, то е задоволяване със сегашното ни състояние и е път в противоположна посока на този към спасението.

Унинието е отчаяние във възможността ни за духовен напредък или във възможността ни да се спасим, при условие, че Бог винаги дава на всички ни реална възможност за това.

Властолюбието, което се корени в егоизма, изисква от нас да притежаваме хората, използвайки ги за нашите цели, вместо да ги разглеждаме като личности, създадени по Божий образ, в които виждаме Иисус Христос.

Празнословието е използване на нашата словесност за неща, които губят ценно време от нашия живот и ни отклоняват от пътя ни към Бога.

Сред положителните за духовния живот фактори е целомъдрието. То не се изразява единствено в неукоримо в нравствен план сексуално поведение, но представлява добродетел, която определя цялостното ни поведение и която насочва към Бога нашите ориентири и ценности.

Смирението е сила на духа, която трябва да преодолее гордостта и арогантността ни, проявени към другите; то е съзнание за собственото ни недостойнство и за това, че се реализираме като личностни само в Бога.

Търпението е смирено очакване на волята на Бога за нашия живот.

А любовта е начинът, по който Бог съществува и се изявява в света. Тя е и най-висшата добродетел, именно защото изхожда от Бога. Любовта е свидетелство, че Бог е в нас и че сме Негови ученици (срв. Йоан. 13:35). „Бог е любов и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него” (1 Йоан. 4:16).

Автор: Атанас Ваташки

Литература:

1. Антоний Сурожски. Началото на молитвата. София, 2004.
Налична и в интернет: https://zadrugata.com
2. Архимандрит Софроний (Сахаров). За молитвата. Руенски манастир, 2007.
Налична и в интернет: https://draganbachev.wordpress.com
3. Георгиос Мандзаридис. Християнска етика, том II. София, 2013. Частта „Молитвата“, с. 138-155.
4. Борис Маринов. За някои възражения срещу молитвата. В: Годишник на Софийския университет (Богословски факултет), 1944-1945. София, 1945 г.
5. Тито Колиандер. Някои съвети към молещия се: https://zadrugata.com/
6. Михаил Кардамакис. Молитвено битие: https://zadrugata.com/
7. Иван Илин. Училище за вяра и молитва: https://zadrugata.com/
8. Дмитрий Ройстер. Господнята молитва: https://zadrugata.com/
9. Александър Шмеман. Великопостната молитва на св. Ефрем Сирин: https://www.pravoslavie.bg
10. Свети Порфирий Кавсокаливит. Тайната на болестта е да се бориш да получиш Божията благодат: https://dveri.bg/k9u9

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: