Св. Августин и неговите „Изповеди“

Автор: о. Стоян Чиликов

„Да те прослави иска човекът,
частица от творението Твое.
Ти палиш в него радостта да
Те прославя: че си ни създал за
Тебе, и неспокойно е сърцето ни,
докато не намери в Тебе
покой“[1]

Аврелий Августин – бъдещият епископ на град Ипон и най-извест­ният от западните отци на Църквата е роден през 354 г. в град Тагаста – Северна Африка, на територията на днешен Алжир. Баща му – Патрик бил езичник и приел Христа едва в края на живота си, под влияние на съпругата си Моника – майката на Августин. Именно на нея в най-голяма степен той дължи и „раждането си в Христа“. „Едва що излязал от ут­робата на майка ми, пише бл. Августин, която хранеше дълбока на­дежда в Теб и бях означен с кръстния Му знак и вкусил от Неговата сол“[2]. Така описва бл. Августин приемането си в катехумената с обичай­ното за Африканската църква осеняване с кръстното знамение и вкусва­нето на благословената сол. Приемането му в редиците на огласяваните във вярата християни, за Августин станало поради страх пред смъртта, пред която бил изправен, и по настояване на дълбоковярващата му майка. По-късно, в зряла възраст, когато той е далеч от Бога и върви по пътя на греха, за което така покайно и съкрушително говори в своите „Изпове­ди“[3] отново сълзите и молитвите на майка му завръщат св. Августин в Църквата.

В съвсем крехка възраст, не навършил още осемнадесетгодишна възраст, Августин вече има син от жена, с която живее в „незаконен брак“[4] както се изразява самият той. За тази своя връзка, както и за всичките си погрешни увлечения на младостта, той не престава да съжалява чак до края на живота си.

Едва деветнадесетгодишен младият Августин е вече преподавател по риторика в родния си град. След това в Картаген, Рим, Медиоланум (дн. Милано)… В Картаген се запознава с ерестта на манихеите, чийто последовател бива в продължение на десет години. През 384 г. Августин е вече в Медиоланум, където епископ е знаменития Амвросий Медиолански. Именно той е втората личност, която оказва решаващо влияние върху Августин за кръщението му в Христа и началото на новия му жи­вот. Контактът и общуването с Медиоланския светител, неговият пастир­ски и християнски пример, саможертвената му любов и, не на последно място, блестящата му проповед докосват душата на Августин и я правят способна за възприемане на божествените истини. Впоследствие, след като преминава през цикъл от катехизаторски беседи произнесени от св. Амвросий Медиолански пред желаещите да приемат св. Кръщение, св. Августин решава да се кръсти. На Велика събота през 387 г., заедно със сина си Адеодат, приемат св. Кръщение от ръцете на великия Медиолански светител. От този миг нататък за Августин започва нов живот. Постепен­но той видоизменя своите философски и научни възгледи и целия си ос­танал живот посвещава на ревностно служение на Христа, като същевре­менно се оформя и като най-големия авторитет и най-плодотворния хри­стиянски автор на Запада.

Следващото съдбоносно събитие от живота на Августин е посеще­нието му през 391 г. в Ипон – пристанище в Северна Африка, което посе­щава, за да търси приятели и съмишленици, с които да създаде аскетическа община. Местният епископ Валерий го приема, ръкополага го за свещеник, а пет години по-късно, след неговата смърт, Августин го на­следява на епископската катедра. От този ден на важната за св. Августин 395 г. започва най-плодотворният период в живота му, в който той разви­ва своя огромен пастирски и богословски потенциал. Като предстоятел на местната Ипонска община и като най-влиятелният и авторитетен йе­рарх в Африка св. Августин води продължителна борба и спорове с донатистите, манихеите и пелагианите. Благодарение на него продължилият осемдесет и пет години разкол в Африканската църква с донатистите е прекъснат.

Умира на 28.08.430 г. на седемдесет и пет годишна възраст, заоби­колен от множество ученици. Почитта към Августин и майка му Моника като към светци на Църквата е несъмнена, но въпреки това с личността на св. Августин е свързан известен богословски проблем. В българската богословска литература, когато се говори и пише за Августин, се говори и пише като за „блажен“ и никога като за свети Августин. Наименованието „блажен“ се е наложило през миналия век под влияние на руското богословие, което от една страна твърде ожесточено полемизира с католичес­кото богословие, а от друга – твърде често робува на схоластиката в него. Какъв е Августин, блажен или свети?

За някои академични богослови той не може да бъде светец, тъй като е „учител на Римокатолическата църква“, оказващ твърде голямо влияние върху нейната богословска наука и доктрина. Неговото учение за греха, изкуплението и благодатта са в основата на „юридизма“ в схоластиката и на учението за предопределението (praedestinationismus), в протестантизма. Наистина в богословската мисъл на св. Августин се съдържа зародишът на учението за благодатта, спасението и абсолютното предопределение на калвинизма, но това не може да изличи огромната роля, принос и автори­тет на личността на Августин за светоотеческото богословие и Църквата. Нито може да го извади от редиците на отците, така както примерно св. Григорий Нисийски (+397) въпреки неправилните си есхатологически възгледи остава един от най-авторитетните свети отци на Изток.

Св. Августин описва в своите „Изповеди“ живота си до св. Кръще­ние като живот в тъмнина, далеч от Христа – „Слънцето на правдата“. Именно Той – Христос – „закъснялата негова радост[5] само заради мо­литвите на майка му и без никакви усилия от негова страна го привежда към Себе Си.[6] Въз основа на този свой житейски опит св. Августин раз­съждава и за благодатта, спасението, Божието призоваване и предопреде­лението.

На второ място, не без значение е фактът, че св. Августин оформя своето учение за благодатта в спора си с Пелагий и е напълно естествено по време на диспута да изпадне в другата крайност. Ако Пелагий отрича Божията благодат в делото на спасението, то Августин пък отрича сво­бодната човешка воля и приноса на човека със своята воля и усилия да участва в делото на спасението. Затова и монасите от Адруметския мана­стир, когато се запознават с Августиновото учение, изпадат в недоумение и му поставят ребром въпроса: „Къде тогава е мястото на християнска­та аскеза„? Впоследствие „учителят на благодатта“, както е известен на Запад Августин, коригира в известна степен своето учение, което личи от отговора, който дава в едно от писмата си до монасите от Адруметския манастир. Той им пише, че според него е неправилно мнението на тези, които „издигат благодатта до такава степен, че отричат свободата на свободната воля и което е още по-сериозно — приемат, че в Съдния ден Господ няма да въздаде на всеки според делата му“.[7] За съжаление св. Августин не е последователен в тези си твърдения и понякога изпада в противоречия.

Най-слабото и уязвимо място в богословското учение на св. Авгус­тин е неговият възглед за предопределението. Без да го осъзнава и напълно неволно става така, че той се явява своего рода предтеча и учител на Калвин в учението му за абсолютното предопределение от Бога за човешките души – едни предопределени за спасение, а други за вечна гибел. Разбира се, учението на Августин е твърде различно от това на Калвин. Епис­копът на Ипон, когато говори за предопределението, допуска възможнос­тта Бог да желае осъждането на онези, които със свободната си воля вършат зло. Единадесет века по-късно Калвин доразвива сотириологията на Ав­густин и възгледа му за предопределението, като учи, че Бог е създал някои хора, като „съдове на гнева“ и за вечно проклятие. Поради това наистина погрешно учение Августин не се ползва с този голям богослов­ски авторитет на Изток, както е на Запад, но все пак е един от великите отци на Църквата.

В първите шест века от историята на Църквата не се правило раз­лика между понятието „блажен“ и „свети“. Затова и тогава е наричан или „свети“, или „блажен“. През девети век вече св. Фотий Константинополски го нарича определено „свети Августин“. През петнадесети век св. Марк Ефески го нарича „блажен“, е което иска да загатне, че за Изтока богословието на Августин не е на същата почит, както това на „великите свети отци“. Другата причина би могло да се търси във влиянието, което Римокатолическото богословие оказва върху Византия през този период. За римокатолическото богословие съществуват категориите „блажен“ и „свети“. Но православната агиология не познава понятието „блажен“ в този смисъл и значение, каквито има то за римокатолическото богосло­вие. Това показва и литургичната практика и традиция на Православната църква, която отбелязва празника на св. Августин на 15 юни и 28 август.[8]

Св. Димитрий Ростовски, който живее в епохата, когато Русия и Украйна са под силно римокатолическо влияние, не помества св. Авгус­тин в своите „Жития на светиите“ и говори за него като за „блажен“. Св. Никодим Светогорец през осемнадесети век включва житието на св. Ав­густин в издадения от него обширен труд за жития на светиите. Ролята и приносът на св. Никодим Светогорец за православното богословие са ог­ромни, но заслугата му за православната агиология се изразява най-вече в това, че подготвя и издава житията на малко известни светии, или такива, които поради една или друга причина са останали забравени и неизвест­ни за много от християните. Св. Августин не е нито „забравен„, нито „не­известен“ за Православната църква, а от многобройните му богослов­ски съчинения най-известното е безспорно „Изповеди“, които са поредното доказателство за светостта на Августин. В тях той говори с такова искрено покаяние и съкрушение, и същевременно с такава дълбока лю­бов и богосъзерцание, характерни само за мистичните „Слова“ на св. Симеон Нови Богослов и на „певеца на покаянието“ – св. Ефрем Сирин. Книгата „Изповеди“ на св. Августин е неговата автобиография написана „под формата на дълга молитва към Бога“.[9] Наименованието на това Августиново съчинение (Confessiones – Изповеди) отговаря напълно на не­говото съдържание. На латински език думата confessio има две значе­ния. Първо осъзнаване, признание и изповед за сгрешените неща в живо­та ни и второ — изповядване, възхваляване и прославяне на Божието вели­чие. Тези две значения използва и св. Августин: от една страна се кае за всички свои грешки извършени през бурния му живот, изповядва всеки свой грях пред Божието милосърдие, и от друга страна, или по-скоро същевременно с покаянието си, св. Августин прославя Твореца, Който го е намерил тогава, когато той е бил „изгубен„, „мъртъв“ и далеч от Него. Прославя Неговия чуден промисъл за всеки човек, прославя волята му да го възроди чрез водите на Кръщението, да го приведе в познание на Себе Си и да му подари вечен живот.

Св. Августин пише своите „Изповеди“ около 398 г., т.е. около десет години след кръщението си. Това съчинение се състои от тринадесет кни­ги, в които автобиографичните елементи се излагат заедно с богословс­ките възгледи на Августин. От тях най-важни са учението му за богопознанието, космологията и христологията.

„Да Те прослави иска творението твое“ – започва своите изповеди Августин.[10] Творението зависи единствено от Твореца. Бог е Създател на човека и на всичко съществуващо. За злото св. Августин говори, че то няма своето битие от Бога – характерен за светоотеческата традиция възглед, който се препокрива с този на античната философия.

За богословието на св. Августин Бог на първо място е Творец и Той е Бог един. Само след утвърждаване на единството у Бога св. Августин може да премине към утвърждаване на трите ипостаси у Бога.[11] За автора на „Изповеди“ всичко намира своето начало, своя извор, своя смисъл и съдържание в Бога. Не е възможен дуализмът на манихейската ерес, с която св. Августин воюва през целия си християнски период.

„А побират ли те небе и земя, щом ти ги изпълваш?… Защото всичко наоколо в Тебе съществува и ако Ти не го обхващаше, то нямаше да има къде да премине“[12]. Цялото творение има своето начало от Твореца. Нищо друго не може да бъде така важно и съществено, както осъществяването на тази енергийна връзка между Твореца и творението, между тварното и нетварното. Божията воля привежда всичко в действие и движение. Тя кара човека да иска, да желае, да се моли, да копнее, да се радва, да Го търси.[13] Бог запалва в човека и вярата, и желанието му за богопознание, жаждата за богообщение и живот по Бога. В десета книга на „Изповеди“, разкриваща главно пътя и начина на богопознание св. Августин казва: „Нека Те позная, Познавателю мой (cognitor meus), нека Те позная, както и бидох познат (1 Кор. 13:12). Добродетел на моята душа (Virtus animae теае), влез в душата ми и се съчетай със Себе Си, за да я имаш и да я притежаваш без петно и порок“ (Ефес. 5:27).[14] Няма нищо по-ценно и съдържателно за човека от възможността да живее в Бога, да общува с Него и от това общение да се роди истинно и реално богопознание. То води човека до разбиране на своята човешка немощ и величието на сила­та Божия, Която действа в него. От това познание и просветление човек изповядва и прославя Бога: „И затова ще призная какво зная за себе си, ще призная и какво не зная: понеже и онова, което зная, зная го понеже Ти ме озаряваш, а което не зная за себе си, не ще го зная дотогава, докато моят мрак не стане като пладне пред лицето Ти“.[15]

Човек се стреми да познае себе си и това, което разбира, е че е „земя и пепел“, че всичко добро е от Бога, а злото вършим изключително със своята си воля. „Моите блага — изповядва св. Августин – са Твои ре­шения и Твои дарове, моите беди са мои грешки и Твои присъди“.[16]

Само Вседържителят и Творецът вечно твори, никога не е преста­нал да прави нещата прекрасни, да твори добро: „Ти обаче, единствен Боже благий, никога не си преставал да правиш добро“.[17]  Божествената автаркия е неотделима от Божествената благост и любов, изражение на които са Неговото творение и промисъл за света. Той прави извършеното от нас добро да бъде добро, „а добри са някои наши дела благодарение на Тебе“.[18]

Всичко сътворено има своята причина във Вседържителя и „Творе­ца на всичко видимо и невидимо“. Затова и самото знание, вяра, любов и свобода на желанията са пак от Него. Човек е надарен със свобода, създаден е със свободна воля, но тя не се разбира в смисъл на някаква незави­симост или автономия. А свобода в Бога, „от Бога, пред Бога, в Христа“ (2 Кор. 2, 17), свобода в Христа – човекът да иска това, което желае Бог. „Дай ми, Господи, което повеляваш, и повели, което искаш“ — се моли св. Августин.[19] За тази свобода в Христа учи цялата светоотеческа традиция. Човекът да иска това, което иска и Бог, да търси това, което иска Той, да върши това, което повелява Той. В известен смисъл би могло да се каже, че тази свобода има ограничения, зависимост и някакви определени рам­ки. Но ако подобни ограничения съществуват, то те са в Бога, Който е безкраен, безначален и вечен, Който е самата свобода и за Когото не са възможни каквито и да е ограничения.

Според св. Августин грехът на прародителите е изменил състояни­ето на човека до там, че той със своята свободна воля започнал да търси и върши злото. „Причината да причиняваме зло е свободният избор на во­лята ни, а правилното Твое решение е причина да понасяме зло“.[20] Когато човекът прави зло, когато греши, то е против волята му, която трябва да бъде само воля в Бога, воля за богоугаждане, богоугодна, а не човекоугодна. В такъв случай – за тези си сгрешени действия – човек заслужено получава наказание от Божията справедливост, защото Бог е справедлив[21]. Това разбиране за греха, макар че е библейско, в известен смисъл се раз­минава с интерпретацията, която правят византийските отци за гpexa. На Изток църковните автори и отци не говорят за греха като за вина, наказа­ние и последвалото го заслужено Божие възмездие, а по-скоро като за болест, която се лекува от „Лекаря на душите и телата“.

Грехът променя свободата на човека, тласка го към зло и погибел, затова св. Августин съзира единственият изход в това „да не желая това, което желаех и да желая това, което Ти желаеше“.[22] В това се състои и самата свобода според св. Августин – подчиняване на човешката воля на Божията. В този смисъл трябва да се схваща и възгледът на Августин за предопределението. Като се има предвид това, като че ли по-ясно изпъкват разликите между учението за предопределението на Августин и това на Калвин.

Учението за богопознанието и космологията се преплитат в „Изпо­веди“ на св. Августин. Любовта, вложена в сърцето на търсещите Бога, ги води към богопознание: „В едно не се колебае, а е непоклатима съвеста ми, Господи: че Те обичам. Прониза Ти сърцето ми с Твоето слово – и Те възлюбих„.[23]

А какво обичам, когато Теб обичам – пита Августин.[24] Какво е Бог? Кой е Той? „Запитах земята, а тя рече: „Не съм аз“… Запитах морето и бездните… небето, слънцето, луната, звездите. „И ние не сме богът, когото търсиш “ – рекоха те… „Той ни създаде“. Моят въпростова беше моето съзерцание, а техният отговортова беше тяхната красота“.[25] Думите на Августин всъщност би трябвало да внесат яснота във фило­софско-религиозните недоумения, пред които е изправен Кант. „Творени­ята говорят на всички, но ги разбират само ония, които съпоставят чутия отвън глас с вътрешната истина“ – пише светителят.[26]

Много съществен е възгледът на св. Августин за времето. То е нещо, което не може да ограничим. Светителят не се съгласява с философския възглед, че времето е движение на някое тяло, защото според него всяко тяло може да се движи само във времето.[27] Не е правилно да се говори, че съществуват три времена: сегашно, минало и бъдеще – аргументира се Августин. По-скоро би могло да се говори за сегашно за миналото, се­гашно за настоящето и сегашно за бъдещето. Тъй като тези три времена съществуват в душата и другаде не ги виждаме, то паметта е настоящето за миналото, виждането е настоящето за сегашното, а очакването е насто­ящето за бъдещето.[28] Казваме, че отмерваме времето, но как е възможно да отмерваме бъдещето, което все още не съществува, или сегашното, което няма никаква протяжност, или пък миналото, което вече е преста­нало да съществува?[29] Времето е свързано с възникването на света и зато­ва според св. Августин то е протяжност, разтягане на известно простран­ство. Или по-скоро то е разтягане на самата човешка душа, тъй като в нея става това отмерване на времето.[30]

Времето възниква заради творението. Бог го създава, бидейки ве­чен, за да приближи Своето творение още повече към Себе Си. Без творе­ние не може да съществува никакво време – говори св. Августин. Които не разбират тази истина „нека се насочат към онова, което е било преди, и нека разберат, че Ти си преди всички времена вечен Създател на всички времена и че няма време на Тебе съвечно, а и творение такова няма, ма­кар че може да има някакво творение над времето„.[31]

Не само цялата книга „Изповеди“ на св. Августин, но и целият му осъзнат живот в Христа е пропит от искрено покаяние и сърдечно изпо­вядване и прославяне на Бога – на Неговото величие, могъщество, ми­лост и любов. За Августин, както и за всяка душа, познала Бога, е предел­но ясно, че всяка добродетел е само от Него – Твореца на всичко видимо и невидимо, от участие в божествения живот, от богообщението и богопознанието. Съчинението, в което Августин е излял своята душа е класи­чески пример и образец за характерния при светоотеческите творения синтез между догмат и етика, за неразривната връзка между богословие- живот-нравственост. Добродетелният живот е този, който приближава до Бога, който води към спасение и блаженство. Св. Августин изповядва, че Бог е този, Който му е дал и вярата в Него, и любовта, и щастието от богообщението: „В едно не се колебае, а е непоклатима съвестта ми, Господи: че Те обичам. Прониза Ти сърцето ми с Твоето слово — и Те възлюбих“.[32] Това блаженство и щастие за които говори св. Августин, този блажен живот (beata vita) е възможен само в Църквата, само с Бога, само с Христа. „Че нали, когато Тебе търся, блажения живот търся – възкли­цава Августин – Ще Те търся, за да живее душата ми“.[33]

Всички търсят щастието (блаженството), но не всички еднакво го разбират. То не се вижда с очите, защото не е от тяло. Не се изпитва чрез сетивата, но с душата, която е запомнила този копнеж и радост. Има ра­дост, която не се дава на нечестивците, а само на тези, които обичат Бога и чиято радост е Сам Той: „Щастливият живот е това човек да се радва от Тебе, за Тебе, поради Тебе… а които мислят, че блаженият живот е нещо друго те вървят след друго блаженство, неистинско блажен­ство“.[34] Блаженият живот е възможен само в Христос. Всеки, който по­знае Христос, ще познае и блаженството. Защото блаженият живот е ра­дост, която се ражда в човешкото сърце от истината.[35] Христос е истината. Той е пътят, по който се стига до нея, и животът, който произтича от нея (срв. Йоан. 14:6). Не всички са щастливи – казва св. Августин, защото повече са заети с неща, които ги правят нещастни, отколкото с нещо, кое­то може да ги направи щастливи.[36] Единственият изход за такива хора е да потърсят Истината, която може да ги направи свободни и да им дари блаженство — блаженство, което познава всеки, намерил Бога, блажен­ство, което се изразява в мир, радост, покой в Христа, и заради което човешката душа вика непрестанно и неотстъпно към Вседържителя и Подателя на благата: „Тесен е домът на душата ми, за да влезеш в нея: разшири го„![37]

Из „Богословска мисъл“, 2006, кн. 1-4. Заглавието е на Задругата


[1] Sant Agostino. Le Confessioni, a cura della Cattedra Agostiniana, Direttore P. Agostino Trape, O. S. S. A, Roma, 1991, p. 5. Критичното издание на o. Агостино Трапе по-нататък в текста е отбелязвано като АТ. Вж. още превода на Ана Николова. Свети Аврелий Авгус­тин, Изповеди. С., 1993, с. 9 (по-нататък българският превод ще го посочвам само като АН).

[2] Изповеди 1,11, 17 – АТ 20; АН 18-19.

[3] Вж. Изповеди, кн. 2 и кн. 3 АТ 38-78. Св. Моника и св. Августин се почитат от Православната църква като светци. Поради наложилото се в българската богословска на­ука определение за Августин „блажени“ употребяваме по-рядко „свети“ пред името му, което в никакъв случай не означава, че не признаваме светостта на светителя.

[4] Изповеди 4, 2, 2 – АТ 84; АН 52.

[5] Изповеди 2,2,2 – АТ 38 „tardum gaudium meum“; AH 28.

[6] Вж. Изповеди 3, 12, 21 – AT 78; AH 50; Пак там – 9, 8, 17 PL 32, 771; AH 152.

[7] Писмо до абат Валентин от Адруметум (214) – PL 33, 969.

[8] Православната църква в България не празнува паметта на св. Августин.

[9] Chadwick, Н. The Early Church. Penguin Books, 1967, p. 219; Роуз, C. Мястото на блажени Августин в Православната църква. ВТ, 1998, с. 12-13.

[10] Изповеди 1,1,1 – АТ 5; АН 9.

[11] Св. Августин има различен от източните отци богословски метод и начин на мислене. Впоследствие римокатолическото богословие възприема парадигмата на св. Августин и изгражда своята богословска система въз основа на единството у Бога, което довежда до трите Лица.

[12] Изповеди 1,6,10 – АТ 12; АН 14.

[13] Срв. Изповеди 1,1,1 – АТ 5; АН 9.

[14] Изповеди 10,1,1 – АТ 298; АН 163.

[15] Изповеди 10,5,7 – АТ 304; АН 167.

[16] Изповеди 10,5,7 – АТ 304; АН 167; 10, 4,5 АТ 302; АН 166.

[17] Изповеди 13, 38,53 – АТ 502; АН 279.

[18] Там.

[19] Изповеди 10,29,40 – АТ 334 „Da quod jubes, et jube quod vis“ ;AH 185.

[20] Изповеди 7,3,5 – AT 182; AH 104.

[21] Там.

[22] Изповеди 9,1,1 – AT 254; AH 143.

[23] Изповеди 10,6,8 – AT 304; AH 167.

[24] Там.

[25] Изповеди 10,6,9 – АТ 306; АН 168.

[26] Там. За възгледа на Кант и философските елементи в учението на Августин вж. повече в: Μπόνη, К. Τό έργου του άγιου Αυγουστίνου «’Εξομολογήσεις» καί οί έν αυτω φιλοσοφικοί στοχασμοί. Γριγόριος Παλαμάς 64, 1980, σ. 315-317.

[27] Изповеди 11,24,31 – AT 392; AH 219.

[28] Вж. Изповеди 11,20,26 – АТ 388; АН 216.

[29] Вж. Изповеди 11,26,33 – АТ 394; АН 220.

[30] Там.

[31] Вж. Изповеди 11,30,40 – АТ 402; АН 224. Проф. Никос Мацукас в свое изслед­ване за учението на св. Августин пише, че светителят приема, че светът е сътворен не във времето, но с времето. „Procul dubio non est mundus factus in tempore, sed cum tempore“. За Божия град 11,6 – PL 41, 322, цит. по Ματσούκα, Ν. Θρησκευτικό βίωμα καί θεολογία στις Εξομολογήσεις του Αυγουστίνου. Έπισττημονική ’Επετηρίδα Θεολογικής Σχολής, Θεσσαλονίκη, 25, 1980, σ. 207. Всъщност, св. Августин с по-горната си мисъл „(… може да има някакво творение над времето“) в известен смисъл се приближава до възгледа на св. Василий Велики, който приема „срастване“ на времето и пространството, и за когото ангелските сили са сътворени извън времето. „Така, както началото на пътя още не е път – говори св. Василий Велики – и основите на дома все още не са дом, така още и началото на времето още не е време и не е дори и най-малкият отрязък във времето“. Вж. Шестоднев – PG 29, 16.

[32] Изповеди 10,6,8 – АТ 304; АН 167.

[33] Изповеди 10,20,29 – АТ 324; AH 180.

[34] Изповеди 10,22,32 – АТ 328; АН 182.

[35] Вж. Изповеди 10,23,33 – АТ 328: АН 183.

[36] Там.

[37] Изповеди, 1,5,6 АТ 8; АН 12; Срв. Пс. 118, 32.

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: