В този свят няма истина, само любов

Автор: Ангел Димитров

ORIGINAL-albert_camus-01

„В този свят няма истина, само любов. Царство на Абсурда, спасението от него е в любовта.”                                                                                                      

Албер Камю

Странно е някак, че аз съм убеден религиозен християнин, но съм съгласен с всеки ред, написан от Камю. Не мога да се съглася само с твърдението му, че обективно Бог не съществува, защото в екзистенциалната философия на Камю обективизмът под всякаква форма трудно ще си намери място, пък и Бог не е обект, че да съществува обективно. Как тогава, обитаващи абсолютно различни светове, аз мога да съм съгласен с цялото му умонастроение? Знаете ли, аз неимоверно много се дразня на хората, за които светът не е проблемен, за които в света няма болка, за които в света няма страдание. Не мога да дишам въздуха, ако около мене има пошли сантименталисти или пък безчувствени егоцентрични циници. И от гледна точка на самото християнство проповедта на Христа не е за хора, които изначално се чувстват добре в този свят. Христовата проповед е обърната към плачещите, към жадните за правда, към бедните. Към онези, които са осъзнали, че нищо не им принадлежи в истинския смисъл на думата. Христовата проповед е обърната към хората, които чувстват неудовлетвореността от тук-битието, защото то е битие на лишението, „битие-към-смъртта” (Хайдегер), битие, в което властва не просто смъртта, а смъртта на ония, които обичам. Това са неща, които за евтиния циник не само на нашето време (страшното е, че в днешно време цинизмът е топъл хляб на черния пазар на духа), но и за времето на Господа са непонятни неща. Фарисеите, свряни в елементаризма – нека да го кажа на философски език – изпаднали в чистата феноменалност на Моисеевия закон, т.е. външната партикулативност на единия Закон на любовта към Бога и ближния, в интертността на хилядите правила – живеят сляпо. Те са притъпили сетивата си за Господните думи в правилника си – и как няма, все пак по-лесно е да живееш по мъртва буква. От своя страна богаташите се присмиват на Христовите думи, че бедните са блажени, защото потъвайки в удовлетвореността на тялото (което за човека се явява също външно), те съвсем са забравили за глада на духа. Изпаднали са в някаква почти животинска природна непосредственост, която борави с първичните инстинкти – „нахрани се”, „размножавай се”, „самоотбранявай се”, но за зла участ човекът не може да е просто животно – той или става бог, или демон. Непосредствеността на животинския живот у човека преминава в изключително себеутвърждаване, което намира за проява апатия, присмех и (изключително често) откровена омраза към другия – в зависимост дали и той е материално обезщетен, или пък не е. Така фарисеят е егоист в личното рвение по благочестив живот според множеството си правила, а богаташът мира сего – е егоист, защото смята, че битието му е в правопропорционална зависимост от притежанията му. И накрая – и фарисеят, и богаташът не могат да достигнат до вътрешното, до същностното – до духа, до самата живост и топлина на религиозния живот – не могат да стигнат до себе си. Думите „познай себе си” за такъв род хора са празна приказка. Ерих Фром зададе един прекрасен въпрос към новото време: „да имаш, или да бъдеш?” Но ако твоето пребъдване като човек се измерва количествено в спазените правила, или в имането, то просто не си, нямаш единен център на битието си, нямаш екзистенциална точка, от която да се положи правата на разгръщането на духа. С други думи, драги, ти не просто си никой, ти си нещо, а щом си не-що, подлежиш на (о)ни-що-стяване, на забрава. Но не просто си нищо при липсата на материалното ти битие като факт, тук-наличен факт, ти си попиляност сред външната множественост (правила, предмети, все тая), която сам си избрал, още приживе, ти си без-душна твар, макар и да се мърдаш, чието сърце е глухо и нямо за каквото и да е. Ти, който си във външната тъма на притежанията си, не просто не си при себе си, защото „себе” нямаш, ти и вън от себе си не си, не си при другите, не си при света, защото за да си при другото на себе си, трябва да имаш „себе”, а ти си се подменил с и́мането (съотв. има́нето) си, което няма как да е твое, защото ти съвсем не си, но и не можеш да си при другите, защото не можеш да споделиш. Наистина „външна тъмнина”, мрак. Как такива люде да тръгнат след Христа, Който казва: „за да придобиеш душата си, трябва да я погубиш”? Та те не осъзнават какво трябва да оставят, да погубят, нито осъзнават, че нещо трябва да придобият. Мъртви, наистина мъртви. Мъртви за другите и мъртви за себе си. Но има хора като митаря Левий, познат като свети апостол Матей. Които изпитват неудовлетвереност, осъзнават вътрешната си глухота и без-смислие. Това е осъзнаване на безпределната скръб в човешкото битие – смъртта, страданието на другите, собственото страдание…

Затова харесвам Камю. Той е усетил, изживял е празнотата на битието, неговата абсурдност (букв. от латински – глухота), тоталната липса на нещо в това битие, бил е засмукан от вакуума на страданието и болката тук. Затова Албер Камю няма да търси истина тук – истина е, че две и две е четири, истина е, че водата има три агрегатни състояния; нека да сме и по-смели – да допуснем, че има и Бог, Който е двигател, Който е задал първото движение, Който е настроил Вселената като часовников механизъм, нека има такъв Бог, нека и Той да е истина. Е, какво ме грее Тоя часовникар? Нека изпълва скованите в мраз междупланетни пространства, нека. И? За да бъда, за да бъда някой, за да има смисъл за мене, някой трябва да иска мене да ме има, някой трябва да бъде за мене, та да бъда и аз за себе си. Някой трябва да викне в моята глухота, за да се изпълни тя със звук, някой трябва да надникне в тъмата ми, за да всее светлина. Някой трябва да ме обикне, за да го обикна и аз, да бъдем един за друг, да бъдем едно, за да бъдем, а не просто да имаме. Любов! В абсурда ме спасява само любовта! Само личната обърнатост. И затова Блез Паскал ще напише по време на мистическото си видение: „Огън! Бог Авраамов, Бог Исааков, Бог Яковов! Не богът на философите и деистите!” Богът, Който спасява трябва да викне „Слушай, слушай, Израилю!”, ще очаква отговор, както от Моисей – „Ето ме, Господи!” Правилата на фарисеите трябва да се обърнат към своето вътрешно определение на Закон-на-Любовта, Законът на съвестта, личната отговор-ност към личния Бог. И точно тук винаги съм се учудвал на Камю. Да, битието е абсурдно, да, битието е мъка, да, някаква си абстрактна „истина” за нищо не става. Но о, къде, къде видя любовта, която спасява? Покажи ми тая любов, философе, възпял болката, за да се спася и аз в нея! Но знаете ли какво? И любовта нищо не ползва в това битие, и любовта е връщане към себе си в абсурдността, но рязко сменя полюса си – става загуба! Смърт. И отвъд нея- нищо, нищо. Любовта е противоположна на смъртта. Но ето, че в човешкия свят всички умират, но не всички обичат, пък и онези, които обичат и са обичани – също отпиват от горчивата чаша на смъртта. Любовта на смъртните също е феноменална, външна, недействена. Тогава, макар Камю добре да е знаел, че за да обичаш, трябва да повярваш в другия човек и да превъзмогнеш себе си, и колкото повече го обичаш, толкова повече вярваш в него, защо не е успял да повярва в Божествената Любов, защо не е приел самата Любов, която по думите на Габриел Марсел казва: „Аз толкова те обичам, че ти никога няма да умреш”? Защо нашият философ атеист, който казва, че само любовта спасява, не е възлюбил Любовта? Любовта, която прие плът, за да бъде тя разкъсана, Любовта, Която положи Себе Си в гроб, за да сломи и победи смъртта, Любовта, Коята плака за четверодневния Лазар, Любовта, Която възкръсна и ни обеща живот и възкресение, Любовта, Която се закле да е с нас до свършека на века, и Която страда при всяка смърт, но и удържа живота всред смъртта, за да го даде отново, когато изпълни всичко със Себе Си? Каква друга любов, искаш, Камю, ако не Любовта, Която даде Тялото си за храна и Кръвта си за питие, за да бъде Тя в нас и ние в Нея? И каква по-истинска любов искаш от Любовта, Която е отвъд всичко, за да я пожелаем само във „вътрешната си стаичка”, в пълна свобода и откритост? Каква по-голяма любов от Любовта, за Която не може и не бива да се състави понятие? Каква по-спасителна и пламенна любов, от Любовта, Която е Име и дава имена? Коя друга любов, търсиш, Камю, освен Любовта, Която те намери на Кръста?

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: