Чудесата и природният ред

„Самото естество на природата изобщо е да бъде обект на чудеса“[1] (Клайв. С. Луис † 1963)

Чудесата са важен елемент от християнството и същевременно един от пунктовете, в които нерядко е атакувано[2]. Те понякога се разглеждат като несъвместими с научното познание, макар че са несъвместими единствено с неверието. То обаче не е плод единствено на решението на изпитващите го да не се доверят на даден факт просто поради вътрешните им съмнения, а е подхранвано от различни философски мирогледи.

Такъв мироглед например е философският натурализъм, според който светът е всичко, което е[3] и в тази връзка, разбира се, чудесата, като изява на дейността на едно трансцендентно Свръхбитие, се разглеждат като невъзможни, а самите природни закони – като ред, който просто си е такъв, но няма нищо общо с Бога^[4].

Друг светоглед, който отхвърля чудесата, е деизмът, според чието учение бог е незаинтересован към своето творение и никога не се намесва в него. Деисткият бог е установил природните закони както един часовникар, който е навил часовника си и повече не се намесва в тях.

Философският натурализъм и деизмът стоят в основата на популярния аргумент, използван срещу чудесата, а именно, че те са нарушение на „неизменния“ естествен ред, който Бог не би нарушил, следователно чудесата са невъзможни. В такава посока на разсъждение като че ли се насочват предимно хора, които виждат чудесата като заплаха за видимия свят, за неговата рационална разбираемост. На тази позиция е физикът Макс Планк, за когото убеждението, че чудесата имат противоприроден характер, е основен аргумент срещу тях[5]. Според философа Дейвид Хюм († 1776) увереността в неизменността на природните закони се корени в нашия опит и следователно чудесата, които той разглежда като нарушение на тези закони, няма как да бъдат възможни[6].

Противно на Д. Хюм обаче, за да сме в състояние да знаем, че природният ред е неизменен, хората трябва с ограничения си ум да сме способни да обхванем цялата природа в нейното състояние в миналото, настоящето и бъдещето, което е невъзможно. Същевременно утвърждаването на природния ред на базата на човешкия опит е само едната страна на монетата, защото този опит свидетелства също така за съществуването на Личност, Която е над сетивно видимата природа и Която влиза в съприкосновение с нашия свят, включително посредством чудесата. А опитите на Д. Хюм да отдаде произхода им единствено на лъжата и лековерието[7], свидетелстват за неговата непоследователност и късогледство.

Цел, която се поставя в този параграф, не е изследване на въпроса дали въобще е възможно да има чудеса – това е въпрос на религиозен опит или на липсата на такъв, а най-вече разглеждането на въпроса дали наистина чудесата са нарушение на природния ред. Тази цел е подсилена от убедеността на автора, че не е достатъчно единствено да бъде изтъкнат обичайният аргумент, че чудесата са възможни, защото са дело на Бог, Който може всичко, но че е нужно да бъдат разгледани причините, които водят до недоверието или дори неверието в тях.

Преди да се разгледа това дали чудесата са противни на естествения ред, е необходимо да се поясни въпросът има ли в християнството някаква критичност по отношение на чудесата, или тя е „притъпена” от свръхестественото.

Чудесата, невежеството и истината. Мнозина приемат, че чудесата са израз на суеверие, на един ненаучен мироглед; опит хората да си обяснят по някакъв начин нещо, което не разбират. Факт е, че вярата в тях би могла да се прояви като израз на невежество по отношение на природните закони, самовнушение и заблуда[8]. Но също така е вярно, че осъзнаването за наличието на природен ред във Вселената, е фактор, който обуславя възможността за съществуване на чудесата. В противен случай при липсата му те нямаше да са извънредни, редки събития[9], а начинът, по който Вселената функционира, т. е. те щяха да са този природен ред и съответно не би имало как да представляват наистина чудеса[10]. „Нищо не може да изглежда необикновено, докато човек не установи кое е обикновеното“ (Клайв С. Луис)[11]. Самата вяра на християните в съществуването на чудеса, като извънредни явления, свидетелства същевременно и за вярата им в установеността на природните закони, спрямо които първите се явяват „извънредни”[12]. Следователно чудесата могат да се разглеждат като свидетелство за познанието на начина, по който светът функционира, а не невежество по отношение на това функциониране.

Освен това е и неправилно да се твърди, че християнинът приема безкритично всяко събитие, което му се представя за свръхестествено. Св. ап. Йоан в своето Първо съборно послание призовава вярващите да не се доверяват на всеки учител, който се обявява за християнин, но да проучат дали наистина е така: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете, дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“ (1 Йоан 4:1) и след това дава конкретни препоръки за това изпитване: вярата във Въплъщението на Господ Иисус Христос. А св. ап. Павел в първото си послание до солунските християни ги наставлява: „всичко изпитвайте и към доброто се придържайте“ (1 Сол. 5:21 НП). Контекстът на словата му е именно духовната сфера на християнския живот и е призив за здрав разум при филтрирането на духовното от онова, което е само привидно такова, но всъщност представлява една заблуда. Знанието е онова, което заедно с разбирането водят до усилване на любовта (срв. Фил. 1:9-10). Християните трябва да се стремим към истината, Която е Самият Господ Иисус Христос (срв. Йоан 14:6) и правейки това, ние се доближаваме и до Самия Него. Символ на познанието за християните е Самият Бог, Който знае всичко, а основна цел на християнския живот е богоуподобяването. В рамките на този живот християните са призовани към разсъдителност и пресяване на истината от лъжата. Именно такъв процес е обясняването с естествени причини на слънчевите и лунните затъмнения от св. Йоан Дамаскин (в противовес на митовете за изяждането на Луната или Слънцето, както и че причинителите на затъмненията са разгневени богове), или отхвърлянето от св. Василий Велики на астрологията, заедно с твърдението ѝ, че от движението на небесните тела зависи човешкият живот – които тела светецът свързва с промени в атмосферата и времето.

Така че, ако досегът със свръхестественото би могъл да бъде източник на заблуди (както може да бъде и досегът с „естественото“), то това не е заради същината на християнското учение, а заради човешката слабост. Ако може да се говори за борба срещу невежеството, то християнството е активен помощник в осъществяването ѝ.

Природа и цел на чудесата. Чудесата са символ и проява на Божията грижа, имайки за цел да постигнат единение между Божествено и човешко, да направят поне в един ограничен времеви и географски отрязък една отсянка на Божието царство. Според св. Йоан Дамаскин цел на чудесата е обръщането на непознаващите Бога към Него^[13], тяхна цел е откриване на истината, че Иисус е Син Божий^[14]. За разлика от либералните богослови на Запад, които по принцип отричат идеята, че чудесата са свръхестествени събития – и ги разглеждат като някакви човешки обяснения за неразбираеми от хората събития, за светите отци те са категорично Божии действия^[15].

Чудесата са от Бога, но винаги се извършват заради човека и са обект на неговото внимание – Бог не ги извършва заради камъка или почвата. Спасението на човека и увеличаването на познанието му за Бога е крайната цел на чудото[16]. Понякога те се правят не само заради определена личност, която живее в момента на извършването им, но и заради бъдещите поколения (както е при чудесата на Иисус Христос), служейки им за духовна полза.

Именно защото целите на чудесата са религиозни, обичайният фокус на вярващите към тях не е да бъде разбран механизмът им, да се „разбули“ някаква „свръхестествена тайна“, а да се осмисли и разбере онази истина, която трябва да се предаде чрез тях. Затова и чудесата, бидейки свръхестествени, не бива да се разбират като опит за предизвикателство пред разумността.

Самата дума „чудо“, показва, че се говори за нещо необичайно, нещо, което не се случва всеки път. Ако то беше регулярно събитие, нямаше да е нещо чудно, а обичайният начин, по който се случват нещата, щеще да бъде природен закон.

Чудесата са наричани свръхестествени събития и са наистина такива, но трябва да се внимава със значението, което се влага в термина. В популярната си употреба в него негласно се влага идеята, че естественото е това, което познаваме, а свръхестественото е синоним на нещо мъгляво, странно, непознато, което не можем да си обясним; „свръхестествено“ е термин, който окултистите използват и към астрологията и магията. Така чудесата започват да се разбират като отричащи разума и да се приемат за абсурдни. Всъщност по-точно е разбирането, че чудесата са свръхестествени, тоест надестествени, защото са дело на Личност, Която е над природата, Личност, Която я е сътворила и съответно е различима от нея – Личност, Която наричаме Бог.

Основна причина за пренебрежителното отношение към чудесата е схващането, че само природният свят е действителен (в смисъл, че това е светът, в който хората живеят и поради това им се струва най-реален), заради което чудесата е възможно да се струват на някои като чужди, отдалечени, абстрактни[17]. Ако се изхожда обаче от убеждението, че Бог е Творецът на Вселената, на природния и видим свят, значи Той е много повече от всичко останало. Вселената е сътворена, има начало във времето, а Бог е несътворен. Преди да я има нея, Бог съществува и ако тя спре да съществува, Него пак ще Го има. Бог е вечна и същинска Действителност, в най-пълния и истински смисъл на думата[18], Която дава начало и битие на всяка друга действителност. Така че Бог дори е по-действителен от природния свят. Същият този свят е съществуващ само защото Бог е съществуващ и го е привел в битие. Така че между нашия „естествен свят“ и нетварния, „свръхестествен свят“ на Бога, не само че няма никакво противопоставяне, но съществува тясна връзка[19]. И чудесата като свръхестествена дейност в нашия свят, произхождаща от върховната действителност и истина – Бога, могат да направят света не по-малко, а по-действителен, доближавайки го още повече до Бога.

Чудесата и Свещеното Писание[20]. Защо въобще има нужда от чудеса? Не може ли нашият свят да функционира и без тях? Очевидно е, че в свeта царува злото и несправедливостта. В него присъстват и явления като страдания, болести и смърт. Бог обаче е благ и не е създал света по този начин. Тези явления са резултат от непослушанието на Адам, както и от продължаващия греховен начин на живот на хората след него, които желаят да водят живот, независим от Бога и против Неговата воля. Спасителят би могъл да остави нещата така, но това би било във вреда на хората. Бог постоянно търси хората и се интересува от битието им, стреми се да им даде познание за Себе Си и да ги въздигне – което кулминира във Въплъщението на Самия Бог, Който става Човек, за да спаси човечеството. Божиите действия, изразени и под формата на чудеса, имат за цел не да променят природата, а да я възстановят в природното ѝ състояние.

Да се вземе за пример събитието, което поставя началото на спасението – Въплъщението на Господ Иисус Христос. То се случва, за да бъде победена смъртта, да бъде възстановена падналата човешка природа, бидейки възприета от Самия Бог и излекувана в Него. Всички знаем, че естественият ред в раждането на децата е свързан със сексуалните взаимоотношения между мъж и жена[21]. При Въплъщението Иисус Христос става Човек не по този начин, а чрез силата на Светия Дух, Който прави така, че утробата на Дева Мария да стане вместилище на Божия Син. Тъй като Той е трябвало да възстанови падналата човешка природа, а ако е роден по естествен начин, това е нямало как да се осъществи, защото ще е причастен на смъртта, Иисус Христос се ражда по свръхестествен начин. И тук, във Въплъщението, се вижда не неуважение към природния ред, а неговото утвърждаване. Това е така, защото свръхестественото рождение на Сина Божи е подчинено на целта да бъде изправена природата, т.е. свръхестественият начин е подчинен на естествена цел.

Уважението на Господ към естествения ред може да се илюстрира и от Неговия земен живот. Той не просто се явява в света, а е роден от жена (както всички останали хора). Господ яде, употребява течности, изморява се, спи, чувства болка. Както прогласява вероопределението на IV Вселенски събор, Иисус е „истински Бог и истински човек, с разумна душа и тяло, единосъщен на Отца по Божествена природа и единосъщен нам по човешка природа, във всичко подобен на нас, освен в греха“.

Или да се вземе за пример ходенето на Иисус по водата (срв. Мат. 14:24-33). Това е чудо, което Той извършва, за да укрепи вярата на учениците[22], че Той е Син Божий (срв. Мат. 14:33). Според св. Йоан Дамаскин ходенето по водата се осъществява не посредством променянето на природата ѝ в земя, а чрез Божията сила, която ѝ въздейства^[23] така, че по нея да може да се ходи. Сиреч водата продължава да бъде вода и запазва пропускливото си свойство, като Божията сила прекъсва временно действието на това свойство.

Дори когато съответното чудо променя природата на нещата – например превръщането на водата във вино на сватбата в Кана Галилейска (вж. Йоан 2:1-11), трябва да се има на фокус най-вече целта на тази промяна, която е, изглежда, Иисус да яви славата Си и учениците Му да повярват в Него (срв. Йоан 2:11). Тази мисия има отново сотириологично значение – защото чрез познание за Божия Син човек се спасява, а спасението е и възстановяване на падналата ни природа. Следователно чудесата, дори ако променят природата на нещата, гледани в перспективата на своята цел, са напълно природни.

По време на земното Си служение Господ утешава скърбящите, прави слепи да прогледат, сакати да проходят, изцерява хората от всякакви болести и дори възкресява мъртви. След като болестите и страданието не са сътворени от Бога заедно с природата, значи тяхната власт е противоприродна. Те навлизат вследствие на грехопадението. Естественото състояние на човека е да не е засегнат от злото, страданието и смъртта. Затова и събитието на Христовото Възкресение, което представлява потъпкване на необезпокояваното царуване на смъртта в творението – на този паразит, представлява събитие утвърждаващо автентичния и непокварен ред в природата.

В контекста на изказаните досега мисли може да се заключи, че православието разглежда отношението естествен-свръхествен ред преди всичко в онтологичен смисъл. Той има приоритетно значение пред просто онова, което се приема за обичайно, за разпространено. Всъщност последното често е неестествено, защото е против предназначението на човека. Затова и чудесата, бидейки необичайни, редки събития спрямо онова, което сме свикнали да виждаме, наричайки ги свръхестествени (като Божии действия), не бива да ги считаме за противни на естественото.

Чудеса, природа и свръхприрода. На Запад, особено в контекста на споровете, отнасящи се до благодатта и свободната воля, е прието да се мисли за природата (естеството) в контекста на нейното падение след грехопадението. По този начин природното състояние се разбира като такова, което е лишено от благодатта, а природата става символ на греха и на бунта срещу Бог[24].

Как е на Изток? Както отбелязва Павел Евдокимов, православието свързва природното състояние не с грехопадението, а с Божия образ, на когото му е присъща благодатта. Тя е „съ-природна, свръхприродно естествена“[25].

Според православния богослов Кристофър Найт (и както вече бе загатнато), макар че в православието се използват понятията „естествено“ и „свръхестествено“ (или „природно“ и „свръхприродно“), между тях не се наблюдава категорично противопоставяне и при някои свети отци с термина „естествено“ се назовава първоначалното състояние на творението, както и онова, към което то се стреми в есхатологичен план. Същевременно сегашното паднало състояние е разбирано от тях като нарушение на природното такова, а чудесата са виждани като възстановяване на истинското природно състояние^[26].

К. Найт не дава цитати или препратки към отците по темата, но ако се направи един прочит върху св. Дионисий Псевдо-Ареопагит и св. Йоан Дамаскин, ще се види, изглежда, че той е прав. Това не означава, че всички свети отци разглеждат въпроса именно в тази перспектива, но авторът на настоящето изследване счита, че тя е най-съдържателна и точна.

Йеромонах Серафим Роуз пише: „ще призная, че думата “природа“ би могла да бъде малко неясна и че могат да бъдат открити пасажи, където светите отци използват израза „човешка природа“… като отнасящ се до тази паднала човешка природа… Но съществува по-висше патристично учение за човешката природа“[27]. Към това учение, и то не само от гледна точка на човешката природа, трябва да се насочи вниманието.

Св. Дионисий свързва природата и природните състояния с Бога, Който е Благо, а злото се разбира като отдалечаване от нея, на която то не е присъщо. Бог е не само Благо, но и Този, Който дава битие на всичко, което съществува^[28]. Тъй като Той е Благо и Творец, това, което произхожда от Него, не може да е зло по природа, след като има началото си от Бога. Тази позиция на св. Дионисий може да се види особено ярко в контекста на разбирането му за демоните. Те, именно защото водят началото си от Бога (като паднали ангели), не може де се каже, че са зли по своето естество^[29]. Всъщност причината, поради която демоните са определяни като такива, е защото действията им се отдалечават от тези, които са съобразни с естеството^[30]. Именно недостигът на природни състояния е този, който е гибелен за природата^[31]. Според св. Дионисий: „демонският род не е зъл, доколкото съществува според природата, а е зъл, доколкото не е според природата”^[32]. Следователно състоянието, което е несъобразно с Благото – като греха, е срещу естеството или, с други думи, е противоестествено (противоприродно). „Злините в природата са срещу природата, като лишение от свойственото за природата”^[33] – пише св. Дионисий. Важно е разбирането му за свръхприродното състояние. Като такова той определя състоянието на човека при възкресението. За св. Дионисий нещо да е свръхприродата, е изразяването на нашата гледна точка към Божието действие, защото за Бог, Който е Природа, то не би могло да бъде над или срещу природата^[34].

За св. Йоан Дамаскин възможността за грях не се съдържа в природата на човека, а в свободната му воля^[35], която може да избере да се насочи към злото. На природата е присъщ не грехът, а Божията благодат и добродетелта^[36]. Да бъдем верни на естеството си значи да живеем добродетелно, а да се отклоним от добродетелта, значи да изпаднем в противоестествено състояние^[37]. Грехопадението е отпадане от естественото състояние в противоестествено, но в Христос, в Когото се изцелява падналата човешка природа, нашето състояние се променя от противоестествено в естествено^[38]. Такава промяна на състоянието ни се получава и в резултат на разкаянието[39], както и чрез подвижническия живот, който има за цел именно „да смъкнем от себе си чуждия и противен на природата порок“^[40].

Подобни мисли за противоестествения характер на злото и осъществяване на истинската природа, когато тя е насочена към Бога, могат да се срещнат също така и при св. авва Доротей[41], св. Максим Изповедник^[42] и св. Николай Велимирович († 1956)[43].

Светите отци казват, че състоянието на нашия свят, макар и условно да може да се нарече природно, по своята същност е дълбоко неприродно. В такъв случай „свръхестествената“ (от наша гледна точка) намеса на Бога в природата, която обикновено се нарича „чудо“, би представлявала опит повредената природа да бъде върната към своето истинско състояние от Този, Който първоначално я сътворява в него, но после поради греха на човека тя загубва. Дори и повече от това, защото изправянето ѝ до предгрехопадналото ниво не е окончателната цел, а само спирка по пътя към обожението. А възраженията срещу Божията „намеса“ в „природния“ ред всъщност значат опит да бъде утвърден противоестественият ред на грехопадението, който е срещу природата.

От казаното може да се заключи, че е дълбоко погрешно свързването на природното действие с такова, в което Бог отсъства, а свръхприродното – с действие, в което Той присъства. Всъщност и двата типа действия се отнасят към Бога и разликата между тях е от човешка гледна точка. Същинското разделение е между природно и противоприродно, тоест между това състояние, за което човекът е създаден, в което трябва да се превърне в есхатологичен план, и онова, в което се е превърнал вследствие на греха. Противоприродното състояние на човека може да се каже, че се излекува именно чрез свръхприродните от човешка гледна точка Божии действия (чудеса), които не са срещу природата.

Чудесата и природните закони. Светите отци застъпват установен от Бога ред при сътворението, по който Вселената функционира. Както отбелязва Алексей Нестерук, този ред не бива да се разбира в деистичен смисъл – възглед, радващ се на някаква популярност в някогашния, а дори и в съвременния научен мироглед. Бог продължава да присъства в света чрез Своите логоси, продължава да поддържа Вселената и да твори. Ако Бог не поддържаше света, той би престанал да съществува[44].

Понятието „природни закони“ вероятно не е съвсем точно, защото, както отбелязва св. Николай Велимирович, законът е присъщ на съзнателното и разумното, каквото материята не е. След като природните закони се отнасят до закономерности между природните явления, по-точен термин е природен порядък[45]. Той, както и самата природа, са сътворени от Бог, и не действат независимо от Него. Безумно изглежда твърдението на астрофизика Стивън Хокинг († 2018), че „Понеже съществува закон за гравитацията, Вселената може и ще се създаде от нищото“[46]. След като преди Вселената не съществува нищо, няма и природни закони, които да я създадат. За да съществуват последните, е необходимо да има материя, отношенията между която да изразяват те. Това обожествяване на природните закони отстрана на С. Хокинг влиза в рязко противоречие с опита му да отнеме ролята на Бог в нейното сътворяване.           

Св. Йоан Дамаскин, говорейки за различните сътворени неща, казва, че Бог „е установил закон за всички неща, по силата на който става всичко и всичко се управлява“^[47]. Този закон очевидно се отнася не само до първоначалното им сътворяване, но и до последващото им функциониране. Според св. Григорий Богослов Бог продължава да поддържа творението и да следи за запазването на „законите на първозданието“^[48].

На няколко места и св. Василий Велики говори за установяване от Бог на природни закони, които разглежда като естествения начин, по който Той постановява природата да функционира занапред. Според светеца Бог задвижва в началото този ред, който впоследствие продължава да действа по отредения му начин. Кападокиецът, разглеждайки заповедта на Твореца в Битие „да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Бит. 1:9), казва, че свойството на водата да се стича, представлява установен от Бога природен закон, чийто произход е Божията заповед, а неговото действие продължава и занапред^[49]. С установяването на продължаващ във времето закон е свързана и заповедта: „Нека земята произведе свежа зеленина, растения, които дават семе, и дървета, които раждат плод, чието семе е в него, според вида си по земята.“ (Бит. 1:11 НП)^[50]. Светият отец прекрасно описва това по следния начин: “Тази кратка заповед незабавно станала велика природа и изкусен закон, усъвършенствал по-бързо от нашата мисъл безбройните особености на растенията. Тази заповед е в сила за земята и днес; тя ежегодно я кара да показва силата, която има, за да се раждат тревите и семената, и дърветата. Както пумпалите след първия получен удар продължават въртенето си и закрепени на острия си връх, се въртят около себе си, така и последователността на природата, след получената в началото първа заповед, продължава през цялото следващо време, докато стигне до общия край на всичко“^[51]. Подобно разбиране се среща и при св. Йоан Дамаскин^[52].

Св. Василий засяга въпроса и за животинските инстинкти например при рибите. Инстинктите им са наречени „закон на природата“ и са разбирани като вродено знание за това „какво трябва да правят“^[53].

Друг такъв закон е редуването на деня и нощта. Съблюдаването от страна на Бога на регулярното настъпване на деня и нощта, Той сравнява с верността към завета Си със св. цар Давид (срв. Йер. 33:20-21, 25-26), от което следва, че Бог държи на естествения ред. В тази контекст на мисли може да се тълкува и Бит. 2:5, който показва, че Бог смята липсата на дъжд за валидна причина, поради която все още не е създал растенията. Разбира се, Бог като всемогъщ Творец би могъл да ги създаде без вода, но това ще представлява ненужна промяна на обичайния ред, по който Той твори.

Нещо е определено като природен закон по пътя на индуктивно заключение, обосновано на базата на еднаквост между различни явления, които се наблюдават^[54]. Природните закони са, така да се каже, обичайният начин, по който Бог е определил Вселената да функционира[55] – което не означава обаче, че този ред е абсолютно неизменен. Бог, чрез Своите нетварни енергии, е сътворил всичко във Вселената, включително и законите на природата. Те могат да се нарекат естествени, доколкото касаят естествени понятия като тела, пространство, агрегатни състояния, температура, маса и прочие. Но по произход, водейки началото си от Бога, предвид факта, че са ръководени от Неговите нетварни енергии, са свръхестествени[56]. Ако пък естественото и свръхестественото са сродни, значи не могат да бъдат определяни като враждебни и съответно Божията намеса в природния ред не може да бъде определена като недопустима.

Творението съществува само заради Бога, Който го поддържа и подхранва с благодатта Си, без която то не би могло да функционира, нито въобще да съществува. Следователно отхвърлянето на Неговата намеса в творението означава отхвърляне на самата природа. Бог действа в нея по един или друг начин – чрез законите на природата, и чрез чудесата[57].

Следователно от богословска гледна точка не е коректно да се говори, че чудесата биха нарушили някакъв ред, заложен от Бога, защото този ред и чудесата са плод на една и съща Божия творческа дейност. Чрез чудесата Бог прави творението Си причастно на един по-висш порядък, в който Той присъства още по-осезаемо. Не само че чудесата не противоречат на природния ред, а, според думите на Клайв Луис, в „самото естество на природата изобщо е да бъде обект на чудеса“^[58].

Автор: Атанас Ваташки. Из книгата „Религия и наука – противопоставяне или единение“

Книгата може да бъде прочетена и свалена безплатно оттук

---

[1] Луис, К. Чудесата. С., 1998, с. 57.

[2] Информативно разглеждане на въпроса за чудесата във връзка с различни възгледи като натурализма, материализма и пантеизма, е забележителната книга на Клайв Луис „Чудесата“. За това дали чудесата са възможни и отговор на някои възражения срещу тях, вж. Маринов, Б., А. Величков. Наръчник на апологета… с. 307-318.

[3] Според Карл Сейгън: „Космосът е всичко, което е, или някога е било, или някога ще бъде“ (Сейгън, Карл. Космос. С., 2004, с. 4). По думите на Пол Холбах († 1789) „За едно същество (човекът – б. А.В.), създадено от природата и ограничено в нея, не съществува нищо извън това голямо цяло, от което то е част и чиито влияния изпитва“ (Холбах, Пол. Система на природата или За законите на физическия и духовния свят. С., 1984, с. 91-92).

[4] Чудесата обаче не са в противоречие с методологическия натурализъм, тъй като той се отнася към предмета на изследване на науката, в чийто обсег чудесата не влизат.

[5] Срв. Планк, М. Религия и природознание… с. 50.

[6] Срв. Хюм, Дейвид. Изследване на човешкия разсъдък. С., 2016, X, 12, 30, 34.

[7] Срв. Пак там, X, 25, 29. За критика на разбирането на Д. Хюм за чудесата, вж. Луис, К. Чудесата… с. 125-134.

[8] Такъв е възгледът на Пол Холбах, според когото „Явленията, на които (хората – бел.А.В.) са били жертви или свидетели, са предизвиквали възхищението или ужаса им и поради непознаване силите и законите на природата, нейните неизчерпаеми източници, действията, които тя по необходимост трябва да извърши при дадени обстоятелства, те са сметнали, че тези явления се дължат на някаква скрита действаща сила“ (Система на природата… с. 464).

[9] Евтимий, архим. Вяра и разум… с. 48-49.

[10] Срв. Луис, К. Чудесата… с. 62.

[11] Пак там, с. 62.

[12] Срв. Кураев, А. Традиция, догмат, обряд… с. 324-325.

[13] Срв. Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… I, 3.

[14] Срв. Пак там, IV, 18.

[15] Срв. Пак там, III, 15.

[16] Срв. еп. Никодим, прот. Цв. П. Христов. Учебник по апологетика : Основно богословие. С., 1992, с. 184-185; Пенов, Д. Към философия на религията… с. 371, 373.

[17] Според Клайв Луис причината Свръхестественото, което е очевидно, да е започнало да ни се струва далечно, е заради разсеяността на умовете ни и защото е настъпила промяна в мисленето ни, което се е превърнало от всеобхватно, в по-тясно специализирано, съсредоточено единствено върху материалния свят (срв. Чудесата… с. 54-56).

[18] Срв. Панчовски, И. Естествена наука и религия… с. 32.

[19] Срв. Пенов, Д. Към философията на религията… с. 342.

[20] По тази тема вж. Марковски, И. В защита на Библията… с. 69-72.

[21] И както отбелязва К. Луис, това е било известно и на хората някога. Съответно е абсурдно твърдението, че девственото зачеване на Иисус Христос е плод на непознаване от хората в древността на природните закони, заради което то трябва да се отрече. К. Луис допълва, че именно защото Йосиф е знаел, че зачеването не става от само себе си, а за него се изисква мъж, е решил да напусне Дева Мария, мислейки си, че му е изневерила (срв. Мат. 1:19-20; Луис, К. Чудесата… с. 61).

[22] Относно това кога се извършва чудо архим. Евтимий Сапунджиев изяснява: „… предпоставка за пристъпване отстрана на Бога към чудо, е една макар и най-малка искра от вяра, до която човекът, за който е предназначено чудото, е дошъл самостоятелно… Те (чудесата на Христос – бел.А.В.) всички са устремени да затвърдят появила се вече вяра“ (Вяра и разум… с. 47, 48).

[23] Срв. Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… III, 15.

[24] Срв. Евдокимов, П. Православието… с. 120.

[25] Срв. Пак там, с. 120.

[26] Cf. Christopher C. Knight. Divine Action: Naturalism and Incarnation: http://biologos.org/blogs/jim-stump-faith-and-science-seeking-understanding/divine-action-naturalism-and-incarnation ; срв. Евдокимов, П. Православието… с. 119.

[27] Rose, S. Genesis, Creation and Early Man… p. 472.

[28] Срв. Св. Псевдо-Дионисий Ареопагит. За Божествените имена, I, 1. Цитатите са по изданието на Гал-Ико, С., 1999, в превод на Лидия Денкова.

[29] Срв. Пак там, IV, 23.

[30] Срв. Пак там, IV, 23.

[31] Срв. Пак там, IV, 25.

[32] Пак там, IV, 23.

[33] Пак там, IV, 26.

[34] Срв. Пак там, VI, 2.

[35] Срв. Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… II, 12.

[36] Срв. Пак там, II, 30.

[37] Срв. Пак там, II, 30.

[38] Срв. Пак там, III, 14.

[39] Срв. Пак там, II, 30.

[40] Пак там, III, 14.

[41] Св. авва Доротей разглежда като естествено (природно) онова състояние, при което човекът е създаден. Обратно, положението му след грехопадението той нарича отпадане от естественото състояние. Срв. Преподобни авва Доротей. Църковни слова. С., 2015, с. 33, 35. Cf. Rose, S. Genesis, Creation and Early Man… p. 472-473.

[42] Срв. Каприев, Г. Максим Изповедник… с. 138.

[43] Cf. Hieromonk Damascene. Is Death „Natural“ ? In: Rose, S. Genesis, Creation and Early Man… p. 736-738.

[44] Cf. Nesteruk, A. Light from the East… p. 21-22; срв. Уеър, К. Православният път… с. 57.

[45] Срв. св. Николай Велимирович. Слово за Законът: Номология. Б.г., б. м., с. 9-11.

[46] God did not create the universe, says Hawking: http://www.reuters.com

[47] Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… I, 3.

[48] Св. Григорий Богослов. За богословието второ, 16…

[49] Срв. Св. Василий Велики. Шестоднев… IV, 2, 3.

[50] Срв. Пак там, V, 1, 5.

[51] Пак там, V, 10.

[52] Срв. Преп. Йоан Дамаскин. Точно изложение на… IV, 13.

[53] Срв. Св. Василий Велики. Шестоднев… VII, 4.

[54] Срв. Маринов, Б, Величков, А. Наръчник на апологета…  с. 311.

[55] Срв. Пенов, Д. Към философията на религията… с. 372.

[56] Срв. Пак там, с. 371-372.

[57] Срв. Луис, К. Чудесата… с. 77-78.

[58] Пак там, с. 57. Срв. Попов, Борис. Разум и чудо. Пловдив, 1941, с. 14-15.